"Consolidation of Wallachia in the political and ecclesiastical term in the XIV century"
Георги Николов Ангелов
От началото на ХІV в. в Карпато-Дунавския басейн са на лице нови политически реалности. В началото на века влашкият елемент се консолидира в собствена държава – Влахия, а в средата на века, около 1359 г., на политическата сцена се появява и Молдова.
В тази глава ще разгледам историята на средновековната влашка държава за период, който обхваща малко повече от столетие. През това столетие, благодарение на усилията на шестима господари, Влашко окончателно се утвърждава в Европейския Югоизток, като в края на ХІV – началото на ХV в. се превръща в буферна зона между османските нашественици и европейската християнска цивилизация.
За историята на Влашко през ХІV в. съвсем естествено най-голямо внимание е отделила румънската историопис – Н. Йорга, Ксенопол, Д. Ончул, О. Денсушиану, Й. Богдан, К. Джуреску, Щ. Щефънеску, П. Панаитеску, М. Максим и т.н. От българската историопис с отделни проблеми от историята на средновековно Влашко са се занимавали Д. Ангелов, В. Тъпкова-Заимова, П. Коледаров, Д. Крънджаров, Хр. Матанов, Б. Цветкова, П. Бойчева, В. Трайков и т.н. В руската историопис интерес към този регион през съответния период проявяват Л.Е. Семенова и Г. Гонца.
В сравнение с разгледаните по-горе проблеми относно историята на влашкият етнос, за този период изворите са доста повече. Появяват се и вътрешни влашки извори, това са грамотите на воеводите издавани от техните канцеларии, предимно на среднобългарски език, но са известни и такива на латински и гръцки език. Дипломатическите формули на румънските официални документи произхождат от два главни извора: 1/ византийски, чрез българско посредничество и 2/ западни, чрез маджаро-латинско и сръбско посредничество. На тях дължим освен информация за политическата обстановка и такава за феодалните порядки в новопоявилото се воеводство. Според Д. Крънджаров титлите отразени в грамотите на Мирчо могат да служат също така и за изясняване на политическото положение на държавата му в определения момент. Въпреки сравнително голямата бройка запазени грамоти, влашката държавна канцелария едва ли е била сложно устроена, тъй като знаем, че за известно време при управлението на Мирчо, тя е наброявала само един писар. Друг важен извор са хрониките, като за разглежданата тематика с особенно значение са: “Илюстрираната виенска хроника”, молдовските хроники, т. нар. ”Българска анонимна хроника, хрониката на Михаил Мокса и “Бранковичевия летопис”. От чуждите извори с най-голямо значение са сведенията оставени от Халкондил, Урудж, Ахмед Джеват и Мехмед Нешри. От исто-риографите ще отбележа съчинението на Степан Игнати Райчевич “Breviario chronologico delli Principi di Valachia”, описващо събитията от ХІІІв. до 1593 г. и разбира се споменатият вече Димитър Кантемир.
Въпреки опитите на някои феодали от средата на ХІІІ в. да действат, като самостоятелни владетели в Карпато-Дунавския басейн, предпоставки за обособяването на единно влашко княжество до началото на ХІV в. липсват. Именно в началото на четиринадесетото столетие в земите на север от Дунав се създала специфична политическа и икономическа обстановка, благоприятстваща появата на влашката държава. През този период Златната орда окончателно изгу-била своята сила след вътрешните междуособици и фактически се оттеглила от този регион. По време на т. нар. интеррегнум, Унгария също загубила възможността си да контролира южните склонове на Карпатите и земите на изток от река Олт. България по това време се възстановявала от татарската хегемония, а вниманието на Теодор Светослав било насочено на юг към Византия. Така в състояние на политически вакуум възникнала първата трайна влашка държава с център земите на бившето княжество на Сенеслав - южните склонове на Карпатите и по горното течение на р.Олт и Арджеш.
Политическите предпоставки се допълват от икономически и демографски. Откритите татарски, унгарски, венециански, български, византийски и западни монети са свидетелство за подема външния и вътрешния тър-говски обмен по тези земи. Във Влашко като занаятчийски центрове постепенно се издигнали Арджеш и Търговище. През първата половина на ХІІІ в. във Влашко имало над 2000 села, това разширение на селищната мрежа се обяснява както с оттеглянето на татарите, така и с разширилите се в този период търговски връзки. През ХІV в. са засвидетелствани големи преселения на влашко и славянско население във Влахия от земите на юг от Дунав, от Карпатите и Трансилвания. К. Джуреску дори определя Трансилвания, като “етническия резервоар” на влашкото княжество.
Консолидирането на влашката държава се свързва с ди-настията на Басарабите и по-точно при управлението на вое-водата Иванко Басараб (фиг.14) в периода около 1290/1310–1352 г. В “Кантакузиновата летопис” от края на ХVІІ в., напи-сана на румънски език се говори за два етапа на този процес: 1/ идването на Басарабите от юг на Дунава в Олтения и 2/ в края на ХІІІ в., когато Раду Негру се заселва в Мунтения. В този летопис се чете следното: “...Тогава те (власите) си из-брали за бан Басараба. Той се установил в Северин... 1290 г. от Унгария дошъл Раду Негру воевода, велик херцог на Амлаш и Фогаш,... Той създал град Къмполунг и построил голяма красива църква. Сетне направил своя столица град Арджеш. Народът достигнал до река Сирет и Браила. Тогава басарабите с всички боляри преминали Олт и отишли при Раду...”
Относно произхода на Басарабите са се оформили няколко хипотези. Първата принадлежи на Константин Кантакузин (ок.1640-1716 г.), който смята, че основоположниците на влашката държава са от сръбски произход. Според Димитър Кантемир рода Басараба води началото си от Барбу Басараб, който от Бесарабия се преселил в Сърбия, а от там се установил във Влашко, заедно с Раду Негру. След смъртта на Раду синът на Барбу – Лайота станал първият влашки господар от рода на Басарабите. Към това мнение се присъединява друг представител на рода Кантакузин – бан Михай (1723-ок.1793 г.), в своята “История на Румъния (1215-1776 г.). Според дубровничанинът Лукари, по произход Раду Негру бил унгарец.
Още по-далеч отива румънския историк Хашдеу, който смята, че Басараб не е име, а благородническа каста още от времето на даките. Името на тази каста идва от комбинация-та между титлата бан и фамилията Сараба, която била господстваща каста при даките.
В края на ХІХ в. Д.Ончул изказва ново мнение по този въпрос, като твърди, че влашката държава води началото си от Асеневци, а името Басараба произлиза от тракийското племе беси, по името на столицата им Бесапара.
Според друга хипотеза етимологията на Басараба е с тюркски характер, но и в рамките на тази хипотеза има раз-лични нюанси. Някои учени извеждат името на първата вла-шка династия от bas-araba, т.е. “глава на мавър”. Н. Йорга, К. Джуреску, О. Денсушиану, А. Дечей, Л. Рети и Д. Дьорфи смятат рода Басараба за резултат от връзките между кумани и романи. Л. Елекеш смята воеводата Басараб за член на владетелския род на Златната орда. Анализирайки Кантакузиновата летопис Щ. Щефънеску разкрива, че нароченият от Д. Кантакузин Барбу Басараб за основоположник на династията, всъщност е Барбу Крайовеску, велик бан между 1495 и 1520 г. От тук идва и заблудата на посочените по-горе автори.
Според Л.Кръстев името Басараба е от кумански произ-ход и означава “господстващ баща”, състой се от аориста на глагола “басмак” (управлява) плюс суфикса “аба” (род, семейство).
В подкрепа на това твърдение Л.Кръстев привлича беле-жките на В. Вълов относно открития пръстен с изображение на орел в църквата “Св. Четирдесет мъченици” в Търново. Според Л. Кръстев собственика на пръстена (Бесар) и Иванко Басараб са един и същ човек. Вълов смята Бесар за пришълец от северозападните български предели, а Кръстев го поставя сред най-близките родственици на цар Михаил ІІІ Шишман (1323-1330 г.). Според Л.Кръстев Иванко Басараб е от кумански род с клонове от двете страни на Дунав, което обяснява и някои дипломатически ходове на Михаил ІІІ и влашкия воевода, на който ще се спра по-надолу. Друго доказателство за родството между Шишмановци и Басарабите и куманския им произход се съдържа в една грамота на Дан І, където се споменава с. Кумански брод точно срещу Видин, а в регистъра на Видинския санджак от средата на ХV в. фигурира мезрата Бесар. В османски документ от ХV в. за Никополския санджак се споменава „манастир Бесараба”, който е отбелязан като тимар на „велик воевода”, вероятно Иванко Бесараб. Според други предания Иванко Бесараб се счита за дарител на манастира, станал причина за неговото основаване и дал името на селището Бесарбово в близост до обителта. Става въпрос за единственич функциониращ скален манастир на територичта на съвраменна България - "Св. Димитър Бесарбовски" край Русе, основан през ХIII в. Този манастир обвързва още повече династията на Шишмановци с тази на Басарабите, тъй като изглежда през ХIII в. връзките между тях се преки.
Тук в подкрепа на тази хипотеза на Л. Кръстев, могат да се привлекат и политическите събития през този период. В началото на ХІV в. татарите се изтеглят от земите между Ду-нав и Карпатите, а от средата на същия век тяхното влияние е отхвърлено и от земите между Дунав и Днестър. Така сблъсъкът в Карпато-Дунавските земи, в края на ХІІІ-началото на ХІV в. е между Унгария и България.
В самия край на ХІІІ в. умира последния представител на Арпадската династия, което съвсем естествено води до междуособици, останали в историята като унгарския интеррегнум. По това време феодалният строй в България също изживява криза. Възкачването на Чака (1299 г.) на българския престол е връхната точка на татарското господство по българските земи. Благодарение на Теодор Светослав Търново възвръща самостоятелността си, но българската държава вече не притежавала възможности за да се утвърди отново като първостепенен фактор в Европейският Югоизток. От друга страна вниманието на Теодор Светослав било насочено главно към Византия, а земите на север от Дунав останали в периферията на българските интереси.
От тази външнополитическа обстановка най-добре се възползвали феодалните велможи в Карпато-Дунавските земи. Иванко Басараб укрепил властта си сред местните боляри, до към 1307г. - именно по време на унгарския интеррегнум.
Възползвайки се от разразилите се междуособици в Унгария, търновските царе и видинските деспоти се намесват активно в земите на север от Дунав. В началото на ХІV в. във Видин се разпореждат представителите на Шишмановци. След смъртта на Георги ІІ Тертер, болярския съвет избира за цар, видинския деспот - Михаил Шишман. Последният освен в съюз с татарите, вероятно разчитал и на съюз със сродниците си (Басарабите) за да се противопостави на Унгария. Първоначално съюзник на Михаил Шишман бил темешкия магнат Теодор, който пък бил в конфликт с Карл Робер (1301-1342 г.). Вероятно от 1321 г. мястото на Теодор в антиунгарската съпротива заел Иванко Басараб – основателят на средновековната влашка държава. За 1324 г. Иванко е окачествен като унгарски васал, тъй като през същата година е известно, че Карл Робер завладял българската крепост Гурен (между Северин и Оршава) и вероятно окупирал областта Северин. За това и естественият съюзник на Иванко в борбата му за самостоя-телност и политическо утвърждаване са били неговите срод-ници в България. Свидетелство за този съюз е бракът между дъщерята на Иванко Басараб - Теодора и племеникът на Ми-хаил Шишман – ловешкия деспот Иван Александър. Плод на този брак били Михаил Асен, Иван Срацимир, Иван Асен и Кера Тамара. Първият бил обявен за съуправител, между 1332-1336 г., заедно с баща си Иван Александър. Иван Сра-цимир получил управлението над видинската област през 1356 г. Във войските на Михаил Шишман още от 1323 г. присъстват влашки войници, а през 1330 г. в битката при Велбъжд в българската армия също са засвидетелствани влашки воини. Според Л. Кръстев през 1325 г. Иванко Басараб отхвърля унгарската зависимост, подкрепен от татарите и българският цар.
Годината 1330 е съдбоносна за обединилия влашкият ет-нос воевода Иванко Басараб. Тя е свързана с две събития узаконили политическото присъствие на власите в Карпато-Дунавския регион.
В началото на 1330 г. Михаил ІІІ Шишман и византийс-кия император Андроник ІІІ се договорили окончателно за война срещу Сърбия. Царят привлякъл за съюзници влашкия воевода Иванко Басараб и владетелите на Молдова и Черна Татария. Византийските историци твърдят, че към 12 хиляд-ната армия на Михаил ІІІ се присъединили около 3 хил. власи, татари и молдавци. На 28.VІІ. се състояла решителната битка, като сърбите нанесли тежко поражение на българите и съюзниците им, а Михаил Шишман намерил смъртта си в битката при Велбъжд. След това поражение, освен че загубила югоизточните си земи, България от този момент започнала да води предимно отбранителни войни. Изхода от битката при Велбъжд бил благоприятен за Унгария, която още същата година решила да усмири влашките феодали.
С по-голямо значение за историята на средновековната влашка държава е последвалата няколко месеца по-късно битка при Посад (Фиг. 16). През 1330 г. крал Карл Робер, възползвайки се от изхода на битката при Велбъжд, предприел поход срещу Иванко Басараб и успял да окупира областта Северин. Решителната битка между унгарците и отстояващите своята независимост власи се състояла между 9-12.ХІ.1330 г. в долината Посада. Използвайки особеностите на планинския терен власите устроили засада на нашествениците и успели да им нанесат съкрушително поражение, като по този начин защитили държавническата си идея. Изворите разказват как унгарската войска била блокирана в тясната долина, в която не можела да разгърне своите сили, и как власите, разположени по околните хълмове, унищожили цвета на унгарското войнство с камъни и стрели. . В “Илюстрираната Виенска хриника” (Chronicon pictum Vindobonense) са нарисувани и влашки войници облечени в дрехи до колената и с островърхи шапки.
Столицата на Влашко бил град Куртя-де-Арджеш (фиг.15). Според археологическите разкопки в този град още от първата половина на ХІІІ в. е съществувала резиденция на феодал. Тук са открити монети на Теодор Комнин (1224-1230 г.), бронзова монета на Андроник ІІ и Михаил ІХ Палеолог (1295-1320 г.), Алексий Ангел (1195-1203 г.), унгарски монети на Владислав ІV Куманина (1272-1290 г.), а разкрития замък Аргнас се предполага, че е служил за рези-денция на Сенеслав, упоменат в унгарската грамота към йоанитите. Владетелският дворец, построената през 1351/52 г. църква “Св. Никола”, планът на крепостите (с кръгли кули), следват традиционните византийско-балкански строителни традиции, съобразени, разбира се с планинския релеф.
През 1345 г. цар Иван Александър (1331–1371 г.) прого-нил първата си съпруга – Теодора, което разхлабило връзките между България и Иванко и подтикнало влашките воеводи към по-голяма самостоятелност.
Иванко Басараб умрял през 1352 г., той бил наследен от синът си - Николае Александру Басараб (1352-1364 г.). По време на неговото управление се създава първата влашка ми-трополия, под върховенството на Цариградската патриаршия. През 1359 г. със съгласието и под върховенството на Цариград в Арджеш била основана влашката митрополия, начело с бившия епископ на Вичина – Якинт. По този начин Николае Александру затвърдил принадлежността на Влашко към православната общност. Въпреки ориентацията на влашките владетели към Константинополската патриаршия, българското влияние в духовната и културната сфера не може да се отрече. Категорични примери за това влияние са употребата на сред-нобългарския език в богослужението и държавната канцела-рия, българските книги и духовници намерили тук убежище по време на унгарската окупация на Видин и след падането на България под османско иго, а първите влашки манастири били създадени именно от български духовници.
Въпреки че според голяма част от румънските историци Християнството пуска корени в земите между Карпатите и Дунав още от времето на Константин Велики, за организиран църковен живот в тези територии от това време е наивно да се говори. Наистина през VІ в. се говори за архиепископията Iustiniana Prima, но тя едва ли е устояла на “варварските” на-шествия. През VІІ–VІІІ в. Има сведения за християнски общности по тези земи: гепиди, аваро-славянски общности.
Що се отнася до религията изповядвана от влашкият ет-нос, то той е засвидетелстван в историческите извори като православен народ, но както уточних в І глава власите се появяват на север от Дунав след ХІІІ в.
„Анонимната молдовска хроника” свързва проникването на църковното богослужение по тези земи с името на Формоза, който през 866 г. е изпратен от папа Николай І в България и останал тук 3 години.
Според мен именно по време на Първото Българско царство Православието прониква и на север от Дунав, главната причина за това е, че тези земи са в българските предели още от времето на рода Дуло. Според Ч. Бонев в края на ІХ–Х в. били заложени основните православно-културни традиции в тези земи в рамките на Преславско-Охридската патриаршия. Наложеното от цар Симеон източно-християнско богослужение на старобългарски език слага началото на три нови християнски информационни подсистеми, развили се в следващите векове: сръбска, руска и румънска.
От 1020 г. император Василий ІІ учредява “епископия на власите” подчинена на Охридската архиепископия, но нейната територия не е строго определена. За П.Русев това е началото на отделянето власите в своя източно-православна църква със славянско богослужение. Не е ясен въпроса за институционалното уреждане на влашките земи до 1359 г. Вероятно след гибелта на Самуилова България те преминават към Охридската архиепископия.
Според П.Коледаров след възстановяването на България тази територии преминават към диоцеза на Търновската църква, но по-вероятно е да са били към този на Охридската архиепископия. Българското влияние в църковното устройство и културния живот на Влашко е неоспоримо.
Наследник на Николае Александру бил Владислав І Влай-ку (1364-1377 г.). През 1365 г. Лайош покорява Видин, като пленява и Иван Срацимир, а Владислав І (фиг. 18) се признава за унгарски васал. По това време унгарският крал Лайош Велики подарил на Владислав Амлаш и Фагараш, плюс Северинското банство под формата на beneficia revoabilia, но през 1374 г. се стигнало до конфликт между Влашко и Унгария и тези територии били загубени. Във Влашко намира убежище и видинския митрополит Данаил. Въпреки васалитета си към унгарската корона влашкият воевода взел участие в православната коалиция организирана от Иван Александър, заедно с император Йоан V Палеолог и добруджанския деспот Добротица. Сведения за тази коалиция имаме от писмото на бан Петер Химфи (управител на Видин) до унгарската кралица Елизабета от 15.ІV.1367 г., според него византийския император обещал да даде на влашкият воевода 180 000 флорина, в замяна на това последният трябвало да превземе Видин и да го предаде на Иван Александър. Есента на 1369 г. Владислав успял да превземе Видин, като получил 180 000 флорина от Йоан V и земите на север от Дунав принадлежали преди това на Иван Срацимир.
Първите влашки монети се появяват по времето на Вла-дислав І и до 1387 г. са идентични с аспровата монетна сис-тема в България. Монетите на Владислав І са сходни с тези на Иван Александър и Михаил Асен, препечатани с контрамарка на неговия герб. Намаляващия им теглови стандарт през ХІV в. е засвидетелстван върху хистограмите на разпределение на монетните тегла.
През 1370 г. в Северин била създадена нова митрополитска катедра, начело с Антим, вероятно заради нарасналото население. Според Бойчева това нарастване на населението се дължало на преселението на българи на север от Дунав.
По време на управлението на Владислав І в столицата Куртя-де-Арджеш е разширена църквата “Св.Никола” (около 1369 г.), която вероятно е построена още по времето на Иванко Басараб. Смъртта на Владислав І Влайку се отнася към 1377 г., когато той загива в сражение с унгарците.
Следващия господар на Влашко се наричал Раду І (1377-1383 г.), според някои историци той е бил обявен за съуправител на Владислав. Основание за това предположение дава един документ от 17.ІІ.1371 г., според който българския цар Иван Александър, събирал приходи от влашките земи и по точно от градовете Рукер и Бран.
Според П. Коледаров Раду издал тази грамота в качеството си на съуправител на брат си Влайку и разкрива някаква васална зависимост към България. През 1382 г. Раду се помирил с Лайош и вероятно отново получил Северинското банство и задпланинските земи. По вероятно е само споменатите градове да са били под пряката власт на Търново, тъй като те са разположени на стратегически проходи и са охранявали границата с Унгария. Подобен е бил и статута на левобрежните крепости Холъвник и Гюргево, който Ал. Кузев определя като част от звената на българската укрепителна система.
При следващия воевода Дан І (1383-1386 г.) – брат и съуправител с Раду І, а след смъртта му едноличен господар на Влашко, княжеството влиза в конфликт с България. През 1384 г. започнала война между България и Влахия, като подробности за военните действия не се знаят, освен една кратка бележка в “Българската анонимна хроника”, която съобщава: “Българският цар Шишман уби Дан воевода”, това вероятно се е случило на 23.ІХ.1386 г. Обикновено тази война се свързва с враждебните отношения между Иван Шишман и Иван Срацимир, но това се оказва един мит, тъй като в Рилската грамота на Иван Шишман, Срацимир е посочен като възможен наследник на българския трон. Вероятно войната се дължи на лична вражда между Иван Шишман и Дан І, но и за тази версия липсват категорични сведения. Според друга версия, зад смъртта на Дан стои брат му Мирчо – следващия господар на Влашко.
Дан І също сякъл свои монети, предимно бан, на тях е бил изобразяван герба на страната: орел върху шлем, а от другата страна хералдически щит или кръст (фиг.20).
Мирчо (фиг.19) (1387-1418 г.) поел властта от брат си Дан воевода. По време на неговото управление Влашко изживява период на възход, а той е с основна заслуга за отбиването на прякото турско завоевание. Мирчо подържал добри отношения с Унгария и Полша, сключил търговски договор с град Лвов. В периода на неговото управление феодализацията все още не била стигнала етапа на разложение, както в България, Византия или Сърбия. Както се вижда от грамотите му, князът е бил пълен и безспорен господар, Мирчо е практикувал постепенно намаляване на поземления държавен и княжески фонд, а селяните все още не били освобождавани от военна повинност, което се оказало решаващо за успешното противопоставяне на осман-ските набези.
Мирчо Стари се проявил като способен и енергичен вла-детел с основен принос за утвърждаването на Влашко на по-литическата сцена в Европейският Югоизток. По време на неговото управление Влашко разширило значително териториите си. В документ от 20.І.1390 г. се изброяват всички земи владени някога от Мирчо (Фиг.24): Угровлахия, Амлаш и Фагараш, Северин, Дръстър и дори деспотството на Добротица. Според румънските историци Хаждеу и К.К. Джуреску всичките споменати земи са били владение на Мирчо още от момента на възкачването на престола, като ги е получил в наследство от брат си Дан и баща си Раду. Като се има на предвит динамичната политическа картина през този период, това едва ли съответства на истината. В познатите ни около четирдесет грамоти от канцеларията на Мирчо, седемнадесет от които са недатирани, териториите му постоянно се променяли.
Според грамотата на Мирчо от 4.ІХ.1389 г. първото си териториално разширение включва освен ядрото на княжест-вото – Угровлахия и Подунавието и задпланинската област (Амлаш и Фагараш). През 1388 г. възползвайки се от гражданските войни в Унгария Мирчо окупирал Се-веринската област и задпланинските земи, а на следващата година получил от Сигизмунд крепостта Бран (фиг.17). За периода 1392 - 1395 г. Мирчо изглежда е изгубил всичко освен Угровлахия, а през 1394 г. той бил дори бежанец в Брашов. Тези неволи на влашкият воевода безспорно са се дължали на османските действия през съответните години. Знае се, че Мирчо е бил в лагера на Лазар в битката при Косово поле, което вероятно е предизвикало гнева на османците. След тази битка Мирчо предприема поход в Източна България и стига до Карнобатското поле. Това предизвиква реакцията на Баязид и на 10.Х.1394 г. се състояла битката при Ровине (Фиг.25), чийто изход не е много ясен. Въпреки, че Мирчо побеждава, той е принуден да се признае за васал на султан Мехмед І, а през май 1395 г. тур-ците поставили протежето си Влад (син на Дан І) на мястото на Мирчо, който избягал в Брашов. Тази неяснота за изхода на битката при Ровине се дължи на изворите (“Българска анонимна хроника”, Халкондил, Урудж и т.н.), християните твърдят, че победата е за Мирчо, а османските извори – обратното. Следващите години са изпълнени с редица перипети за Мирчо и за влашката държава. През 1393 г. османците завладели Търново, а през 1395 г. поставили на престола във Влашко своето протеже Влад. Едва след година Мирчо успял да си върне престола с унгарска помощ.
На 28.V.1396 г. бил сключен договор между османското протеже във Влахия – Влад и полския крал Владислав, който бил изтълкуван от Сигизмунд като коалиция срещу него. Така унгарския крал подготвил кръстоносен поход срещу османците, оповестен още от папа Бонифаций ІХ през 1394 г., Мирчо също участва в този поход. Въпреки първоначалния успех християнските войски били разбити на 25.ІХ.1396 г. При битката край Никопол (Фиг.26), а Мирчо отново бил принуден да бяга в Унгария. Зимата на 1396 г. с подкрепата на унгарците Мирчо отново навлязъл във Влашко, като този път успял да плени Влад и да си върне престола.
През 1399 г. татарите напомнили за себе си и разгромили обединените сили на поляци и литовци, Несебърската анонимна хроника дори отнася и покоряването на Варна към 2.ІІ.1399 г. от татарите. От тези събития се възползвал Мирчо, който пленява молдовския владетел Юга воевода и на негово място поставил Александру Добрият (1400-1430 г.). Това е първата пряка намеса на влашки воевода в политиката на друга държава. С този си ход Мирчо си подсигурил северната граница за да насочи силите си на юг срещу османската опасност.
През 1408г. Мирчо обявил сина си Михаил за съуправи-тел, по това време вероятно е преместена и столицата на кня-жеството от Арджеш в Търговище.
След като премества столицата в Търговище, Мирчо Стари изгражда и митрополитска църква много близка до “Св.Никола” в Арджеш. Владетелският дворец в Търговище също бил близък до този в старата столица. Църковното строителство следва византийските традиции, а като местно влияние се смятат църквите с кръстообразен план. В Къмпулунг, Северин има и готически храмове, които вероятно са изградени по времето на унгарската окупация.
В началото на ХV в. избухнали междуособици в Османс-ката империя, които дали и пряко отражение на положението на Балканите. Тези събития започнали с битката при Анкара през 1402 г. и разгрома на Баязид. От март 1403 г. пламнала междуособицата между синовете му Мохамед, Сюлейман. Иса и Муса. Тази анархия се отразила и на Балканите, през 1403 г. Константин и Фружин вдигнали въстание, а Стефан Лазаревич се признал за васал на Унгария.
Възползвайки се от ситуацията Мирчо и Александру Добрия сключили договор с Полша – грамота от 23.ІХ.1403 г. Между 1404 и 1406 г. Мирчо отново сложил ръка на Дръстър и Добруджа, в грамота от 23.ХІ.1406 г. той се титулувал, като господар на тези земи, а според Крънджаров след тази дата гр.Килия е поискал покровителството на Мирчо. Според Гюзелев след 1402 г. Мирчо присъединил Добруджа. Изследвайки грамотите на Мирчо Д.Крънджаров стига до извода, че Мирчо установява властта си в Добруджа на два пъти: 1/ 1390-1391 г. и 2/ 1406-1417 г. Издаденият на 28.ІІІ.1412 г. спогодбен акт за покупко-продажба от Калиакра свидетелства за влашкото присъствие по тези земи, техен управител по това време бил влашкият логотед Балдуин.
Спорен е въпроса как Мирчо се домогва до Добруджа. Според Йорга и И.Миня влашкият воевода наследил Добруджа от Добротица и Иванко. Миня смята, че майката на Дан – Калиникия е дъщеря на Добротица, но това не може да се приеме като правдоподобно доказателство за наследствените връзки на Дан и Мирчо с владетелите на Карвунската земя.
Според П. Мутафчиев и П. Панаитеску Мирчо е завзел Дръстър и Добруджа около 1389 г., възползвайки се от похода на Али паша. Те се опират на сведенията от Ахмед Джевад, който казва, че влашкият воевода отнел тези земи от българите и то като турски съюзник. Последвалите събития показват, че Мирчо едва ли е бил съюзник с османците. През 1391 г. Фериз бей предприел поход срещу Видин и Влашко. Като други подбуди накарали Мирчо да се опита да сложи ръка над тези земи могат да се посочат: преместване на отбранителната линия в Добруджа и защита на икономически интереси в Браила и Килия.
Друга възможност Мирчо да присъедини тези земи се е отворила по време на междуособицата в Османската империя. В раразилата се междуособица Мирчо се присъединил към Муса, дори дал една от дъщерите си за жена на Муса, срещу подкрепата си той вероятно получил властта над Добруджа. Несебърската кратка хроника (ХV в.) свидетелства за съюза на Мирчо с Муса. Анархията в Османската империя трае до 1413 г. През 1411 г. Муса побеждава Сюлейман, а на 5.VІІ.1413 г. Мохамед І (или Мехмед І) разбива Муса край Самоков. След тази битка Мирчо поел васални отношения към Мохамед, а през 1417, турците завладели Добруджа, Гюргево и Северин.
Друг спорен въпроса е - кога Мирчо е станал васал на османците – 1391 или 1394 г. Според Халкондил от 1415 г. Мирчо се признал за османски васал. Сигурно е, че към 1417 г. Мирчо плащал данък на турците – според Мехмед Нешри дори изпратил двамата си сина като залог. Според Гонца през 1415 г. Мирчо плащал данък и изпращал войски, като договора бил подновяван през две години. Според едно писмо на унгарския крал Сигизмунд от 1404 г. до бургундския херцог Филип по това време Мирчо бил сред унгарските васали воюващи срещу османците :” Господин Остоя, крал на Босна (...), знатният господин Стефан, деспот и дук на Рашка (Сърбия), известният Константин, прославеният император на България, и Мирчо, воеводата на трансалпинска Влахия (...). Последните двама също се върнаха в лоното на Наше Величество, под наше подчинение, много пъти нападаха смело гръцките области и други области, които и досега се владеят от турците; спечелиха триумфална победа над враговете и слава за себе си…”
Вероятно политическата ориентация на Мирчо следва реалностите по това време. Когато Османската империя иг-рае „главна роля” на Балканите и притиска балканските владетели, Мирчо се е признавал за османски васал, а когато антиосманските коалиции са активизирали политиката си или в империята са избухвали вътрешни междуособици, Мирчо е отхвърлял този васалитет.
През 1391 г. Фериз бей оглавява поход срещу Влашко, но конкретни данни за подчиняването на Мирчо след този поход липсват. По вероятно е това да се е случило след битката при Ровине. Въпреки победата си на 10.Х.1394 г. по всяка вероятност Мирчо е приел васални отношения към Османската империя. В периода 1395 – 1396 г. във Влашко се разпорежда османското протеже Влад, а Мирчо се е намирал в Унгария. През 1396 г. Мирчо Стари си връща влашкия престол с помощта на крал Сигизмунд, участвайки в антиосманската коалиция ръководена именно от унгарския крал и бъдещ император на западната „Свещена Римска империя”. Въпреки че успява да си върне престола влашкият воевода вероятно е принуден да признае върховенството на османския султан или поне да смекчи антиосманската си политика, тъй като през септември 1396 г. кръстоносците претърпяват поражение край Никопол. В началото на ХV в. Османската империя губи влиянието си над Балканите, които след битката при Анкара през 1402 г. се превръщат в арена на борбата между Муса и Сюлейман. След тази битка сръбския княз Стефан Лазаревич се признава за унгарски васал, Константин и Фружин вдигат въстание в западните български земи, а Мирчо започва да води самостоятелна политика, поставяйки на молдовския престол Александър Добрия, присъединявайки Дръстър и част от някогашните владения на Добротица в Добруджа.
Тази самостоятелна политика Мирчо е съумявал да води до към 1417 – 1418 г. След битката край Самоков на 5.VІІ. 1413 г. османския султан Мохамед І успява да укрепи властта си в империята, а към 1417 г. Добруджа вече преминава към османската империя. През същата 1417 г. Мохамед І органи-зира походи към Влашко и срещу бунтовника Бедреддин Си-мави. Към годините между 1415 – 1418 г. можем да се смята, че Мирчо отново приема османския васалитет.
Трябва да се отбележи, че въпреки васалните си отноше-ния в различни периоди, Мирчо не изпраща военни подкреп-ления на османците при различните им военни кампании. Съществуват мнения, че власи участват в битката при Анка-ра, но още старата румънска историография доказа легендарността на тези сведения.
Най-голямото териториално разширение на Влашко под управлението на Мирчо е описано в негова грамота от 1406 г. до манастира Тисмана, в нея са включени: Угровлахия, зад-планинските земи, Сверинското банство, Дръстър, Свищов и дори областите от днешна Южна Бесарабия, по-точно пристанището Килия. Така изброените територии са включени и в не датираните грамоти, но те се отнасят за късния период от управлението на Мирчо, тъй като Михаил вече участва в управлението, а Софроний е игумен на манастира Козия. Мирчо Стари приключва земния си път на 31.І.1418 г. в манастира Козия. По време на тридесет годишното си управление Мирчо окончателно утвърждава политическото присъствие на Влашко в Европейският Югоизток. При неговото управление влашката държава получила най-сериозното си териториално разширение, намесила се успешно в династичната борба в съседна Молдова и може би най-важният принос на Мирчо е избяг-ването на прякото османско владичество. Освен тези приноси на Мирчо трябва да се отбележат и приносите му към укреп-ване на Православието, въпреки неблагоприятната външнополитическа обстановка. Мирчо приютил и покровителствал духовници от българските земи и положил усилия за развитието и укрепването на манастирската мрежа в страната.
Въпреки, че Влашко избегнало пряко османско покоря-ване, след смъртта на Мирчо Стари, зависимостта му от ос-манците се утежнила. Още през 1417 г. султана получил пра-вото безпрепятствено да преминава през територията на Вла-хия във военните си походи срещу Унгария. Освен действията на Мирчо спасението си от пряко подчинение Влашко дължи и на етапа на развитие на османския феодализъм. В края на ХІV в. османците не били способни да воюват срещу целия християнски свят, затова те се опитвали да се обградят с буферни християнски държави. Според С.А. Плетньова подобна форма на отношения са характерни за т.нар. ”степни империи”.
Средновековната влашка държава се консолидира като феодална монархия, носеща типично балкански черти на тази система, но и отличаваща се и с определени специфики. Относно държавното устройство на Влашко и основните отрасли на производството в тези земи, най-подробни и сигурни данни можем да открием в грамотата от 1247 г. на унгарския крал Бела ІV до рицарите йоанити и в грамотите издавани от канцелариите на влашките воеводи.
Според унгарската грамота от 1247 г. населението на юг от Карпатите се занимавало предимно със земеделие, ското-въдство, риболов, лозарство и пчеларство. Феодалната собс-твеност била господстваща, а големите феодални собственици били ръководители на политическите формирования. Това положени в основни линии се запазило и през ХІV в. с разликата, че на мястото на тези няколко политически формирования вече е на лице единна влашка феодална държава.
Основен производител на материалните блага било селя-чеството. Съществувала прослойка от зависими селяни, които имали задължения към феодалите главно в натурални продукти – феодална рента. В някои грамоти се говори за т.нар.служби изпълнявани от селяните, тези служби вероятно представлявали вид отработъчна рента, но натуралната рента била основна. Това със сигурност може да се отнесе поне за първата половина на ХІV в., тъй като процесът на феодализа-ция във Влашко не бил толкова добре развит, както например в България, Сърбия и Византия.
Основната мярка за богатство по това време била орната земя, която била и обект на покупко-продажба. В животновъдството основна роля през този период заемало отглеждането на овце, крави, коне и свине. Благоприятните природни условия (наличието на пасища и сол) превърнали отглеждането и износа на овце в главен обект на търговията. Върху свинете съществувал специален данък горнина. Жителите на край езерните села били задължени да ловят риба за феодала си, а размера на тази рента бил 1/3 или 1/5 от улова. Важен доход на страната през ХІV в. идвал от добива и износа на сол, най-вече за балканските страни. Добивът на сол бил държавен монопол. От края на ХІV в. имаме сведения за добив на медна руда в Мала Влахия. През ХІІІ – ХІV в. селското стопанство се съчетавало с домашни занаяти – главно изработка на облекло, обувки, оръдия на труда. Съществували и профилирани занаятчии, подчинени на феодалните господари. В Пъкуюл луи Соаре са открити много парчета чугун, датирани от началото на ХІV в., за добива му се използвала водна енергия, тя се използвала и при експлоатацията на медна руда в Братилов. За обработката на метали били познати топенето и леарството при медта и оловото и каляване на стоманата. Златарите поз-навали техниките филиграна и пресуването. Друг път за пъл-нене на държавната хазна били митническите такси. През Влашко минавали пътища свързващи през Трансилвания Централна Европа с Балканския полуостров, а най-важните пристанища били Браила, Четатя де Флоч и Гюргево.
На върха на влашката политическа пирамида стоял вое-водата (господарят), смятан за върховен собственик на цялата земя, той държал в ръцете си съдебната, законодателната и военната власт, като придобивал тази власт по наследство. За разлика от България и Византия титулатурата на влашкия владетел няма точно определена формулировка, факт засвидетелстван от запазените грамоти на влашките владетели. Например Мирчо Стари използва титлата “велик воевода” в грамотите изпращани до чуждите владетели, но тази титла не присъства във всичките му грамоти. А. Сачердоцяну установява, че атрибута “самодържец” също не присъства във всичките му грамоти, неустановеност има дори изобщо в употребата на титли в неговите грамоти, като във външните си той е доста по-скромен.
Князът упражнявал властта си, чрез сановници, които нямали специфични функции и съчетавали едновременно съ-дебни, административни или фискални функции. В действи-телност обаче управлението на страната зависело главно от представителите на господстващата феодална класа, а воево-дата имал по-скоро координираща функция в случаи на вън-шна или вътрешна опасност. Княжеската институция всъщ-ност се появила именно поради тази причина, тя имала за цел да обезпечи привилегиите на всеки феодал по отделно и да взима мерки в случай, че привилегиите на някой феодал заст-рашават интересите на цялата феодална класа. Самата титла “воевода” също подчертава военните функции на владетеля. От времето на Мирчо е запазен и герба на Влашко (фиг.20). Той представлява птица държаща с клюна си кръст, от горната лява страна е изобразено Слънцето, а от горната дясна страна Луната. Според К. Гербов птицата символизира Божия дух, кръстът – Христос, Слънцето и Луната – създателя на Света Бог Саваот. Тази трактовка се обяснява с голямата почит на Мирчо Стари към Светата Троица. Тази почит е засвидетелствана и в надписа на оброчния кръст (фиг.19) в Балчик, но който вероятно е изработен в Бран, а е пренесен в България от румънската кралица Мария Александра Виктория след 1924 г. На този кръст около герба се чете надписа „ДУХ СВЕТИ ХРИСТОС БОЖЕ УЛОВИЛ ВСЕЛЕНАТА ЧОВЕКО ЛЮБЧЕ” – това са първите думи от тро-пара за Света Троица.
Съществувал и владетелски съвет, състоящ се от едрото болярство, който бил с постоянен характер. Основната му функция била осъществяването на политически надзор, всич- ки важни документи на княжеската канцелария също мина-вали през одобрението на тази институция. По този начин во-еводата имал реална власт единствено над собствените си феодални имения, които се предавали по наследство независимо от династията, също както в средновековна България. До ХVІ в. разлика между държавна и княжеска собственост не съществувала. Наследствената собственост във Влашко се наричала ocina (вотчина), тя била неотчуждаема и наследствена. Князът можел да присвои ocina-та само при изключителни случаи – предателство, не плащане на данъци и отсъствие на наследници.
С появата на държавната организация се появили и нови видове собствености: манастирска и светска, подарени за вечни времена при определени условия. Такава собственост била подарявана от княза на проявили се поданици (по подобие на западноевропейските васали) или на манастирите. Едрите васали също могли да правят “подаръци”, но те трябвало да се утвърждават от воеводата. Светската собственост възникнала и се утвърдила до времето на появата на самостоятелна държавна власт, чрез завладяване на земите от общините на свободните селяни. Тук е и основната разлика във феодалната система на Влашко в сравнение с по-голямата част от европейските държави. За разлика от тях във влашката държава го-сподарската земя е много по-малка от селската, тя се натруп-ва след ХІV в. Въпреки, че тази разликата има количествено измерение, благодарение на нея във Влашко липсват остри социални противоречия в навечерието на османските завое-вания и фронтът на съпротива срещу османците включва представители на всички социални прослойки в новата дър-жава. Манастирската и църковната собственост възникнала по пътя на княжески дарения, покупки и завладяване. От 289 домашни документи за Влашко, до 1500 г. – 125 са посветени на дарения за манастири.
С течение на времето процесът на феодализация се изразявал в засилване на експлоатацията на селяните чрез извъникономическа принуда, а апаратът за осъществяването на тази принуда се наричал дворни или слуги, те били репресивния орган на феодала, а във военно време неговата военна дружина. Друг лост за извъникономическа принуда бил имунитета на феодалната собственост, а това означавало съсредоточаване на върховната власт в ръцете на този, който владее територията. Правото на имунитет се състоял в две положения: 1/ освобождаване на жителите на територията с право на имунитет, която принадлежала към феодала, от всички данъци и 2/ забрана за сановниците и княжеските слуги да влизат в имението, така върховните права преминавали към владелеца на имението.
Военната система във Влашко имала общи черти с юж-нодунавската: цялата войска се намирала под върховенството на владетеля. “Великата войска” била призовавана от княза, в нея влизали всички социални категории – боляри, граждани, свободни и зависими селяни.
Феодалното имение се състояло от две части: 1/ феодален резерв, принадлежащ на феодала, селяните го отработвали и 2/ лични имоти на селяните, за които заплащали данък. През ХІV в. феодалния резерв (terra dominicata) бил незначителен. Икономическата основа на феодалната собственост било селското стопанство, в тази собственост влизали и роби цигани. В грамотата си от 20.V.1388 г. Мирчо дарил манастира “Козия” с около 300 цигански семейства. Доходи феодалите получавали и от феодални монополи, например мелници. За пръв път робите цигани фигурират в документ на Дан І от 3.Х.1385 г.
След възникването на държавната власт зависимото се-лячество се включило в родовото понятие село, от времето на Мирчо се появява други термини – послушник, люди, сираци, сиромаси, хоране, а към края на ХV в. вече се утвърждава термина крепостен или влах. Според “Закон влашки” зависимите селяни имали право да ползват земята. През ХІV в. те все още имали право да преминават към по-доходно място. Това правно положение също свидетелства за по-бавния процес на феодализация във влашката държава.
Повинностите на зависимите селяни към феодала и към княза, когато се намират в имение с имунитет се наричали дан или побори и работи или служба. Дана се изплащал в селскостопански продукти, работите били свързани с различни превози. Военната повинност се наричала посад и вигла. Съществувал и данък за извършено убийство, който е наследство от старото романско право и се наричал душегубина.
Така след повече от век влашката държавност на север от Дунав успява да се консолидира и утвърди въпреки небла-гоприятните външнополитически реалности. Възникнала в борба срещу унгарската католически експанзия в края на ХІІІ–началото на ХІV век, средновековната влашка държава се утвърждава в края на ХІV в. отново в борба, но този път срещу иноверците – мюсюлмани.
Георги Николов Ангелов
От началото на ХІV в. в Карпато-Дунавския басейн са на лице нови политически реалности. В началото на века влашкият елемент се консолидира в собствена държава – Влахия, а в средата на века, около 1359 г., на политическата сцена се появява и Молдова.
В тази глава ще разгледам историята на средновековната влашка държава за период, който обхваща малко повече от столетие. През това столетие, благодарение на усилията на шестима господари, Влашко окончателно се утвърждава в Европейския Югоизток, като в края на ХІV – началото на ХV в. се превръща в буферна зона между османските нашественици и европейската християнска цивилизация.
За историята на Влашко през ХІV в. съвсем естествено най-голямо внимание е отделила румънската историопис – Н. Йорга, Ксенопол, Д. Ончул, О. Денсушиану, Й. Богдан, К. Джуреску, Щ. Щефънеску, П. Панаитеску, М. Максим и т.н. От българската историопис с отделни проблеми от историята на средновековно Влашко са се занимавали Д. Ангелов, В. Тъпкова-Заимова, П. Коледаров, Д. Крънджаров, Хр. Матанов, Б. Цветкова, П. Бойчева, В. Трайков и т.н. В руската историопис интерес към този регион през съответния период проявяват Л.Е. Семенова и Г. Гонца.
В сравнение с разгледаните по-горе проблеми относно историята на влашкият етнос, за този период изворите са доста повече. Появяват се и вътрешни влашки извори, това са грамотите на воеводите издавани от техните канцеларии, предимно на среднобългарски език, но са известни и такива на латински и гръцки език. Дипломатическите формули на румънските официални документи произхождат от два главни извора: 1/ византийски, чрез българско посредничество и 2/ западни, чрез маджаро-латинско и сръбско посредничество. На тях дължим освен информация за политическата обстановка и такава за феодалните порядки в новопоявилото се воеводство. Според Д. Крънджаров титлите отразени в грамотите на Мирчо могат да служат също така и за изясняване на политическото положение на държавата му в определения момент. Въпреки сравнително голямата бройка запазени грамоти, влашката държавна канцелария едва ли е била сложно устроена, тъй като знаем, че за известно време при управлението на Мирчо, тя е наброявала само един писар. Друг важен извор са хрониките, като за разглежданата тематика с особенно значение са: “Илюстрираната виенска хроника”, молдовските хроники, т. нар. ”Българска анонимна хроника, хрониката на Михаил Мокса и “Бранковичевия летопис”. От чуждите извори с най-голямо значение са сведенията оставени от Халкондил, Урудж, Ахмед Джеват и Мехмед Нешри. От исто-риографите ще отбележа съчинението на Степан Игнати Райчевич “Breviario chronologico delli Principi di Valachia”, описващо събитията от ХІІІв. до 1593 г. и разбира се споменатият вече Димитър Кантемир.
Въпреки опитите на някои феодали от средата на ХІІІ в. да действат, като самостоятелни владетели в Карпато-Дунавския басейн, предпоставки за обособяването на единно влашко княжество до началото на ХІV в. липсват. Именно в началото на четиринадесетото столетие в земите на север от Дунав се създала специфична политическа и икономическа обстановка, благоприятстваща появата на влашката държава. През този период Златната орда окончателно изгу-била своята сила след вътрешните междуособици и фактически се оттеглила от този регион. По време на т. нар. интеррегнум, Унгария също загубила възможността си да контролира южните склонове на Карпатите и земите на изток от река Олт. България по това време се възстановявала от татарската хегемония, а вниманието на Теодор Светослав било насочено на юг към Византия. Така в състояние на политически вакуум възникнала първата трайна влашка държава с център земите на бившето княжество на Сенеслав - южните склонове на Карпатите и по горното течение на р.Олт и Арджеш.
Политическите предпоставки се допълват от икономически и демографски. Откритите татарски, унгарски, венециански, български, византийски и западни монети са свидетелство за подема външния и вътрешния тър-говски обмен по тези земи. Във Влашко като занаятчийски центрове постепенно се издигнали Арджеш и Търговище. През първата половина на ХІІІ в. във Влашко имало над 2000 села, това разширение на селищната мрежа се обяснява както с оттеглянето на татарите, така и с разширилите се в този период търговски връзки. През ХІV в. са засвидетелствани големи преселения на влашко и славянско население във Влахия от земите на юг от Дунав, от Карпатите и Трансилвания. К. Джуреску дори определя Трансилвания, като “етническия резервоар” на влашкото княжество.
Консолидирането на влашката държава се свързва с ди-настията на Басарабите и по-точно при управлението на вое-водата Иванко Басараб (фиг.14) в периода около 1290/1310–1352 г. В “Кантакузиновата летопис” от края на ХVІІ в., напи-сана на румънски език се говори за два етапа на този процес: 1/ идването на Басарабите от юг на Дунава в Олтения и 2/ в края на ХІІІ в., когато Раду Негру се заселва в Мунтения. В този летопис се чете следното: “...Тогава те (власите) си из-брали за бан Басараба. Той се установил в Северин... 1290 г. от Унгария дошъл Раду Негру воевода, велик херцог на Амлаш и Фогаш,... Той създал град Къмполунг и построил голяма красива църква. Сетне направил своя столица град Арджеш. Народът достигнал до река Сирет и Браила. Тогава басарабите с всички боляри преминали Олт и отишли при Раду...”
Относно произхода на Басарабите са се оформили няколко хипотези. Първата принадлежи на Константин Кантакузин (ок.1640-1716 г.), който смята, че основоположниците на влашката държава са от сръбски произход. Според Димитър Кантемир рода Басараба води началото си от Барбу Басараб, който от Бесарабия се преселил в Сърбия, а от там се установил във Влашко, заедно с Раду Негру. След смъртта на Раду синът на Барбу – Лайота станал първият влашки господар от рода на Басарабите. Към това мнение се присъединява друг представител на рода Кантакузин – бан Михай (1723-ок.1793 г.), в своята “История на Румъния (1215-1776 г.). Според дубровничанинът Лукари, по произход Раду Негру бил унгарец.
Още по-далеч отива румънския историк Хашдеу, който смята, че Басараб не е име, а благородническа каста още от времето на даките. Името на тази каста идва от комбинация-та между титлата бан и фамилията Сараба, която била господстваща каста при даките.
В края на ХІХ в. Д.Ончул изказва ново мнение по този въпрос, като твърди, че влашката държава води началото си от Асеневци, а името Басараба произлиза от тракийското племе беси, по името на столицата им Бесапара.
Според друга хипотеза етимологията на Басараба е с тюркски характер, но и в рамките на тази хипотеза има раз-лични нюанси. Някои учени извеждат името на първата вла-шка династия от bas-araba, т.е. “глава на мавър”. Н. Йорга, К. Джуреску, О. Денсушиану, А. Дечей, Л. Рети и Д. Дьорфи смятат рода Басараба за резултат от връзките между кумани и романи. Л. Елекеш смята воеводата Басараб за член на владетелския род на Златната орда. Анализирайки Кантакузиновата летопис Щ. Щефънеску разкрива, че нароченият от Д. Кантакузин Барбу Басараб за основоположник на династията, всъщност е Барбу Крайовеску, велик бан между 1495 и 1520 г. От тук идва и заблудата на посочените по-горе автори.
Според Л.Кръстев името Басараба е от кумански произ-ход и означава “господстващ баща”, състой се от аориста на глагола “басмак” (управлява) плюс суфикса “аба” (род, семейство).
В подкрепа на това твърдение Л.Кръстев привлича беле-жките на В. Вълов относно открития пръстен с изображение на орел в църквата “Св. Четирдесет мъченици” в Търново. Според Л. Кръстев собственика на пръстена (Бесар) и Иванко Басараб са един и същ човек. Вълов смята Бесар за пришълец от северозападните български предели, а Кръстев го поставя сред най-близките родственици на цар Михаил ІІІ Шишман (1323-1330 г.). Според Л.Кръстев Иванко Басараб е от кумански род с клонове от двете страни на Дунав, което обяснява и някои дипломатически ходове на Михаил ІІІ и влашкия воевода, на който ще се спра по-надолу. Друго доказателство за родството между Шишмановци и Басарабите и куманския им произход се съдържа в една грамота на Дан І, където се споменава с. Кумански брод точно срещу Видин, а в регистъра на Видинския санджак от средата на ХV в. фигурира мезрата Бесар. В османски документ от ХV в. за Никополския санджак се споменава „манастир Бесараба”, който е отбелязан като тимар на „велик воевода”, вероятно Иванко Бесараб. Според други предания Иванко Бесараб се счита за дарител на манастира, станал причина за неговото основаване и дал името на селището Бесарбово в близост до обителта. Става въпрос за единственич функциониращ скален манастир на територичта на съвраменна България - "Св. Димитър Бесарбовски" край Русе, основан през ХIII в. Този манастир обвързва още повече династията на Шишмановци с тази на Басарабите, тъй като изглежда през ХIII в. връзките между тях се преки.
Тук в подкрепа на тази хипотеза на Л. Кръстев, могат да се привлекат и политическите събития през този период. В началото на ХІV в. татарите се изтеглят от земите между Ду-нав и Карпатите, а от средата на същия век тяхното влияние е отхвърлено и от земите между Дунав и Днестър. Така сблъсъкът в Карпато-Дунавските земи, в края на ХІІІ-началото на ХІV в. е между Унгария и България.
В самия край на ХІІІ в. умира последния представител на Арпадската династия, което съвсем естествено води до междуособици, останали в историята като унгарския интеррегнум. По това време феодалният строй в България също изживява криза. Възкачването на Чака (1299 г.) на българския престол е връхната точка на татарското господство по българските земи. Благодарение на Теодор Светослав Търново възвръща самостоятелността си, но българската държава вече не притежавала възможности за да се утвърди отново като първостепенен фактор в Европейският Югоизток. От друга страна вниманието на Теодор Светослав било насочено главно към Византия, а земите на север от Дунав останали в периферията на българските интереси.
От тази външнополитическа обстановка най-добре се възползвали феодалните велможи в Карпато-Дунавските земи. Иванко Басараб укрепил властта си сред местните боляри, до към 1307г. - именно по време на унгарския интеррегнум.
Възползвайки се от разразилите се междуособици в Унгария, търновските царе и видинските деспоти се намесват активно в земите на север от Дунав. В началото на ХІV в. във Видин се разпореждат представителите на Шишмановци. След смъртта на Георги ІІ Тертер, болярския съвет избира за цар, видинския деспот - Михаил Шишман. Последният освен в съюз с татарите, вероятно разчитал и на съюз със сродниците си (Басарабите) за да се противопостави на Унгария. Първоначално съюзник на Михаил Шишман бил темешкия магнат Теодор, който пък бил в конфликт с Карл Робер (1301-1342 г.). Вероятно от 1321 г. мястото на Теодор в антиунгарската съпротива заел Иванко Басараб – основателят на средновековната влашка държава. За 1324 г. Иванко е окачествен като унгарски васал, тъй като през същата година е известно, че Карл Робер завладял българската крепост Гурен (между Северин и Оршава) и вероятно окупирал областта Северин. За това и естественият съюзник на Иванко в борбата му за самостоя-телност и политическо утвърждаване са били неговите срод-ници в България. Свидетелство за този съюз е бракът между дъщерята на Иванко Басараб - Теодора и племеникът на Ми-хаил Шишман – ловешкия деспот Иван Александър. Плод на този брак били Михаил Асен, Иван Срацимир, Иван Асен и Кера Тамара. Първият бил обявен за съуправител, между 1332-1336 г., заедно с баща си Иван Александър. Иван Сра-цимир получил управлението над видинската област през 1356 г. Във войските на Михаил Шишман още от 1323 г. присъстват влашки войници, а през 1330 г. в битката при Велбъжд в българската армия също са засвидетелствани влашки воини. Според Л. Кръстев през 1325 г. Иванко Басараб отхвърля унгарската зависимост, подкрепен от татарите и българският цар.
Годината 1330 е съдбоносна за обединилия влашкият ет-нос воевода Иванко Басараб. Тя е свързана с две събития узаконили политическото присъствие на власите в Карпато-Дунавския регион.
В началото на 1330 г. Михаил ІІІ Шишман и византийс-кия император Андроник ІІІ се договорили окончателно за война срещу Сърбия. Царят привлякъл за съюзници влашкия воевода Иванко Басараб и владетелите на Молдова и Черна Татария. Византийските историци твърдят, че към 12 хиляд-ната армия на Михаил ІІІ се присъединили около 3 хил. власи, татари и молдавци. На 28.VІІ. се състояла решителната битка, като сърбите нанесли тежко поражение на българите и съюзниците им, а Михаил Шишман намерил смъртта си в битката при Велбъжд. След това поражение, освен че загубила югоизточните си земи, България от този момент започнала да води предимно отбранителни войни. Изхода от битката при Велбъжд бил благоприятен за Унгария, която още същата година решила да усмири влашките феодали.
С по-голямо значение за историята на средновековната влашка държава е последвалата няколко месеца по-късно битка при Посад (Фиг. 16). През 1330 г. крал Карл Робер, възползвайки се от изхода на битката при Велбъжд, предприел поход срещу Иванко Басараб и успял да окупира областта Северин. Решителната битка между унгарците и отстояващите своята независимост власи се състояла между 9-12.ХІ.1330 г. в долината Посада. Използвайки особеностите на планинския терен власите устроили засада на нашествениците и успели да им нанесат съкрушително поражение, като по този начин защитили държавническата си идея. Изворите разказват как унгарската войска била блокирана в тясната долина, в която не можела да разгърне своите сили, и как власите, разположени по околните хълмове, унищожили цвета на унгарското войнство с камъни и стрели. . В “Илюстрираната Виенска хриника” (Chronicon pictum Vindobonense) са нарисувани и влашки войници облечени в дрехи до колената и с островърхи шапки.
Столицата на Влашко бил град Куртя-де-Арджеш (фиг.15). Според археологическите разкопки в този град още от първата половина на ХІІІ в. е съществувала резиденция на феодал. Тук са открити монети на Теодор Комнин (1224-1230 г.), бронзова монета на Андроник ІІ и Михаил ІХ Палеолог (1295-1320 г.), Алексий Ангел (1195-1203 г.), унгарски монети на Владислав ІV Куманина (1272-1290 г.), а разкрития замък Аргнас се предполага, че е служил за рези-денция на Сенеслав, упоменат в унгарската грамота към йоанитите. Владетелският дворец, построената през 1351/52 г. църква “Св. Никола”, планът на крепостите (с кръгли кули), следват традиционните византийско-балкански строителни традиции, съобразени, разбира се с планинския релеф.
През 1345 г. цар Иван Александър (1331–1371 г.) прого-нил първата си съпруга – Теодора, което разхлабило връзките между България и Иванко и подтикнало влашките воеводи към по-голяма самостоятелност.
Иванко Басараб умрял през 1352 г., той бил наследен от синът си - Николае Александру Басараб (1352-1364 г.). По време на неговото управление се създава първата влашка ми-трополия, под върховенството на Цариградската патриаршия. През 1359 г. със съгласието и под върховенството на Цариград в Арджеш била основана влашката митрополия, начело с бившия епископ на Вичина – Якинт. По този начин Николае Александру затвърдил принадлежността на Влашко към православната общност. Въпреки ориентацията на влашките владетели към Константинополската патриаршия, българското влияние в духовната и културната сфера не може да се отрече. Категорични примери за това влияние са употребата на сред-нобългарския език в богослужението и държавната канцела-рия, българските книги и духовници намерили тук убежище по време на унгарската окупация на Видин и след падането на България под османско иго, а първите влашки манастири били създадени именно от български духовници.
Въпреки че според голяма част от румънските историци Християнството пуска корени в земите между Карпатите и Дунав още от времето на Константин Велики, за организиран църковен живот в тези територии от това време е наивно да се говори. Наистина през VІ в. се говори за архиепископията Iustiniana Prima, но тя едва ли е устояла на “варварските” на-шествия. През VІІ–VІІІ в. Има сведения за християнски общности по тези земи: гепиди, аваро-славянски общности.
Що се отнася до религията изповядвана от влашкият ет-нос, то той е засвидетелстван в историческите извори като православен народ, но както уточних в І глава власите се появяват на север от Дунав след ХІІІ в.
„Анонимната молдовска хроника” свързва проникването на църковното богослужение по тези земи с името на Формоза, който през 866 г. е изпратен от папа Николай І в България и останал тук 3 години.
Според мен именно по време на Първото Българско царство Православието прониква и на север от Дунав, главната причина за това е, че тези земи са в българските предели още от времето на рода Дуло. Според Ч. Бонев в края на ІХ–Х в. били заложени основните православно-културни традиции в тези земи в рамките на Преславско-Охридската патриаршия. Наложеното от цар Симеон източно-християнско богослужение на старобългарски език слага началото на три нови християнски информационни подсистеми, развили се в следващите векове: сръбска, руска и румънска.
От 1020 г. император Василий ІІ учредява “епископия на власите” подчинена на Охридската архиепископия, но нейната територия не е строго определена. За П.Русев това е началото на отделянето власите в своя източно-православна църква със славянско богослужение. Не е ясен въпроса за институционалното уреждане на влашките земи до 1359 г. Вероятно след гибелта на Самуилова България те преминават към Охридската архиепископия.
Според П.Коледаров след възстановяването на България тази територии преминават към диоцеза на Търновската църква, но по-вероятно е да са били към този на Охридската архиепископия. Българското влияние в църковното устройство и културния живот на Влашко е неоспоримо.
Наследник на Николае Александру бил Владислав І Влай-ку (1364-1377 г.). През 1365 г. Лайош покорява Видин, като пленява и Иван Срацимир, а Владислав І (фиг. 18) се признава за унгарски васал. По това време унгарският крал Лайош Велики подарил на Владислав Амлаш и Фагараш, плюс Северинското банство под формата на beneficia revoabilia, но през 1374 г. се стигнало до конфликт между Влашко и Унгария и тези територии били загубени. Във Влашко намира убежище и видинския митрополит Данаил. Въпреки васалитета си към унгарската корона влашкият воевода взел участие в православната коалиция организирана от Иван Александър, заедно с император Йоан V Палеолог и добруджанския деспот Добротица. Сведения за тази коалиция имаме от писмото на бан Петер Химфи (управител на Видин) до унгарската кралица Елизабета от 15.ІV.1367 г., според него византийския император обещал да даде на влашкият воевода 180 000 флорина, в замяна на това последният трябвало да превземе Видин и да го предаде на Иван Александър. Есента на 1369 г. Владислав успял да превземе Видин, като получил 180 000 флорина от Йоан V и земите на север от Дунав принадлежали преди това на Иван Срацимир.
Първите влашки монети се появяват по времето на Вла-дислав І и до 1387 г. са идентични с аспровата монетна сис-тема в България. Монетите на Владислав І са сходни с тези на Иван Александър и Михаил Асен, препечатани с контрамарка на неговия герб. Намаляващия им теглови стандарт през ХІV в. е засвидетелстван върху хистограмите на разпределение на монетните тегла.
През 1370 г. в Северин била създадена нова митрополитска катедра, начело с Антим, вероятно заради нарасналото население. Според Бойчева това нарастване на населението се дължало на преселението на българи на север от Дунав.
По време на управлението на Владислав І в столицата Куртя-де-Арджеш е разширена църквата “Св.Никола” (около 1369 г.), която вероятно е построена още по времето на Иванко Басараб. Смъртта на Владислав І Влайку се отнася към 1377 г., когато той загива в сражение с унгарците.
Следващия господар на Влашко се наричал Раду І (1377-1383 г.), според някои историци той е бил обявен за съуправител на Владислав. Основание за това предположение дава един документ от 17.ІІ.1371 г., според който българския цар Иван Александър, събирал приходи от влашките земи и по точно от градовете Рукер и Бран.
Според П. Коледаров Раду издал тази грамота в качеството си на съуправител на брат си Влайку и разкрива някаква васална зависимост към България. През 1382 г. Раду се помирил с Лайош и вероятно отново получил Северинското банство и задпланинските земи. По вероятно е само споменатите градове да са били под пряката власт на Търново, тъй като те са разположени на стратегически проходи и са охранявали границата с Унгария. Подобен е бил и статута на левобрежните крепости Холъвник и Гюргево, който Ал. Кузев определя като част от звената на българската укрепителна система.
При следващия воевода Дан І (1383-1386 г.) – брат и съуправител с Раду І, а след смъртта му едноличен господар на Влашко, княжеството влиза в конфликт с България. През 1384 г. започнала война между България и Влахия, като подробности за военните действия не се знаят, освен една кратка бележка в “Българската анонимна хроника”, която съобщава: “Българският цар Шишман уби Дан воевода”, това вероятно се е случило на 23.ІХ.1386 г. Обикновено тази война се свързва с враждебните отношения между Иван Шишман и Иван Срацимир, но това се оказва един мит, тъй като в Рилската грамота на Иван Шишман, Срацимир е посочен като възможен наследник на българския трон. Вероятно войната се дължи на лична вражда между Иван Шишман и Дан І, но и за тази версия липсват категорични сведения. Според друга версия, зад смъртта на Дан стои брат му Мирчо – следващия господар на Влашко.
Дан І също сякъл свои монети, предимно бан, на тях е бил изобразяван герба на страната: орел върху шлем, а от другата страна хералдически щит или кръст (фиг.20).
Мирчо (фиг.19) (1387-1418 г.) поел властта от брат си Дан воевода. По време на неговото управление Влашко изживява период на възход, а той е с основна заслуга за отбиването на прякото турско завоевание. Мирчо подържал добри отношения с Унгария и Полша, сключил търговски договор с град Лвов. В периода на неговото управление феодализацията все още не била стигнала етапа на разложение, както в България, Византия или Сърбия. Както се вижда от грамотите му, князът е бил пълен и безспорен господар, Мирчо е практикувал постепенно намаляване на поземления държавен и княжески фонд, а селяните все още не били освобождавани от военна повинност, което се оказало решаващо за успешното противопоставяне на осман-ските набези.
Мирчо Стари се проявил като способен и енергичен вла-детел с основен принос за утвърждаването на Влашко на по-литическата сцена в Европейският Югоизток. По време на неговото управление Влашко разширило значително териториите си. В документ от 20.І.1390 г. се изброяват всички земи владени някога от Мирчо (Фиг.24): Угровлахия, Амлаш и Фагараш, Северин, Дръстър и дори деспотството на Добротица. Според румънските историци Хаждеу и К.К. Джуреску всичките споменати земи са били владение на Мирчо още от момента на възкачването на престола, като ги е получил в наследство от брат си Дан и баща си Раду. Като се има на предвит динамичната политическа картина през този период, това едва ли съответства на истината. В познатите ни около четирдесет грамоти от канцеларията на Мирчо, седемнадесет от които са недатирани, териториите му постоянно се променяли.
Според грамотата на Мирчо от 4.ІХ.1389 г. първото си териториално разширение включва освен ядрото на княжест-вото – Угровлахия и Подунавието и задпланинската област (Амлаш и Фагараш). През 1388 г. възползвайки се от гражданските войни в Унгария Мирчо окупирал Се-веринската област и задпланинските земи, а на следващата година получил от Сигизмунд крепостта Бран (фиг.17). За периода 1392 - 1395 г. Мирчо изглежда е изгубил всичко освен Угровлахия, а през 1394 г. той бил дори бежанец в Брашов. Тези неволи на влашкият воевода безспорно са се дължали на османските действия през съответните години. Знае се, че Мирчо е бил в лагера на Лазар в битката при Косово поле, което вероятно е предизвикало гнева на османците. След тази битка Мирчо предприема поход в Източна България и стига до Карнобатското поле. Това предизвиква реакцията на Баязид и на 10.Х.1394 г. се състояла битката при Ровине (Фиг.25), чийто изход не е много ясен. Въпреки, че Мирчо побеждава, той е принуден да се признае за васал на султан Мехмед І, а през май 1395 г. тур-ците поставили протежето си Влад (син на Дан І) на мястото на Мирчо, който избягал в Брашов. Тази неяснота за изхода на битката при Ровине се дължи на изворите (“Българска анонимна хроника”, Халкондил, Урудж и т.н.), християните твърдят, че победата е за Мирчо, а османските извори – обратното. Следващите години са изпълнени с редица перипети за Мирчо и за влашката държава. През 1393 г. османците завладели Търново, а през 1395 г. поставили на престола във Влашко своето протеже Влад. Едва след година Мирчо успял да си върне престола с унгарска помощ.
На 28.V.1396 г. бил сключен договор между османското протеже във Влахия – Влад и полския крал Владислав, който бил изтълкуван от Сигизмунд като коалиция срещу него. Така унгарския крал подготвил кръстоносен поход срещу османците, оповестен още от папа Бонифаций ІХ през 1394 г., Мирчо също участва в този поход. Въпреки първоначалния успех християнските войски били разбити на 25.ІХ.1396 г. При битката край Никопол (Фиг.26), а Мирчо отново бил принуден да бяга в Унгария. Зимата на 1396 г. с подкрепата на унгарците Мирчо отново навлязъл във Влашко, като този път успял да плени Влад и да си върне престола.
През 1399 г. татарите напомнили за себе си и разгромили обединените сили на поляци и литовци, Несебърската анонимна хроника дори отнася и покоряването на Варна към 2.ІІ.1399 г. от татарите. От тези събития се възползвал Мирчо, който пленява молдовския владетел Юга воевода и на негово място поставил Александру Добрият (1400-1430 г.). Това е първата пряка намеса на влашки воевода в политиката на друга държава. С този си ход Мирчо си подсигурил северната граница за да насочи силите си на юг срещу османската опасност.
През 1408г. Мирчо обявил сина си Михаил за съуправи-тел, по това време вероятно е преместена и столицата на кня-жеството от Арджеш в Търговище.
След като премества столицата в Търговище, Мирчо Стари изгражда и митрополитска църква много близка до “Св.Никола” в Арджеш. Владетелският дворец в Търговище също бил близък до този в старата столица. Църковното строителство следва византийските традиции, а като местно влияние се смятат църквите с кръстообразен план. В Къмпулунг, Северин има и готически храмове, които вероятно са изградени по времето на унгарската окупация.
В началото на ХV в. избухнали междуособици в Османс-ката империя, които дали и пряко отражение на положението на Балканите. Тези събития започнали с битката при Анкара през 1402 г. и разгрома на Баязид. От март 1403 г. пламнала междуособицата между синовете му Мохамед, Сюлейман. Иса и Муса. Тази анархия се отразила и на Балканите, през 1403 г. Константин и Фружин вдигнали въстание, а Стефан Лазаревич се признал за васал на Унгария.
Възползвайки се от ситуацията Мирчо и Александру Добрия сключили договор с Полша – грамота от 23.ІХ.1403 г. Между 1404 и 1406 г. Мирчо отново сложил ръка на Дръстър и Добруджа, в грамота от 23.ХІ.1406 г. той се титулувал, като господар на тези земи, а според Крънджаров след тази дата гр.Килия е поискал покровителството на Мирчо. Според Гюзелев след 1402 г. Мирчо присъединил Добруджа. Изследвайки грамотите на Мирчо Д.Крънджаров стига до извода, че Мирчо установява властта си в Добруджа на два пъти: 1/ 1390-1391 г. и 2/ 1406-1417 г. Издаденият на 28.ІІІ.1412 г. спогодбен акт за покупко-продажба от Калиакра свидетелства за влашкото присъствие по тези земи, техен управител по това време бил влашкият логотед Балдуин.
Спорен е въпроса как Мирчо се домогва до Добруджа. Според Йорга и И.Миня влашкият воевода наследил Добруджа от Добротица и Иванко. Миня смята, че майката на Дан – Калиникия е дъщеря на Добротица, но това не може да се приеме като правдоподобно доказателство за наследствените връзки на Дан и Мирчо с владетелите на Карвунската земя.
Според П. Мутафчиев и П. Панаитеску Мирчо е завзел Дръстър и Добруджа около 1389 г., възползвайки се от похода на Али паша. Те се опират на сведенията от Ахмед Джевад, който казва, че влашкият воевода отнел тези земи от българите и то като турски съюзник. Последвалите събития показват, че Мирчо едва ли е бил съюзник с османците. През 1391 г. Фериз бей предприел поход срещу Видин и Влашко. Като други подбуди накарали Мирчо да се опита да сложи ръка над тези земи могат да се посочат: преместване на отбранителната линия в Добруджа и защита на икономически интереси в Браила и Килия.
Друга възможност Мирчо да присъедини тези земи се е отворила по време на междуособицата в Османската империя. В раразилата се междуособица Мирчо се присъединил към Муса, дори дал една от дъщерите си за жена на Муса, срещу подкрепата си той вероятно получил властта над Добруджа. Несебърската кратка хроника (ХV в.) свидетелства за съюза на Мирчо с Муса. Анархията в Османската империя трае до 1413 г. През 1411 г. Муса побеждава Сюлейман, а на 5.VІІ.1413 г. Мохамед І (или Мехмед І) разбива Муса край Самоков. След тази битка Мирчо поел васални отношения към Мохамед, а през 1417, турците завладели Добруджа, Гюргево и Северин.
Друг спорен въпроса е - кога Мирчо е станал васал на османците – 1391 или 1394 г. Според Халкондил от 1415 г. Мирчо се признал за османски васал. Сигурно е, че към 1417 г. Мирчо плащал данък на турците – според Мехмед Нешри дори изпратил двамата си сина като залог. Според Гонца през 1415 г. Мирчо плащал данък и изпращал войски, като договора бил подновяван през две години. Според едно писмо на унгарския крал Сигизмунд от 1404 г. до бургундския херцог Филип по това време Мирчо бил сред унгарските васали воюващи срещу османците :” Господин Остоя, крал на Босна (...), знатният господин Стефан, деспот и дук на Рашка (Сърбия), известният Константин, прославеният император на България, и Мирчо, воеводата на трансалпинска Влахия (...). Последните двама също се върнаха в лоното на Наше Величество, под наше подчинение, много пъти нападаха смело гръцките области и други области, които и досега се владеят от турците; спечелиха триумфална победа над враговете и слава за себе си…”
Вероятно политическата ориентация на Мирчо следва реалностите по това време. Когато Османската империя иг-рае „главна роля” на Балканите и притиска балканските владетели, Мирчо се е признавал за османски васал, а когато антиосманските коалиции са активизирали политиката си или в империята са избухвали вътрешни междуособици, Мирчо е отхвърлял този васалитет.
През 1391 г. Фериз бей оглавява поход срещу Влашко, но конкретни данни за подчиняването на Мирчо след този поход липсват. По вероятно е това да се е случило след битката при Ровине. Въпреки победата си на 10.Х.1394 г. по всяка вероятност Мирчо е приел васални отношения към Османската империя. В периода 1395 – 1396 г. във Влашко се разпорежда османското протеже Влад, а Мирчо се е намирал в Унгария. През 1396 г. Мирчо Стари си връща влашкия престол с помощта на крал Сигизмунд, участвайки в антиосманската коалиция ръководена именно от унгарския крал и бъдещ император на западната „Свещена Римска империя”. Въпреки че успява да си върне престола влашкият воевода вероятно е принуден да признае върховенството на османския султан или поне да смекчи антиосманската си политика, тъй като през септември 1396 г. кръстоносците претърпяват поражение край Никопол. В началото на ХV в. Османската империя губи влиянието си над Балканите, които след битката при Анкара през 1402 г. се превръщат в арена на борбата между Муса и Сюлейман. След тази битка сръбския княз Стефан Лазаревич се признава за унгарски васал, Константин и Фружин вдигат въстание в западните български земи, а Мирчо започва да води самостоятелна политика, поставяйки на молдовския престол Александър Добрия, присъединявайки Дръстър и част от някогашните владения на Добротица в Добруджа.
Тази самостоятелна политика Мирчо е съумявал да води до към 1417 – 1418 г. След битката край Самоков на 5.VІІ. 1413 г. османския султан Мохамед І успява да укрепи властта си в империята, а към 1417 г. Добруджа вече преминава към османската империя. През същата 1417 г. Мохамед І органи-зира походи към Влашко и срещу бунтовника Бедреддин Си-мави. Към годините между 1415 – 1418 г. можем да се смята, че Мирчо отново приема османския васалитет.
Трябва да се отбележи, че въпреки васалните си отноше-ния в различни периоди, Мирчо не изпраща военни подкреп-ления на османците при различните им военни кампании. Съществуват мнения, че власи участват в битката при Анка-ра, но още старата румънска историография доказа легендарността на тези сведения.
Най-голямото териториално разширение на Влашко под управлението на Мирчо е описано в негова грамота от 1406 г. до манастира Тисмана, в нея са включени: Угровлахия, зад-планинските земи, Сверинското банство, Дръстър, Свищов и дори областите от днешна Южна Бесарабия, по-точно пристанището Килия. Така изброените територии са включени и в не датираните грамоти, но те се отнасят за късния период от управлението на Мирчо, тъй като Михаил вече участва в управлението, а Софроний е игумен на манастира Козия. Мирчо Стари приключва земния си път на 31.І.1418 г. в манастира Козия. По време на тридесет годишното си управление Мирчо окончателно утвърждава политическото присъствие на Влашко в Европейският Югоизток. При неговото управление влашката държава получила най-сериозното си териториално разширение, намесила се успешно в династичната борба в съседна Молдова и може би най-важният принос на Мирчо е избяг-ването на прякото османско владичество. Освен тези приноси на Мирчо трябва да се отбележат и приносите му към укреп-ване на Православието, въпреки неблагоприятната външнополитическа обстановка. Мирчо приютил и покровителствал духовници от българските земи и положил усилия за развитието и укрепването на манастирската мрежа в страната.
Въпреки, че Влашко избегнало пряко османско покоря-ване, след смъртта на Мирчо Стари, зависимостта му от ос-манците се утежнила. Още през 1417 г. султана получил пра-вото безпрепятствено да преминава през територията на Вла-хия във военните си походи срещу Унгария. Освен действията на Мирчо спасението си от пряко подчинение Влашко дължи и на етапа на развитие на османския феодализъм. В края на ХІV в. османците не били способни да воюват срещу целия християнски свят, затова те се опитвали да се обградят с буферни християнски държави. Според С.А. Плетньова подобна форма на отношения са характерни за т.нар. ”степни империи”.
Средновековната влашка държава се консолидира като феодална монархия, носеща типично балкански черти на тази система, но и отличаваща се и с определени специфики. Относно държавното устройство на Влашко и основните отрасли на производството в тези земи, най-подробни и сигурни данни можем да открием в грамотата от 1247 г. на унгарския крал Бела ІV до рицарите йоанити и в грамотите издавани от канцелариите на влашките воеводи.
Според унгарската грамота от 1247 г. населението на юг от Карпатите се занимавало предимно със земеделие, ското-въдство, риболов, лозарство и пчеларство. Феодалната собс-твеност била господстваща, а големите феодални собственици били ръководители на политическите формирования. Това положени в основни линии се запазило и през ХІV в. с разликата, че на мястото на тези няколко политически формирования вече е на лице единна влашка феодална държава.
Основен производител на материалните блага било селя-чеството. Съществувала прослойка от зависими селяни, които имали задължения към феодалите главно в натурални продукти – феодална рента. В някои грамоти се говори за т.нар.служби изпълнявани от селяните, тези служби вероятно представлявали вид отработъчна рента, но натуралната рента била основна. Това със сигурност може да се отнесе поне за първата половина на ХІV в., тъй като процесът на феодализа-ция във Влашко не бил толкова добре развит, както например в България, Сърбия и Византия.
Основната мярка за богатство по това време била орната земя, която била и обект на покупко-продажба. В животновъдството основна роля през този период заемало отглеждането на овце, крави, коне и свине. Благоприятните природни условия (наличието на пасища и сол) превърнали отглеждането и износа на овце в главен обект на търговията. Върху свинете съществувал специален данък горнина. Жителите на край езерните села били задължени да ловят риба за феодала си, а размера на тази рента бил 1/3 или 1/5 от улова. Важен доход на страната през ХІV в. идвал от добива и износа на сол, най-вече за балканските страни. Добивът на сол бил държавен монопол. От края на ХІV в. имаме сведения за добив на медна руда в Мала Влахия. През ХІІІ – ХІV в. селското стопанство се съчетавало с домашни занаяти – главно изработка на облекло, обувки, оръдия на труда. Съществували и профилирани занаятчии, подчинени на феодалните господари. В Пъкуюл луи Соаре са открити много парчета чугун, датирани от началото на ХІV в., за добива му се използвала водна енергия, тя се използвала и при експлоатацията на медна руда в Братилов. За обработката на метали били познати топенето и леарството при медта и оловото и каляване на стоманата. Златарите поз-навали техниките филиграна и пресуването. Друг път за пъл-нене на държавната хазна били митническите такси. През Влашко минавали пътища свързващи през Трансилвания Централна Европа с Балканския полуостров, а най-важните пристанища били Браила, Четатя де Флоч и Гюргево.
На върха на влашката политическа пирамида стоял вое-водата (господарят), смятан за върховен собственик на цялата земя, той държал в ръцете си съдебната, законодателната и военната власт, като придобивал тази власт по наследство. За разлика от България и Византия титулатурата на влашкия владетел няма точно определена формулировка, факт засвидетелстван от запазените грамоти на влашките владетели. Например Мирчо Стари използва титлата “велик воевода” в грамотите изпращани до чуждите владетели, но тази титла не присъства във всичките му грамоти. А. Сачердоцяну установява, че атрибута “самодържец” също не присъства във всичките му грамоти, неустановеност има дори изобщо в употребата на титли в неговите грамоти, като във външните си той е доста по-скромен.
Князът упражнявал властта си, чрез сановници, които нямали специфични функции и съчетавали едновременно съ-дебни, административни или фискални функции. В действи-телност обаче управлението на страната зависело главно от представителите на господстващата феодална класа, а воево-дата имал по-скоро координираща функция в случаи на вън-шна или вътрешна опасност. Княжеската институция всъщ-ност се появила именно поради тази причина, тя имала за цел да обезпечи привилегиите на всеки феодал по отделно и да взима мерки в случай, че привилегиите на някой феодал заст-рашават интересите на цялата феодална класа. Самата титла “воевода” също подчертава военните функции на владетеля. От времето на Мирчо е запазен и герба на Влашко (фиг.20). Той представлява птица държаща с клюна си кръст, от горната лява страна е изобразено Слънцето, а от горната дясна страна Луната. Според К. Гербов птицата символизира Божия дух, кръстът – Христос, Слънцето и Луната – създателя на Света Бог Саваот. Тази трактовка се обяснява с голямата почит на Мирчо Стари към Светата Троица. Тази почит е засвидетелствана и в надписа на оброчния кръст (фиг.19) в Балчик, но който вероятно е изработен в Бран, а е пренесен в България от румънската кралица Мария Александра Виктория след 1924 г. На този кръст около герба се чете надписа „ДУХ СВЕТИ ХРИСТОС БОЖЕ УЛОВИЛ ВСЕЛЕНАТА ЧОВЕКО ЛЮБЧЕ” – това са първите думи от тро-пара за Света Троица.
Съществувал и владетелски съвет, състоящ се от едрото болярство, който бил с постоянен характер. Основната му функция била осъществяването на политически надзор, всич- ки важни документи на княжеската канцелария също мина-вали през одобрението на тази институция. По този начин во-еводата имал реална власт единствено над собствените си феодални имения, които се предавали по наследство независимо от династията, също както в средновековна България. До ХVІ в. разлика между държавна и княжеска собственост не съществувала. Наследствената собственост във Влашко се наричала ocina (вотчина), тя била неотчуждаема и наследствена. Князът можел да присвои ocina-та само при изключителни случаи – предателство, не плащане на данъци и отсъствие на наследници.
С появата на държавната организация се появили и нови видове собствености: манастирска и светска, подарени за вечни времена при определени условия. Такава собственост била подарявана от княза на проявили се поданици (по подобие на западноевропейските васали) или на манастирите. Едрите васали също могли да правят “подаръци”, но те трябвало да се утвърждават от воеводата. Светската собственост възникнала и се утвърдила до времето на появата на самостоятелна държавна власт, чрез завладяване на земите от общините на свободните селяни. Тук е и основната разлика във феодалната система на Влашко в сравнение с по-голямата част от европейските държави. За разлика от тях във влашката държава го-сподарската земя е много по-малка от селската, тя се натруп-ва след ХІV в. Въпреки, че тази разликата има количествено измерение, благодарение на нея във Влашко липсват остри социални противоречия в навечерието на османските завое-вания и фронтът на съпротива срещу османците включва представители на всички социални прослойки в новата дър-жава. Манастирската и църковната собственост възникнала по пътя на княжески дарения, покупки и завладяване. От 289 домашни документи за Влашко, до 1500 г. – 125 са посветени на дарения за манастири.
С течение на времето процесът на феодализация се изразявал в засилване на експлоатацията на селяните чрез извъникономическа принуда, а апаратът за осъществяването на тази принуда се наричал дворни или слуги, те били репресивния орган на феодала, а във военно време неговата военна дружина. Друг лост за извъникономическа принуда бил имунитета на феодалната собственост, а това означавало съсредоточаване на върховната власт в ръцете на този, който владее територията. Правото на имунитет се състоял в две положения: 1/ освобождаване на жителите на територията с право на имунитет, която принадлежала към феодала, от всички данъци и 2/ забрана за сановниците и княжеските слуги да влизат в имението, така върховните права преминавали към владелеца на имението.
Военната система във Влашко имала общи черти с юж-нодунавската: цялата войска се намирала под върховенството на владетеля. “Великата войска” била призовавана от княза, в нея влизали всички социални категории – боляри, граждани, свободни и зависими селяни.
Феодалното имение се състояло от две части: 1/ феодален резерв, принадлежащ на феодала, селяните го отработвали и 2/ лични имоти на селяните, за които заплащали данък. През ХІV в. феодалния резерв (terra dominicata) бил незначителен. Икономическата основа на феодалната собственост било селското стопанство, в тази собственост влизали и роби цигани. В грамотата си от 20.V.1388 г. Мирчо дарил манастира “Козия” с около 300 цигански семейства. Доходи феодалите получавали и от феодални монополи, например мелници. За пръв път робите цигани фигурират в документ на Дан І от 3.Х.1385 г.
След възникването на държавната власт зависимото се-лячество се включило в родовото понятие село, от времето на Мирчо се появява други термини – послушник, люди, сираци, сиромаси, хоране, а към края на ХV в. вече се утвърждава термина крепостен или влах. Според “Закон влашки” зависимите селяни имали право да ползват земята. През ХІV в. те все още имали право да преминават към по-доходно място. Това правно положение също свидетелства за по-бавния процес на феодализация във влашката държава.
Повинностите на зависимите селяни към феодала и към княза, когато се намират в имение с имунитет се наричали дан или побори и работи или служба. Дана се изплащал в селскостопански продукти, работите били свързани с различни превози. Военната повинност се наричала посад и вигла. Съществувал и данък за извършено убийство, който е наследство от старото романско право и се наричал душегубина.
Така след повече от век влашката държавност на север от Дунав успява да се консолидира и утвърди въпреки небла-гоприятните външнополитически реалности. Възникнала в борба срещу унгарската католически експанзия в края на ХІІІ–началото на ХІV век, средновековната влашка държава се утвърждава в края на ХІV в. отново в борба, но този път срещу иноверците – мюсюлмани.
