Проектите на Великите сили за възобновяване на българската държавност до Цариградската посланническа конференция

Георги Н. Ангелов

Идейте и програмите за възстановяването на българската държавност заемат основополагащо място при разглеждането на въпроса за „възкресяването” на българската държавност. След покоряването на България от османците идеята за политическата самостоятелност на българите не загива. През вековете тя постоянно „избуява” с различна сила и обхват, но до в.п. на XIX в. тези въжделения не успяват да се реализират поради ред причини. Като част от Източния въпрос и българският се решава с участието на Великите сили, които преследвайки свойте интереси се намесват в националноосвободителните движения на всички балкански страни, в това число и на България. В интерес на историческата истина трябва да се отбележи, че нито един балкански народ не успява да извоюва политическата си независимост без съдействието или участието на Великите сили. В това се заключава и важността на провежданата политика на Великите сили и отражението й върху новосформираните държавни еденици на Балканския п-в през ХIХв. В следващите страници ще разгледам политиките на Великите сили, изразени в официални документи или идейни програми до Цариградската посланническа конференция. Този въпрос може да има продължение и през следващите години, тава въпрос за Санстефанския договор и Берлинския конгрес. Такова развитие на въпроса би изисквало по обширно разглеждане.
Отношение по въпроса за участието на Великите сили в българското националосвбодително движение са взели български учени като Ив. Стоянов, Г. П. Генов, Д. Дойнов, С. Дамянов, М. Балабанов, от руската историография си струва да се посочат имената на Конобеев, Зуева, Шатохина и др.
Като изворова база служат документите на дипломатическите служби на Австро-Унгария, Русия, Франция, Германия, Англия и Османската империя, както и протокола от Цариградската посканническа конференция и коренспонденцията между съответните посланници и страни. Тези документи са публикувани в научни трудове от Д. Дойнов, М. Тодоракова, Ив. Стоянов, Г. Плетньов, П. Петков и т.н. Като основни извори по разглежданата тематика могат да се посочат „Проект за организация на България” (1876 г.), съставен от Н.П. Игнатиев, руския и английския проект за реформи в Турската империя от 1876 г. и „Протокол на Цариградската посланническа конференция”.
Балканите векове наред са в центъра на международната политика, тъй като към този регион проявяват интерес Великите сили. Интересът ми към тази тема е породен от обстоятелството, че опитите на балканските народи да скъсат робските окови завършват с успех, само когато зад техните интереси застане Велика сила, т.е. великите сили играят решаваща роля при разрешаването на Източния въпрос, в частност и на Българския въпрос. От тук следват и целите които си поставям в следващите редове: да се разгледа политиката и ролята на Великите сили в борбата на българския народ за националноосвобождение и програмите за устройството на българската държава.
Въпреки политическите движения и въоръженните борби на българите след ХIV в., до средата на XIX в. идейте за държавно устройство в българското общество не са систематизирани в политическа програма. Според А. Димитров след средата на XIX в. се очертават 2 фази във въпросното систематизиране на идеологията за политическото устройство на българското общество:
1. „фаза на събуденската активност” – до ср. на XIX в.;
2. „фаза на активно действие” – 1853/56 – 1876/79 г.
При съседните народи на българския този процес върви с около половин век предварение. Според Кр. Манчев съпротивата на балканските народи до края на ХVIII в. се определя като „участие”, а през XIX в. е „самостоятелно действие”.
Това закъсняло систематизиране на национал-освободителната идеология е една от основните причини и за сравнително късното активизиране политиките на Великите сили към Българския въпрос. От друга страна не трябва да се пренебрегва факта, че за разлика от своите съседи българският народ се озовава в центъра на европейските владения на Османската империя. Това геостратегическо положение на народа ни оказва негативно влияние върху духовното, културното и политическото развитие на най–многобройният православен народ в Османската империя. Идеите на Просвещението се разпространяват в България по-късно от останалите балкански страни (с изключение на Албания и Босна и Херциговина), това важи и за националосвободителните програми и идеи, а от тук и късното фокусиране на Великите сили върху Българския въпрос. Закъснялото Възраждане и не достатъчната политическа активност в българското общество най-добре се обобщават от думите на Любен Каравелов: „Ако Инджето и Кара Кольо да бяха имали ум, разум и патриотизъм и ясно съзнание, и ако народът би бил малко по-събуден, и те биха направили това, което направи Карагеорги в Сърбия.“ Следователно през втората половина на XVIII в. степента на развитие на българското общество не предлага условия за целенасочено националноосвободително движение, за разлика от една Сърбия например.
В поткрепа на твърдението за закъснялото политическо „узряване” на българския народ е развитието на националосвободителните борби при съседните народи.
През 1804 г. сърбите в Белградския пашалък започват въстание срещу османците. През 1821 г. такова въстание подемат и гърците. В този период българският етнос е все още в етапа „участие” – в руско-турските войни и националосвободителните борби на сърби и гърци. Съвсем естествено при тези реалности на Балканите Великите сили насочват вниманието си към гърци и сърби, а българите все още остават на заден план.
Политическото активизирането на балканските народи и разложението на османския феодализъм привличат вниманието на Великите сили, като разбира се всяка от тях пречупва възможностите за разрешаване на Източния въпрос през призмата на собствените си интереси.
Първият проект за разделяне на османското наследство е дело на канцеларията на Екатерина II – т.нар. гръцки проект от 1782 г. В него за европейските територий на османците не заети от Великите сили се предвижда създаването на две християнски държави под руски протекторат – едната ще включва гръцки, български и сръбски земи под името Византия, а другата Дакия ще включва Влахия, Молдова и Бесарабия.
Тук е моментът да се каже, че не всички Велики сили имат интерес от разпада на Османската империя. Водени от икономическите си интереси Франция, Англия и Прусия се стремят към запазване на статуквото. Така за разрешаване на Източния въпрос се оформят две линии – за подялба на османското наследство и за запазване на статуквото.
Нов момент в политиката на Великите сили по Източния въпрос, респективо Българският, настъпва след поражението на Русия в Кримската война 1853-1856 г. След тази война линията за запазване на статуквото си извоюва надмощие по Източния въпрос.
През 1866–1867 г. Османската империя е подложена на натиск както от страна на Франция, така и от страна на Русия. Докато първата настоява за реформи в духа на Хатихумаюна, втората иска автономия за покорените християнски народи. По това време канцлерът на Русия княз А. Горчаков пуска в обръщение израза „автономия или анатомия“, който не предвещавал нищо добро за Турция. В тази обстановка през 1866 г. се ражда проектът на руския посланик в Цариград генерал Н. П. Игнатиев за създаване на една голяма южнославянска държава, в която да се обединят Сърбия и България и която да играе ролята на бариера пред домогванията на Запада към европейския югоизток.
70-те години на XIX в. бележат нов етап в развитието, както на националосвободителното движение на българите, така и в политиката на Великите сили по Източния въпрос. Ако до този момент проектите за възстановяването на Българската държава да са с „пожелателен” характер, през втория етап се стига до изработването на конкретни планове и проекти.
През 1875-1877 г. Източната криза се разразява с нова сила. 1875 г. в Босна и Херцеговина избухва въстание, което е жестоко потушено. На следващата година въстание избухва и в България, което споделя съдбата на босненското. В този период българското националосвободително движение навлиза в действения си етап. Същата 1876 г. Сърбия и Черна гора влизат във война с Османската империя. Славянските държави са победени и само намесата на Русия ги спасява от участта на българи и босненци.
Тези събития и отгласа в Европа за османските жестокости на Балканите активизират дипломатическата дейност на Великите сили. През май 1876 г. в Берлин руските дипломатически кръгове издигат отново идеята за автономия на Босна и Херцеговина и България, а при вероятно разпадане на Османската империа се предвижда дори и самостоятелност за балканските страни. На 26.06.1876 г. се срещат Франц Йосиф и Александър II, а един от основните обсъждани проблеми е съдбата на българи, босненци и албанци. Русия предвижда възкресяване на България и Румелия, като независими. През септември 1876 г. на Кримския п-в се обсъжда политиката на Русия по Източния въпрос. Решенията от Ливадия се публикуват във в. ”Руский мир”, според които: Гърция получава Епир, Тесалия и част от българска Македония,...Бълария и Румелия ще съставляват самостоятелна област, устройството на която ще се реши от Великите сили. Това последно решение може да се разгледа и като предистория на Берлинския конгрес.
При тези обстоятелства и по инициатива на Англия и Русия в Цариград се свиква конференция с участието на посланниците на Великите сили, която трябва да изготви мерки за регулиране на отношенията между Османската империя и Сърбия и Черна гора, както и да предвиди мерки за промяна положението в България и Босна и Херцеговина. Откриването на конференцията се състои на 11.12.1876 г., като от руска страна участва граф Игнатиев, от английска – Солсбъри и Х. Елиът, граф Зичи и барон Каличе от Австро-Унгария, барон Вернер от германска страна, от френска графовете Бургониг и Шодори и италианеца граф Корти.
Педвит заглавието на тази работа интерес представляват проектите и мерките онасящи се до българските земи.
Руската дипломатическа мисия под ръководството на самия граф Игнатиев изготвя два проекта свързани с бъдещето на България. Първият е дело на княз А.Н. Церетелев и секретаря на дипломатическата мисия на САЩ Ю. Скайлер. Според този проект България се обособява като автономна провинция на Османската Империя, включваща: Дунавски и Софийски вилаети, Филипополски и Сливенски санджаци и българските райони в Македония. Този проект се състой от 6 раздела.
В първият се предвижда основната административна еденица да е кантонът, който да наброява около 5 хил. жители, разделени по етнически признак. Начело на кантона ще е кмет, който би управлявал заедно със съвет. Този съвет предлага двама кандидати за кмет на ген.губернатора, който избира един от тях. В правомощията на кмета са разпределение на данъците, ръководство на полицията и поддържане на пътищата. Кантоните се обединяват в санджаци оглавявани от губернатори, назначавани от Портата със съгласието на Великите сили за определен период от време. В помощ на губернатора се преавижда съвет от 4 души, назначавани от самия него за срок от 1 г. Чиновниците и служителите в полицията могат да са християни или мюсюлмани в зависимост от етническия състав на кантона. Начело на тзи област трябва да стои Ген. губернатор – християнин, владеещ български език, с 5г. мандат, назначаван от Великите сили и Портата.
Втория раздел касае правосъдната система. С такива функции са натоварени кметовете със съветите им. Съдилищата от първа инстанция са апелативни. Делата по вероизповеданията се предоставят на Духовните власти. Всички останали дела се ръководят от османското законодателство. Трибуналите ще се състоят от съдии, половината от които ще се назначават от Ген. Губернатора, за 1+3 години. Официалния език ще е българският, но в смесените кантони ще може да се използва и турския.
Третия раздел предвижда пълна свобода на вероизповеданията и народното образование
Четвъртия раздел разглежда финансите, като доходите, които Османската империя ще събира от България ще се определят за срок от 5 г. по средно число за последните 10 г. Кантоните определят начините за събиране на данъците и определят допълнителни такива, като приходите се внасят в Отоманската банка.
Петия раздел се отнася за Въоръжени сили, като според него османските войски могат да пребибават в провинцията само в крепостите и градовете определени от Великите сили и Портата. Предвижда се създаването на Национална гвардия от християни и мюсюлмани по пропорционален принцип, в подчинение на Ген. губернатора.
Шестия раздел предвижда въвеждането на всичко по-горе да се осъществи само под контрола на международна комисия.
Този проект наречен „максимум” е съставен с оглед на местните реалности, но не отговаря на стремежа на българите към пълна политическа свобода. Проекта „максимум” предвижда ограничена административна автономия съчетана с османското законодателство и финансова зависимост от Портата. Освен това принципът за разделяне на кантоните противоречат на достиженията на българското Възраждане и заветите на Апостола.
В проекта „максимум” се предвижда създаването на голяма славянска държава, която макар и подчинена на султана би представлявала опасност за интересите на някоя от Великите сили. Изправен пред опасността Англия и Австро-Унгария да отхвърлят този проект, граф Игнатиев изготвя втори проект – т.нар. проект „минимум”. Във втория проект се предвижда разделение на българските земи на две автономни области с центрове в София и Русчук. Това разделение е предварително уточнено на срещата в Райхщат.
На мястото на кантоните се предвиждат каази (нахии), вместо Национална гвардия се предвижда създаването на Милиция, като и тук е застъпен пропорционалния принцип за набиране на служителите в нея. Новото в проекта е и замяната на десятъка с поземлен налог.
В подготовката си за конференцията руското външно министерство съставя записка за необходимите промени в България, за чиято основа служи доклад на руския консул в Солун Т.П. Юзефич. Тези необходими мерки се заключават в 3 пункта:
1. определяне на точните граници на България;
2. административно разделяне на областта, като при управлението й трябвало да има главна европейска комисия;
3. необходими били 3 г. за установяване на нормален ред в областта.
Представителя на другата най-силно заинтересована страна - Англия, лорд Солзбъри приема руския проект „максимум” с несъгласие в 3 пункта:
1. големия брой съвети в провинцията;
2. голямата територия и необходимостта от разделянето на провинцията на две;
3. ген.губернатора да бъде избиран от една от второстепенните държави в Европа, а не от самата провинция.
Преди откриването на Цариградската посланническа конференция княз Горчаков смята, че ако дори проекта „минимум” бъде приет, то военни действия срещу Османската империя ще са излишни.
Английският проект в часта си за България предвижда обезпечаване безопасността на населението, чрез разоръжаване на мюсюлманското население, разпускане на извънредните войски, възмездяване на пострадалите за сметка на Портата, ревизия на трибуналите и обща амнистия. По отношение на евентуалната българска политическа еденица се предвиждат следните реформи: административна автономия, отмяна на десятъка, въвеждане на българския език в управлението и съда, формиране на милиция по етнически пропорционален принцип, османските войски да са съсредоточени само в крепостите и провинцията да се ръководи от ген.губернатор – християнин. Предвижда се тези реформи да се осъществят под контрола на европейска комисия.
В позициите на Великите сили преди започването на конференцията се очертават две насоки:
 успокояване на общественото мнение в Европа и региона;
 запазване или засилване на собствените позиции в Югоизтока на Европа.
От тези насоки става ясно, че интереса на поробеното българско население отново остават на заден план, реалност която ще се повтори и на Берлинския конгрес.
В процеса на работа на конференцията се стига до изработването на общ проект, който в общи линии се припокрива с руския проект „минимум” и английските предложения.
Според този проект българските земи се разделят на две области: Източна и Западна. Към Източната с център Търново се включват: Търновски, Русенски, Тулченски, Варненски, Сливенски и Пловдивски (без 2 каази в Родопите)санджаци, плюс каазите Лозенградска, Свиленградска и Елховска. В Западната част с център София влизат санджаците: Софийски, Видински, Нишки, Скопски, Битолски (без 2 кааза), казите Струмишка, Велешка, Тиквешка, Костурска и 3 северни кази на Серския санджак.
Така очертаните територии, с малки изключения (източните граници в Одринско и южната граница в Солунско), съвпадат с проекта „минимум”.
Относно органите на областите се приема те да се ръководят от Управител назначаван от Портата със съгласието на Великите сили и обласното събрание избирано от жителите на областта. Право на гласуване имат жителите на областите навършили 25 г. възраст и разполагащи с определено имущество, с което се въвежда възрастов и имуществен ценз. Събранието на областта избира административна комисия с мандат 4 г., постоянен съвет към ген.губернатора, определят бюджета и данъците. На военна повинност ще подлежат мъже между 20 и 40 г. способни да носят оръжие. Предвидено е до 30% от доходите на провинцията да се внася в държавната хазна. Като основна административна еденица се предвижда кантона, включващ между 5 и 10 хил. жители. Кантонът се ръководи от кмет с мандат 4 г., избиран от кантониалния съвет. Последният се съставя от представители на всички общини, избрани за 4 г., той се произнася по въпросите за местното самоуправление. В градовете и паланките с население над 10 хил. души се предвижда създаването на общински съвети подобни на тези в кантоните. Няколко кантона образуват санджак, начело с управител избран от населението и назначен от Портата, по предложение на областния управител, за 4 г. Гарантира се свободата на вероизповеданията. Реда в областите се предвижда да се поддържа от Милиция организирана на пропорционален принцип, в зависимост от етническия състав на областта. Предвижда се също така и формирането на Жандармерия. Всички решения, разбира се, трябва да се въведат от международна комисия.
Тези решения съвпадат с английския и руския проект „минимум”, но българските въжделения не са задоволени.
На 21.12.1876 г. решенията са съобщени на турските делегати и великия везир Михад паша. Посланиците на Великите сили срещат отказ от страна на Портата да се въведат горепосочените реформи и мерки, което накланя изхода за решаването на Източната криза към въоръжен конфликт.
Отказа на Портата да приеме предложения проект окончателно подтиква Русия към предприемане на военни действия за освобождението на поробеният братскли народ. Проектите за устройството на българската държава отразяват преследваните интереси на Великите сили. Русия се стреми към урязване на османските територии на Балканите, на които да се устроят държави благосклонни към интересите на голямата северна империя към Проливите. Силите стремящи се да запазят статуквото целят да парират руското влияние върху новата държава, както и да не допуснат голяма славянска държава на Балканите. Тези интереси ще играят решаваща роля и на Берлинския конгрес, на който освен недопускане на създаването на голяма славянска страна на Балканите, за България се предвижда - всички договори за търговия и мореплаване сключени между Портата и Великите сили, да важат и за новата държава. Което ще рече: освен териториално урязана, зависима от волята на султана и Великите сили, за България важат реално и т.нар. режим на капитолациите. Така Великите сили стремящи се към запазване на статуквото успяват да парират интересите на Русия и същевременно залагат междунационални и междудържавни противоречия в Европейския югоизток.


БИБЛИОГРАФИЯ:

1. Дойнов. Д. Стоянов. Ив. „Възобновяването на българската държавност 1762-1878 г.Идеи и проекти”.Вн.2002.
2. Дойнов. Д. Тодоракова. М. „История на българския политически живот. Извори”.Iч.
3. Манчев. Кр. „История на националния въпрос на Балканите”.С.2008.
4. Петков. П. „Документи за Новата история на България XIX - нач. на XX в”.ВТ.2002.

Войската в българските идеи и проекти до 1876 г.

Георги Н. Ангелов

Идеите и програмите за възстановяването на българската войска заемат основополагащо място при разглеждането на въпроса за „възкресяването” на българската държавност. Това се дължи на обстоятелството, че войската е гарант за суверенитета на всяка държава, особенно ако тази държава е разположена на Балканския п-в, и особенно ако става въпрос за ХIХ в., когато понятието като колективна сигурност и защита, все още не съществува в съврамменото му разбиране. Значението на институцията „Войска” в следосвобожденска България е много добре оценено от тогавашните управници и ако не броим предшественика на Българската академия на науките, първата организирана българска национална институция е именно Армията – Българското опълчение и Военното училище (1878г.). В следващите страници ще разгледам именно идеите и проектите за създаването на българска войска до 1876 г., преди началото на Руско-турската освободителна война и възобновяването на българската държавност.

Въпроса за уреждането на българската войска е застъпен от учени като К. Косев, Цв. Павловска. Косвено този въпрос е засегнат от учени занимаващи се с участието на българите в борбите на другите балкански народи и Априлското въстание: Е. Хаджиниколова, Ц. Генов, Хр. Гандев, Н. Жечев, Д. Дойнов и др. Този въпрос се разглежда и от биографите на Васил Левски и Георги С. Раковски – В. Трайков, Ив. Унджиев и Й. Митев. Въпреки приносите на тези историци трябва да се отбележи, че липсват по-задълбочени изследвания за военната активност на българите през ХIХ век.

Като изворова база служат съчиненията на Г.С. Раковски, Ив. Кишелски, както и периодичния печат: „Дунавски лебед”, „Дунавска зора”, „Български глас”, „Нова България” и т.н. Тези извори са събрани и систематизирани от Д. Дойнов, М. Тодоракова, Ив. Стоянов, Г. Плетньов и П. Петков.

Балканите векове наред са в центъра на международната политика, тъй като към този регион проявяват интерес Великите сили. Опитите на балканските народи да скъсат робските окови завършват с успех, само когато зад техните интереси застане Велика сила, т.е. Великите сили играят решаваща роля при разрешаването на Източния въпрос, в частност и на Българския въпрос. Съвсем естествено, въпросните Сили, проявяват интерес и към уреждането на българската войска. Русия първа от Великите сили излиза с идеини проекти за уреждането на бъдеща българска войска. Материализирането на този интерес е създадената през 1810 – 1811 г. „Българска земска войска”, начело с българина на руска служба кап. Георги Мамарчев. През 1856 г. се появява нов руски проект за българска войска, дело на българин на руска служба - „Проект за безсмертното общество” на Иван Кишелски. Уреждането на българската войска е застъпен и на Цариградската посланническа конференция.Раздел Пети от руския проект „Максимум” се отнася именно за Въоръжени сили на бъдещата българска държава. Въпреки тази заинтересованост от страна на Русия, не трябва да се забравя, че всички тези проекти съпътстват преследваните интереси на Великите сили. В подкрепа на това твърдение са следните факти: „Българска земска войска” се създава в хода на поредната Руско-турска война, а след приключването й „армията” се разпуска, проекта на Ив. Киншелски се появява на бял свят по времето на Кримската война. За това и българските идеини проекти за създаването на българска войска са на по-значимо място, тъй като те отразяват схващанията на деятелите на българското националосвободително движение.

През първите три десетилетия на ХIХ в. военно-политическата активност на българите не е самостоятелна и се изразява в участие като доброволчески отряди, чети, разузнавателни и диверсионни групи във войните на гърци, сърби и Русия срещу Османската империя. Съвсем естествено е и в този период да липсват програмни документи за организирането на българска войска, такива се появяват след 1856 г. и са свързани с имената на Ив. Кишелски и Г.С. Раковски.

Според проф. К.Косев идеята за самостоятелна българска войска води началото си от хайдушкото движение. Като тази идея се доразвива в началото на ХIХ в. със създаването на български военни формирования, като част от руската армия във войните от 1809-1812 и 1828-1829 г. Следващ етап от развитието на идеята според Косев е свързан със създаването на българските легии от Г.С.Раковски и четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, за да се стигне до „Българското опълчение”, като ядро на Българската войска.

Тази хронология се приема скептично сред друга част от българската историопис. Ако се изхожда от идеята, че бъдещата българска войска ще е съставна част от самостоятелна държава, тази хронология не може да се приеме. Основанията за това са, че голяма част от тези формирования не са български, Втората българска легия се командва от сръбски офицери, а руските проекти разглеждат създаването на българска войска, като средство за постигане на руските интереси и цели. Хайдутството също не може да се приеме като конкретно формулирана програма за изграждане и съществуване на българска войска, като част от бъдеща самостоятелна държава.

Политическите движения на българите до Кримската война имат стихиен, неорганизиран характер. Те са резултат на спонтанната реакция за самозащита на населението или са отговор на политиката на Високата порта. Много често тези реакции са провокирани и от външни сили. Въоръжените надигания от такъв характер са от локален значение и са неорганизирани и. Хайдутството също не прави изключение от този спонтанен характер. Това движение се развива като изразител на народната воля за свобода и човешки правдини, като отговор на народа срещу гнета и зверствата на потисницитe. За това и не може да се разглежда като програма за създаване на българска армия.

Като неизменна част от еволюцията на българските идейни движения и тази за българската войска претърпява качествено развитие през втората половина на ХIХ век.

През 1856 г. се появява документ с програмно значение за въпроса за организирането на българската войска. Става въпрос за споменатия проект на Ив. Кишелски - „Проект за безсмертното общество”. Този план цели постепенното приготвяне на българите за освобождение. Третата част на този проект е отредена за българската войска. В тази част се говори за т.нар. „юнаци” – военна сила организирана в чети от 25 до 100 души. Заложени са и важни принципи на който юнаците трябва да отговарят, като себеотрицание, патриотизъм и достойнство. В това общество не могат да членуват турци, арменци, а гърците проявили желание да участват в обществото трябва да се откажат от мегалиидеята. В този план се предвижда юнаците от всеки окръг да имат сборни пунктове и там да съхраняват провизии. Кишелски предвижда окръжните ръководители да информират руските консули за подготовката на въстанието срещу Портата.

Този проект не успява да се реализира поради ред причини: поражението на Русия в Кримската война, непопулярността на плана сред българското общество, а и последното все още не е политически съзряло за водене на организирана съпротива срещу Османската империя.

Началото на организираната съпротива настъпва след Кримската война и е свързано с делото на Съби Стойков Попович, по-известен като Георги Сава Раковски.

Той разбира егоистичната политика на Великите сили и съседните балкански държави, които разглеждат българското националосвободително движение като средство за постигане на собствените си цели и интереси.

През 1858 г. излиза първия план на Раковски за освобождението на България, който отразява и вижданиета му за пътя по който трябва да се реализира това: ...„Мечом са българите своята свобода изгубили, мечом пак трябва да я добият”...

Основната идея в този план е за всеобщо българско въстание. Предвиждат се и евентуални преговори с балканските християнски държави Сърбия, Черна гора и Гърция, от които в българските земи ще се прехвърлят оръжие и боеприпаси. Въстанието ще започне по даден от главната канцелария сигнал, ще обхване Видинска и Търновска област и ще продължи чрез отбранителни действия в Стара планина под ръководството на Временно правителство. Голяма роля за популяризирането на плана има периодично издание на Раковски – вестник Дунавкси лебед. Като ръководен орган в подготовката на въстанието се предвижда създаване на Тайна канцелария.

През 1861 г. изработва нов план за освобождение на България, в който се предвижда и създаване на бойно формирование, останало в историята като Първа българска легия. През пролетта на 1862 г. е учреден ръководния орган – Привременно българско началство и е написан устав. В първата българсака легия се включват видни революционери като: В. Левски, Ст. Караджа, Ив. Кулин, Ильо Марков и много други.

Най-високата точка в идейното развитеие на Раковски е „Привременен закон за народните горски чети на 1867-о лето”. Този проект се разглежда и като своеобразен военен устав и е връх в развитието на четническата тактика за освобождение на България. В „Приврамения закон...” може да се проследи организацията на бъдеща българска армия. Единоначалието е ръководен принцип: начело на четническата армия стой Войвода, а под него е Байрактар. Разграничени са три степени войводи: първа и втора ще се назначават от Върховното народно началство, а третата степен от Войводата. Интересни са и правилата, с които четниците трябва да се съобразяват: забранено е пиянството, лъжата, кражбата, клеветничеството, непуслушанието, алчността, дезертьорството и курварството. Пороци които според Раковски не са допустими за хора на честта. При нарушаване на тези правила са предвидени наказания. В този проект както и в проекта на Кишелски в бъдещата армия не се допускат иноверци и инородци. Като прогресивна идея може да се окачестви задължението на Главния войвода да се отчита на Върховното народно началство, това е форма на граждански контрол върху армията.

Делото на Ив. Кишелски и особенно това на Раковски са началото на еволюцията на идеите за организиране на българска войска, но при тях липсват задачите който тя би изпълнявала в една бъдеща самостоятелна българска държава. За тях българската войска е единствено средство за постигане на национална независимост. Според Ив. Трайков и някои други автори Раковски е отреждал на българската войска задачи по охрана на границите. Тези наблюдения в произведенията на Раковски не са стигнали до програмни документи.

Крачка напред в развитието на идеите за войската, като атрибут на бъдещата държавност е мемоара на ТЦБК до султана от февруари 1867 г., както и „Правилник за четите, образувани за извоюване свободата и независимостта на България” от 1868 година, дело на българската емиграция около кръговете на Българското общество.

В мемоара на ТЦБК за българо-турския дуализъм, бъларската войска за пръв път е поставена в ясно определено и аргументирано положение. В чл.6 наместникът на Цариград е поставен за върховен началник на българската войска. Според чл.11 България трябва да има своя народна войска, организирана според „свой” закон, с началници българи, униформата й да бъде военен народен костюм, знамената й да носят от едната страна императорския герб, а от другата „Лева”. В това предложение на ТЦБК към Портата се предвижда българската войска да си сътрудничи с османската армия, но само в границите на Европа.

Еволюционистите в българското националосвободително движение до 1876 г. не излизат извън рамките на позволената от османските управници норма, тържествено, макар и формално провъзгласена в Хатихумаюна: в общата османска армия да се формират отделни български полкове с подобаваща на българските обичаи и нрави организации, действаща отделно от турските военни подразделения.

През 1867 и на следващата година като продължение на четническата тактика на Раковски, българската емиграция организира две четнически акции. Първата е организирана от Добродетелната дружина, а четите на Панайот Хитов и Филип Тотю имат за цел да осъществят по-скоро демонстративен марш, от колкото да вдигат народа на въстание.

„Правилник за четите, образувани за извоюване свободата и независимостта на България” от 1868 година е дело на средите на българската емиграция във Влашко, обединени около читалище „Братска любов” и Българското общество. Тези революционери развиват четническата тактика изповядвана от Г.С.Раковски. Четите отново са подчинени на Привременно правителство, отразени са отношенията между политическото и военното ръководство, формулирани са правата и задълженията на войводите и бойците. Липсва разделение между войводите, но вместо Главен войвода, се споменава Старши войвода. С тези законоположения се търси възможност за изграждането на общ фронт от всички въстанически бойни единици на една територия срещу османските части, като се предотвратява възможността от вземането на рисковани и необмислени еднолични решения, които да доведат до поражение на въстаническите формирования. Тактически необходимата гъвкавост и мобилност на въоръжените сили на въстаниците, при изпълнението на поставените задачи осигурява възможност за перманентни въстанически въоръжени акции в различни райони на страната без да се дават големи загуби от редовете на въстаниците, но пък съсредоточаването на действията в стратегически удобен район може да доведе до образуването на свободни територии, в които да бъде установена революционната власт на Привременното правителство. Ето защо при подготовката на едно всенародно въстание въпросите от военно естество са поставени в зависимост от обстоятелствата и са от компетенцията на колективния орган – Военния съвет (на войводите или на четата). Това е и нов момент в схващанията за ръководството на войската - принципа на колективно военно ръководство, чрез Военен съвет, който ще изпълнява функциите на Щаб. Привременното правителство се стреми да подготви за борба българския народ, който сам да извоюва свободата си. За разлика от проектите на Кишелски и Раковски в „Правилник за четите, образувани...” липсва текст на клетва. Според “Правилникът...” членовете на правителството са задължени да се движат заедно с четата, докато намерят “едно свободно и запазено място”, което щом бъде завзето и укрепено, ще се превърне в център на революционната въоръжена борба на българския народ. Привременното правителство в Балкана през 1868 година е излъчено от средите на българската революционна емиграция, групирала се около създадения “комитет за наоръжаване” Х.Димитровата чета”, който има за задача да събира помощи и да набави оръжие за революционерите-четници. Съставът на правителството е неуточнен в какъвто и да било документ, изхождащ от самото правителство. Но от източници, свързани с лица, непосредствено участвали в събитията при подготовката на четата, може да се извлече така необходимата информация: Иван Касабов посочва имената на войводите Хаджи Димитър и Стефан Караджа като членове на правителството.

В изпълнение на този проект Българското общество организира и въоръжава две чети, които трябва да навлязат в България. Начело на тези чети застават именно членовете на Привременното правителство – Ст. Караджа и Х. Димитър. Това четническо начинание също търпи неуспех.

Разгрома на четите на Ст.Караджа и Хаджи Димитър бележи и неуспеха на четническата тактика на Раковски, но тя се оказва необходим етап в българското националосвободително движение и в развитието на идеите за създава нето на българска войска.

60-те и 70-те години бележат нов етап в българското освободително движение и идеите за ролята на войската в българското общество. Постепенно четническата тактика се изоставя и идеята за всенародно българско въстание се налага сред голяма част от българските революционери. Този нов етап се дължи до голяма степен и на схващанията и делото на Апостола на свободата – Васил Левски. Според Левски единственият път за освобождение на българите е „с една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република”. Тук личи застъпения още от Раковски демократичен принцип в националната революция.

Автори като Цв. Павловска смятат, че Левски предвиждал създаването на въстанническа армия, състояща се от пехота, конница и артилерия. Командирите в тази армия той разделя на три степени: офицери завършили в чужбина, войводи с опит и „юнаци”. От запазените документи отразяващи идейте на Левски за българската войска, става ясно, че според него тя трябва да бъде силов гарант за установения нов ред, а нейния състав и организация трябва да се различава от армията на Османската империя.

След смъртта на Левски не може да се говори за усъвършенстване на идеите за ролята на българската войска. В навечерието на Априлското въстание се появяват два документа разглеждащи предимно тактически въпроси.

Първият документ е преведения от Л. Каравелов „Четование” на сърбина Л. Йованович, а втория е „Ръководство за успешен бой с турците”, дело на познатия вече Ив. Кишелски. Въпреки че втория документ може да се окачестви като първият военно-приложен труд, тези два документа не водят до развитие на идеите за организацията на българска войска, а имат за цел да дадат тактически напътствия.

В хода на Априлското въстание, в районите с по-траен успех се изгражда своеобразен модел на бъдещата военна институция: военнен съвет в Панагюрище, стройна военна организация в първи и четвърти окръг, в последния се застъпва и принципа за единоначалието в лицето на Георги Бенковски. Той създава и организира въстанническа армия точно върху принципа на единоначалието, с хилядници, петстотници, стотници, петдесетници и десетници.

Последвалите политически проекти, в които идеята за войската има свое място и значение са проектите от 1876 г. В тях се подчертава, че „организацията на Войската и Полицята ще бъде поставена на съвършенно равенство между разнородни елементи, но войската ще носи име Българска”. В два екзархийски проекта от ноември и декември 1876 г. се иска създаването на „християнски войски”, които не могат да бъдат извеждани вън от провинцията, главната им цел ще е да се попречи на вътрешни вълнения, а Главния комисар ще бъде назначаван от султана.

След потушаването на Априлското въстание из между емиграцията най-активна дейност развиват членовете на създаденото през 1875г. Българско централно благотворително общество (БЦБО), оглавено от Киряк Цанков. По това време тенденцията на съчетаване на освободителните борби на българите с военните действия на друга държава (Русия, Сърбия), взема превес сред революционерите.

От 18 до 22 ноември 1876 г. БЦБО провежда в Букурещ Народен събор. На този събор се приема политическа програма, която в началото на декември се изпраща до участниците в Цариградската конференция. В тази програма по въпроса за уреждането на българска войска е записано следното „Военната служба и общото просвещение да бъдат задължителни за (в)секи гражданин на българската държава”.

На Цариградската посланническа конференция българите предлагат на Великите сили и Портата по-умерени програми: редовната османска армия да пребивава в определени гарнизони, само за „външна” защита, войската, полицията и жандармерията да подбира на пропорционален принцип, военния данък да се събира само от способните да носят оръжие между 20 и 40 години и които не биха постъпили в местната полиция.

Тези желания съответстват и на вижданията на Великите сили за бъдещата българска войска. На въпросната конференция се обсъжда създаването на българска държава, а като неотменна част от тази държава присъстват и въоръженни сили.

Петия раздел на т.нар. проект „максимум” изработен от княз А.Н. Церетелев и секретаря на дипломатическата мисия на САЩ Ю. Скайлер, се отнася за Въоръжени сили. Според него османските войски могат да пребибават в провинцията само в крепостите и градовете определени от Великите сили и Портата. Предвижда се създаването на Национална гвардия от християни и мюсюлмани по пропорционален принцип, в подчинение на Ген. губернатора.

Английските дипломати в общи линии приемат положенията на руския проект по отношение на вийската. Според тях османските войски трябва да са съсредоточени само в крепостите.

Реда в областите се предвижда да се поддържа от Милиция организирана на пропорционален принцип, в зависимост от етническия състав на областта. Предвижда се също така и формирането на Жандармерия. Всички решения, разбира се, трябва да се въведат от международна комисия.

Развитието на идеите за българска войска, като част от държавния организъм, води началото си от 1856 г с проекта на Ив. Кишелски. Тези идеи се доразвиват в четническата тактика на патриарха на българската революция – Г.С. Раковски. В техните проекти липсва ролята на войската в бъдещото държавно формирование. Тази слабост е преодоляна в следващия етап от развитието на идеите за бойската. В края на 60-те и началото на 70-те години войската вече има своето място в бъдещото държавно формирование. За Левски войската трябва да бъде силов гарант за установения нов ред, а нейния състав и организация трябва да се различава от армията на Османската империя. Тези идеи еволюират в унисон с развитието на националосвободителното движение. До някаква степен може да приемем, че организацията на въстанническата армия залегнала в идеите на Апостола и българските революционери, се реализира по време на Априлското въстание. След потушаването на въстанието идеите за бъдещата армия следват международните настроения и исканията на българите пред Цариградската конференция съответстват на руските и английски проект за бъдещето на българите.

Трябва да се посочат няколко достойнства на българските проекти за организацията на войската. На първо място е принципа на демократичност и осъществяването на един вид граждански контрол от страна на Привременното правителство или Върховното народно началство. Вторият момент е колективното вземане на решения във въстанническите армии, чрез своеобразен „Щаб”, без да се пренебрегва принципа на единоначалието. Такава е и съвременната структура на управление на армиите.

БИБЛИОГРАФИЯ:

1. Дойнов. Д. Стоянов. Ив. „Възобновяването на българската държавност 1762-1878 г.Идеи и проекти”.Вн.2002.

2. Петков. П. „Документи за Новата история на България XIX - нач. на XX в”.ВТ.2002.

3. Петков. П. „Идеи за държавно устройство и управление в българското общество 1856-1879 г.”. ВТ. 2003.

4. Стоянов. Ив. „История на българското възраждане”. ВТ. 1999.

5. http://simvol.boinaslava.net/index.php?page=3-3

Крумовото законодателство и природата на канската власт през първата половина на IХ век

Георги Н. Ангелов

Управлението и личността на кан Крум привличат вниманието на българските историци още от зората на възникването на българската историопис. Това внимание към бележития български владетел се дължи на изключителната му активност както във външната, така и във вътрешната му политика. Освен с териториалното разширение на държавата, управлението на Крум е свързано и с редица вътрешни реформи целящи стабилизирането на Българското канство в Европейския Югоизток.

Управлението на Крум е разглеждано още от класиците на българската средновековна историопис, В. Бешевлиев, В. Златарски, в трудовете им посветени на Средновековната Българска държава. В началото на ХХ в. в списание „Минало” излизат и няколко статии на Г. Баласчиев посветени на военното и държавното устройство на средновековна България. Този проблем е застъпен и в творчеството и на Ив. Венедиков. През 50-те години на ХХ в. с крумовото законодателство се занимава Л. Йончев. Към тях може да се добави името на Иван Божилов, който се занимава с историята и култура на средновековна България.

В по-ново време с историята на България през посочения период се занимават учени като Р. Рашев, Пл. Павлов, А. Стойнев, Д. Овчаров, Г. Владимиров, А. Николов и др.

Друа група учени разглеждат крумовото законодателство от гледна точка на юридическата наука – Михаил Андреев, Фани Милкова, Гълъбина Петрова, като най-често техните трудове са под залавие „История на българската държава и право”.

Изворите за периода на управлението на кан Крум са главно от гръцки произход – лексикона „Свидас” от Х в., сведенията на патриарх Никифор, Теофан Изповедник, анонимната византийска хроника „Скриптор инцертус” (описваща събитията от периода 811-820 г.). Трябва да се отбележи, че от сведения за Крумовите закони във византийската енциклопедия „Свидас“, не става ясно дали тези закони са били писанни, защото въпросния лексикон съдържа доста сведения с легендарен характер, на които ще се спра в следващите редове.

За похода на Никифор Генник от 811 г. черпим сведения и от латинския източник - „Анонимния ватикански разказ”, друг латински източник е „Отговорите на папа Николай Първи до българите”.

От бъларските извори достигнали до нас можем да посочим т.нар. „Хамбарлийския надпис”, свидетелстващ за административната реформа на Крум.

В следващите страници, без да претендирам за изчерпателност, ще се спра предимно на държавника Крум. Ще разледам реформите му в законодателен и вътрешно-политически план, и еволюцията в идеята за характера както на канската власт, така и на средновековната държава –България.

Без да се спирам на подробностите около управлението на кан Крум, смятам за необходимо да очертая основните насоки и действия на кана за стабилизирането на държавата, което не се оказало лесно начинание в началото на IХ в.

Произхода на Крум не е ясен, според едно късно свидетелство от ХI в., той произхождал от т.нар. панонски българи. В българската историопис е приета годината 802, за възкачането на Крум на българския престол. Съществуват и по-различни мнения отнасящи това събитие няколко години по рано – края на VIII в. Въпреки тези нюанси трябва да се отбележи, че новият кан поема държавата след период на междуособици и вътрешни сътресения, допълнени с непрестанната агресивна политика на Византия срещу България.

Първо Крум се насочил към северозападните граници на България, където могъщата някога Аварска държава изживявала последните си дни. Той умело се възползвал от разгрома на аварите, нанесен им от Карл Велики и присъединил източните части на Аварския хаганат.

През 807 г. Крум организирал поход по поречието на Струма към Македония. Две години по-късно в негови ръце се оказва и Сердика, град държащ ключовите пътища на Балканите.

Тогавашния византийски император – Никифор Геник не стоял безучастен и в отговор предприел редица мерки срещу настъплението на българите, включително и заселване на ромеи от Мала Азия в Тракия. През 811 г. византийския император организирал голям поход към сърцето на България – Плиска. Въпреки че успял да влезе в Плиска този поход завършва трагично за Никифор Геник и сина му Ставракий. Византийския император намерил смъртта си в битката при Върбишкия проход (26 юли 811 г.), а Ставракий починал няколко месеца по-късно от раните си.

През следващата година Крум предприел поход в Тракия, като превзел крепостите Дебелт и Месемврия. Българските акции в Тракия продължили и през 813г., като на 22 юни българската войска постигнала знаменита победа при Версиникия. Тази победа открила пътя на Крум към Константинопол, възможност от която той се възползвал. Няколко дни по-късно Крум установил лагера си пред стените на византийската столица. По този начин най-голямата сила през този период – Византия, била поставена на колене от един „варварски” владетел – Крум. Обсадата продължила и през 814 г., когато на 14 април внезапно и мистериозно починал Крум. Обстоятелствата около смъртта на Крум дават поводи за различни тълкувания за причините за кончината му, но в настоящата работа няма да се спирам на този проблем.

Личността и делата на този изключителен владетел не се измерват единствено с външнополитическите му успехи. Не по-малки са и заслугите му и за вътрешното укрепване на държавата. Заслуги изразяващи се в административната реформа и законотворчеството му, въпреки че последното също е дискусионно.

Според историци като Иван Венедиков съществуването на писани закони по времето на Крум е съмнително, тъй като липсват категорични писменни сведения, както за законотворчеството на Крум, така и за война срещу Аварския хаганат. Освен това Венедиков поставя под съмнение надежността на лексикона „Свидас” като исторически извор.

Неяснотите около въпросното законотворчество се дължат на характера на основния извор даващ ни сведения за законите на Крум – лексикона „Свидас”. Този лексикон е от втората половина на Х в., а Крумовото законодателство е отразено в рубриката “Българи”. В „Свидас” се съобщава първо за богатството на хан Тервел, а след това се описват законите на хан Крум. Информацията за него делим на две части – първата е с легендарен характер, която описва причините за издаването на законите, свързвайки ги с легендата за разговора на хан Крум с аварите; а втората посочва как са оповестени разпоредбите и се възпроизвежда съдържанието на пет от правните норми, създадени от кана.

Според Златарски една от основните цели на управлението на Крум е засилване на централната власт. За изпълнение на тази цел той прибегнал към създаването на закони, чиято сила да се разпростре в цялата страна.

Нормите в „Свидас”, макар и в непълен обем, вероятно отразявали слабостите в тогавашното общество. През предходния период обществения морал бил паднал поради постоянните междуособици. Така нормите целели да ограничат и премахнат тези слабости.

Нормата насочена срещу клеветничеството гласи: “Ако някой наклевети някого, то той да не се слуша, докато вързан не се разпита и ако се окаже лъжец или клеветник, да се убие”. Ако се съди по тези думи явно стремежът е да се спре произвола на големците. Интересна е нормата за подпомагане на просяците: “На просяците да се дава толкова, че те повече да не просят, а който не прави така, да му се конфискува имуществото.”. Тук прави впечатление, че освен спиране на просията се цели и да се вмени задължени за помощ към просяците. Друга норма е насочена срещу кражбата и укриването на крадци: “Който дава храна и подслон на крадеца, да се конфискува имуществото, а на крадеца да се пречупят пищялките”. Нормата срещу кражбата и укриването на крадци има за цел да защити собствеността Вероятно чрез нея Крум имал за цел и да защити интересите на господстващата класа. Интересна е и нормата насочена към изкореняване на лозята с цел противодействие на пиянството, на което лексикона преписва заслугата за разпада на аварската държава. За тази норма може да се приеме, че е с легендарен характер, тъй като ако приемем, че законите са създадени около 803 г., то през 811 г. при похода на Никифор хронистите пишат, че една от основните причини за деморализацията на византийската войска е именни пиянството. От друга страна след победата си при Върбишкия поход самия Крум вдига наздравица с чаша изработена от черепа на Никифор.

Въпреки условностите около характера на лексикона „Свидас” мнозинството български историци приемат съществуването на писани закони. Въпреки, че сведението за Крумовото законодателство не присъства в други извори, неговото съществуване следва да бъде прието и то при условие, че в лексикона “Свидас” са отразени само част от нормите, съдържащи се в него.

Няма потвърждение дали законите на хан Крум са били писани, но според Златарски тези закони са били писани, защото са предизвикани от нуждите на държавата и по дух отговарят на епохата, като стоят твърде близко до законодателството на императорите иконоборци – исаврийската Еклога. Като косвено доказателство за съществуването им е сведението в лексикона, че ханът “свика всички българи” и пред тях обявява новите закони. Вероятно тук става въпрос за свикан Народен събор, за каквито през вековете има редица сведения в изворите. Това сведение говори и за нарасналата власт на канската институция. Ако приемем че въпросния Народен събор се е състоял, то той е бил единствено известен за решението на кана.

Като цяло Крумовото законодателство е отражение на социалните отношения в българското общество по онова време, пречупени през призмата на тогавашните норми.

Ако погледнем вътрешно и външно политическите реалности в разглеждания период, можем да заключим, че потребности от такива закони не са липсвали. От една страна Крум поема държава разтърсвана от вътрешни противоречия. В края на VIII в. в българската управляваща върхушка се оформят две партии, който въпреки че едва ли са били като византийските дими и партии, са оказали негативно влияние във вътрешнополитическо естество. Още Златарски определя тези партии като провизантийски и антивизантийски.

Освен политически държавата била разделена и по етнически принцип, което допълнително усложнява вътрешната стабилност на страната.

Тези вътрешнополитически обстоятелства дават основание на А. Стойнев да определи появата на законите като опит да се обединят племената в държавата в „един честен, непокварен и трудолюбив народ”. Освен това според него законодателството на Крум отразява стремева на аристокрацията да запази дребната поземлена собственост, която е в основата на моща на българската държава.

М. Андреев и Ф. Милкова съзират действителните причини за създаването на законите в конкретните социално-икономически и политически условия и в особенностите на държавното развитие. През този период феодализацията на българското общество е в пълен ход, засилва се класовото разслоение и противоречия.

Положително значение имало и унифицирането на правовия ред, който би подпомогнал процесите на сливането на двата етноса в един народ. Крумовото законодателство се разглежда и като правова основа за обединението на многобройните и различните по етнически състав поданици. Външната политика на Крум цели обединяването на славяните на Балканския п-в от т.нар. „българска” група, да не забравяме, че той присъединява и Куберова България. В исторически аспект, би било логично след значителното разширяване на територията на българската държава при кан Крум, да се наложи и силата му по законодателен ред над многобройното население, което се присъединява. В подкрепа на това твърдение е факта, че именно при управлението на Крум за пръв път се появява славянско име – Драгомир, като пратеник на канската власт, т.е. вероятно славяните започват да навлизат в управлението на страната. На гощавката с никифоровата глава, след битката при Върбишкия проход, българските боили и славянските княза вдигали „здравици” заедно. Според Златарски, за да обедини българския и славянския елемент, Крум въвел аварското облекло сред аристокрацията на държавата. Така законодателството на Крум е израз на политическата му прозорливост за необходимостта от обединяващ и унифициращ фактор в нарасващата по територия и население държава. В такъв фактор по-късно ще се превърне и Християнството.

Външнополитическите реалности също поставят проблема за вътрешната стабилност на Българската държава. След победите на Крум България придобива ново геостратегическо значение в Европа. Тя се оказва между две огромни християнски империи – Византийската и Франкската. При това обстоятелство съвсем естествено е българския владетел, с пораснало вече самочувствие, да потърси стабилизиращият ефект на едно такова общодържавно законодателство, което да обедини както боилите така и бълари и славяни.

В законодателството и административната реформа на Крум може да се наблюдава и еволюцията на канската власт, която все повече съсредоточава атрибутите и прерогативите на властта. Наблюдава се процес на централизация на властта в ръцете на кана, процес необходим за възпиране на вътрешните междуособици и за противодействие на външните врагове.

Според „Именника” владетеля олицетворява държавата: той е бил българин, чийто произход възхождал от легендарния Авитохол. Властта на българския кан била наследствена, според „Именника” и Йоан Екзарх. При кан Крум ролята на кана засилва ролята си в управлението на държавата.

Тази еволюция освен в законодателството може да се проследи и в проведената от Крум административна реформа, засвидетелствана от „Хамбарлиския надпис”. Административната реформа била първо въведена в земите на юг от Балкана, впоследствие тази практика била разпространена от приемниците му и в останалата част на страната. Тази реформа следвала построението на българската войска на център, ляво и дясно крило. Според Венедиков новите области (комитати) се ръководели от великите боили. По-късно делението на комитати се разпростира за цялата територия на страната, като по времето на Борис те били 10.

До Крум държавата била изградена на федеративен принцип, но това правело държавата неустойчива. Кан Крум пръв съзрял необходимостта от ликвидиране на племенното самоуправление и достига до идеята за централизъм. Властта на местните вождове, била иззета и предоставена на поставени от кана длъжностни лица. Народните събори изгубили значението което имали в предходния период на родово-общинния строй и отстъпили място на институции и длъжности като Съвет на великите боили, ичиргу боила и капхан. Тези нови институции били под прякото подчинение на кана. Две от тези нови длъжности, ичиргу боила и кавхана, се срещат при управлението на Крум. За функциите на тези длъжности черпим сведения и от „Отговорите на папа Николай Първи до българите”. Според този извор ичиргу боила и капхана имали като главна функция управление в мирно време и командване по врема на война на двете крила на войската, респективно държавата. С името на Крум свързваме утвърждаването на монархическото начало в българското средновековие. В един от надписите си той говори за „моя саракт”, т.е. „моята държава” или идеята за самодържавието. Въпреки че титлата „кана сюбиги” е засвидетелствана за пръв път при Омуртаг, не е изключено идеята за божествения произход на канската власт да е застъпена и при Крум. Според Пл. Павлов тази еволюция може да е резултат от разгрома на Аварския хаганат, защото в такъв случай кан побеждава каган.

При Крум може окончателно да се засвидетелства появата на престолонаследника, като институция. Доказателство за новата роля на престолонаследника е факта, че по време на походите от 812-813 г. центъра на войските се водел от брата на Крум.

Крум има още един принос в развитието на идеологията на канската власт – наличието на историческо съзнание и самосъзнание. Известно е, че Крум заповядал в Плиска да се изгради алея с колони отбелязващи превзетите крепости и спечелени битки.

Въпреки легендарния характер на сведенията от „Свидас” и липсата на други конкретни писменни сведения за законотворчеството на Крум, последното би било много вероятно предвид личността на кана, провежданата от него политика и външнополитическите обстоятелства. Разбира се това става с оговорката, че едва ли петте нарми изчерпват законите на Крум, вероятно те са представлявали най-голям интерес за съставителя му. Освен това според мен датата на съставянето им също не може да се фиксира с точност. Възможно е тези закони да са се допълвали и разширявали в зависимост от потребностите на кана.

Освен че отразяват обществено-икономическото развитие на обществото по това време и пороците му, тези закони, заедно с военно-административните реформи проведени от Крум, очертават процеса на централизацията на властта в ръцета на самодържеца. Този период от историята на Първото българско царство се явява и междинен и отразява прехода от родово-демократично устройство към все по-развити феодални отношения в обществото.

БИБЛИОГРАФИЯ:

1. Андреев. Й. Лазаров. Ив. Павлов. Пл. „Кой кой е в Средновековна България”.С.1999.

2. Андреев. М. Милкова. Ф. „История на българската феодална държава и право”. С. 1993.

3. Бешевлиев. В. „Първо-българите”. С. 1981.

4. Божилов. Ив. „Културата на Средновековна България”. С. 1996.

5. Венедиков. Ив. „Военното и административно устройство на България през IХ и Х в.” С. 1979.

6. Златарски. В. „История на българската държава през средните векове”.т.I. ч.1. С. 1994.

7. Йончев. Л. „Някои въпроси относно крумовото законодателство”.ИИБИ. 1956. т.6.с.631-647.

8. Павлов. Пл. „Българското средновековие. Познато и непознато”. ВТ. 2008.

9. Рашев. Р. „Българската езическа култура VII-IХ век”. С.2008.

10. Стойнев. А. „Светогледът на прабългарите” С. 2006.

Бабадаг в борбите на добруджанци за национално освобождение до 1918 г.

Георги Н. Ангелов

Добруджанския въпрос възниква в резултат на политиката на Великите сили, които без да се съобразяват с историческите и етнографските реалности на Балканите и подтиквани единствено от своите собствени интереси разделят и противопоставят балканските народи един срещу друг. Като част от големия Източен въпрос, за разделянето на османското наследство в Европа, Добруджанският също е резултат от преследването на своите собствени егоистични цели от страна на Великите сили. Въпреки че разделянето на Добруджа сблъсква България и Румъния, реалните предпоставки за този сблъсък се коренят именно в интересите на Великите сили. Тези интереси са отразени и на Берлинския конгрес (13.06.-13.07.1879г.), на който Северна Добруджа е отсъдена за Румъния, като компенсация за участието й в Руско–турската война (1877-1878г.) и заради присъединяването на Бесарабия към Руската империя. През годините Добруджанския въпрос търпи развитие в различни насоки за да се стигне до днешното разделяне на въпросната област на северна и южна между България и Румъния.

Добруджанския въпрос и борбите на българите за национално освобождение, съвсем разбираемо, са застъпени основно в българската историопис. Като най-изявени учени занимаващи се с въпросната проблематика трябва да се отбележат имената на проф. Петър Тодоров, Г. Ганев, А. Кузманова, Ив. Геориев, Любомир Златев. По обширни трудове свързани с историята на Добруджа са излезлите през 80-те одини на ХХ в. „История на Добруджа” в три тома и „Кратка история на Добруджа”. Като изворова база за тази проблематика служат фондовете на Централния държавен архив, Държавен военноисторически архив - Велико Търново, архива на Централния добруджански народен съвет (ЦДНС) във Варна и периодичния печат от началото на ХХ в., систематизирани и събрани в „Българите в Румъния ХVII-ХХ в. Документи и материали” и „Извори за историята на Добруджа 1878-1919г.”.

В следващите страници ще разгледам причините за възникването на националноосвободителните брожения на добруджанци, създаването и дейността на добруджанските организации до края на Първата световна война (ПСВ), както и мястото на гр. Бабадаг в борбите на добруджанци. Тази периодизация се налага защото след ПСВ революционните движения сред добруджанци навлизат в период на застой, а след този период в това движение навлизат по-осезаемо нови политически течения, които заслужават по-обстойно разглеждане.

Както споменах по-горе Добруджанския въпрос възниква като резултат от провежданата политика на Великите сили и не по волята на двете най-засегнати страни – България и Румъния. В резултат на успешната война за Русия от 1877-1878 г. българската държавност е възстановена, Сърбия и Румъния получават независимост, а Русия придобива територии в Кавказ и Бесарабия. Точно последните териториални придобивки - тези в Бесарабия, стават и главната предпоставка за бъдещия сблъсък между Румъния и България. Като компенсация за Бесарабия, Берлинския конгрес отсъжда Северна Добруджа да премине към Кралство Румъния. Така Добруджанският въпрос става един от основните проблеми на балканските отношения, за да се превърне в една нова “ябълка на раздора” на Балканите.

Първоначално официалните румънски власти се противопоставят на берлинския диктат от 1879 г. Румънският делегат на конгреса и бивш министър председател - Михаил Когълничану заявява, че присъединяването на Сев. Добруджа към Румъния ще представлява откъсване на част от тялото на един народ, който току що се освобождава от робство, и че това би поставило началото на бъдещи спорове между два съседни народа. Това „пророчество” на видния румънски общественик се сбъдва, още повече, че самия той пише Манифест деклариран от крал Карол I на 14.11.1878 г., в който е подхвърлена тезата за румънската принадлежност на Добруджа. Същия М. Когълничану през 1882 г. заявява пред Парламента, че Северна Добруджа трябва да се „цивилизова” като се колонизира с румънци и се денационализира от местното население.

Това е и официалната политиката на румънската власт в Северна, а по-късно и в Южна Добруджа. Тази политика се изразява и в приемането и на законодателни мерки за румънска колонизация на Северна Добруджа. През 1880 г. румънския Парламент приема „Закон за урегулиране на поземлената собственост в Добруджа”. Според този закон повече от 500 хил. хектара земя се обявяват за държавна собственост, върху която започва румънската колонизация. Две години по-късно започва и безвъзмезното раздаване на земи, добитък и инвентар на румънски безимотни селяни. През 1888 г. е приет нов закон за колонизацията на Добруджа, според който на подофицери от армията се дава безплатно по 15-20 хектара земя, жилища и инвентар. Тези законодателни мерки се засилват в началото на ХХ в. и през 1904 г. е приет поредния закон, който дава на ветераните колонисти още 8 хил. хектара земя срещу 64 леи на хектар, за изплащане в срок от 60 г. и освобождаване от данък за 5 г. Това раздаване на земи от страна на румънската държава се характеризира най-добре от цитирания по-горе М. Когълничану, като „безподобна анархия, един хаос”. От това „хаотично” раздаване на земя на румънски колонисти страда местното население, което е предимно българско.

Паралелно с тези поземлени мерки Румъния провежда и колонизаторска политика за „румънизирането” на областта, която политика довежда до обезбългаряването на Сев. Добруджа до края на Втората световна война.

Интересна е демографскара картина на Добруджа до 1916 г. Според организираното преброяване на населението от ЦДНС до 1916 г. румънските колонисти са около 123 хил. души, срещу едва 31 хил. местни румънци, а българите са 73 хил., като за периода 1878-1916 г. се наблюдава тенденция към намаляване на българското население в областта.

Според статистиката през 1910 г. в Южна Добруджа има 282 007 жители, които се разпределят в следните етнически групи: българи - 134 355 (47,6%); турци - 106 568 (37,8%); цигани - 12 192 (4,3%); татари - 11 718 (4,2%); румънци - 6 348 (2,3%); гагаузи - 4 912 (1,7%); арменци, евреи и гърци около 1,5%. Тези данни са потвърдени и от рапорта на териториалната комисия на мирната конференция под председателството на Тардьо от 6 април 1919 г. Според анекс III на този рапорт през 1913 г. Румъния е получила Южна Добруджа с територия от 7630 кв.км., с 273 090 души, от които само 6090 румънци.

Тук не се спирам на румънските статистики, защото в тях личи тенденция на преправяне на реалните цифри, както и вписването на голям брой българи като румънци по разбираеми политически причини.

Така обобщени тези две български статистики дават следната демографска картина на Добруджа към 1916 г.: от общо 590 хил. души българите са около 207 хил., румънците 161 хил., турци 118 хил., татари 34 хил., руси 30 хил., цигани 12 хил., гагаузи 5 хил., гърци 4,7 хил. и т.н.

От тази демографска картина става ясно, че дори колонизаторската политика на Румъния не може да промени българския характер на населението, но също така е притеснителен броя на румънските колонисти, които в крайна сметка успяват да променят етническия облик на Сев. Добруджа, разбира се това се дължи и на политическите остоятелства през първата половина на ХХ в.

Добруджанския въпрос придобива по-сериозно измерение след Втората балканска война (1913-1914 г.), известна още като Междусъюзническата война, когато румънските войски окупират Южна Добруджа, докато българските войски се бият с бившите си съюзници (Гърция и Сърбия). Тази война завършва печално по балкански за България, която претърпява поражение от доскорощните си християнски съюзници, а Добруджанския проблем се заплита с още по-голяма сила.

В резултат на Балканските войни (1912-1913 г.) България е сполетяна от тежка национална катастрофа. Южна Добруджа е присъединена към Румънското кралство, като според Букурещкия договор границата започва от р. Дунав при Тутракан до Черно море, южно от с. Кранево, включително градовете Силистра, Добрич, Балчик и Каварна.

За да „румънизира” т.нар. Нова Добруджа, Букурещ привежда вече изпитани методи на стопански, политически, църковен и културно-просветен терор над местното „нерумънско” население. От 1913 г. започва процес на румънизиране на българските черкви и училища. Чрез „Закон за устройство на Нова Добруджа”, от 01.04.1914 г. Според този закон местните жители са лишени от граждански права, като някои от тях са прогонени от родните си места, а земите им са присвоени от румънската държава. Българските държавни земи, собствеността на черквите, банките и училищата също биват „румънизирани”.

Трябва задължително да се отбележи, че потърпевши от тази политика на Румъния, освен преобладаващото българско население, е и мюсюлманското население, което също се включва в движението на добруджанци срещу румънското управление.

В навечерието на ПСВ добруджанци, станали жертва на егоистичната политика на Великите сили към Балканите и завоевателната политика на Румъния, се изправят пред нова възможност за разрешаване на тегобите си. За съжаление поради ред причини тази възможност за разрешаване на Добруджанския въпрос не само че няма да бъде използвана, но и ще го утежни. Поставени в положение на стопански, културно-просветен и национален терор от страна на румъската власт добруджанските българи започват брожения срещу румънския режим. Първоначално национално-освободителното движение е подето от добруджанската емиграция в София, но по-късно по време на войната центърът се мести в Бабадаг.

През 1913 г. в София е основано дружеството „Добруджа”, а през февруари 1914 г. също в София започва да функционира и „Добруджанско братство”, което в последствие развръща свои клонове в различни градове на България, като Разград, Русе, Варна. Първото събрание на „Добруджанско братство” се провежда на 14.02.1914 г., в което участват 40 членове. Избрано е настоятелство в състав: председател – В. Димитров, секретар – Б. Петров, касиер – Ат. Преславски и съветници д-р П. Вичев и Тр. Трифонов. Като печатен орган на дружеството започва да излиза в-к ”Добруджа”.

Целите на двете дружества са сходни: посрещане на бежанците, грижа за настаняването им, съдействие при търсене на работа и уреждане на пенсии, друга цел е да се подпомагат и комисиите за бежанците. Разликата между двете организации, е че „Добруджанско братство”, освен подпомагане на добруджанските бежанци си поставя за цел и облекчаване съдбата на своите сънаросници и в „поробена” Добруджа, запазване на църковната, просветна и политическата им свобода. От друга страна деятелите в „Добруджа” се насочват към защита на добруджанската идея пред международните фактори. Тази си дейност те реализират чрез съставянето на мемоари и изложения до европейските правителства за погазването на църковните и граждански права на добруджанци от страна на румънската власт в Добруджа, както и историческите и етнографските права на България над тази област.

Така според целите и средствата за реализирането им, тези две дружества могат да се характеризират като културно-масови.

Въпреки общите цели на преден план пред двете дружества, в началото на съществуването им, излиза проблема за обединяването на силите за постигане на целите. На 15.04.1914 г. въпросното обединение не се осъществява, но на 25.03.1915 г. двете дружества обединяват силите си в името на общата цел. На заседанието в София се избира общ Върховен управителен комитет (ВУК) в състав: д-р Ст. Г. Тончев, д-р Т. П. Тодоров, д-р П. Вичев, д-р Милам Марков, Н. Атанасов и секретар Аспарух Айдемирски.

Целите на новата организация „Добруджа” не се различават от тези на предходните дружества: запазване на църковната независимост на българите в Румъния, духовно единство и национална солидарност между българите, запазване на българските културно-просветни учреждения в Добруджа, гаранции за политическите и граждански права на добруджанските българи. Според устава на организацията средствата за постигане на целите трябва да са „строго легални”. Отново се прибягва до писането на мемоари за защита на българските интереси в Добруджа.

Според Г. Ганев организациите на добруджанските бежанци бележат първия етап в национално-освободителното движение на добруджанци. Този етап се характеризира главно с културната насоченост на дружаствата, те се застъпват и защитават българската идея в Добруджа чрез меморандоми и изложения пред европейските правителства и преса в защита на българите, останали в пределите на Румъния. Пак според същия автор вторият етап на това движение настъпва с организирането на ЦДНС с център Бабадаг. През втория етап борбата на добруджанци е подчинена на една единствена цел: присъединяване на Добруджа към България. Според друг виден изследовател на този проблем – Петър Тодоров, в средите на добруджанското движение към 1915 г. се оформят две групировки:

• първата се стреми да запази автономност по отношение на българските официални фактори, за да се избегнат вмешателства като т.нар. върховизъм в македонското националосвободително движение;

• втората съгласува действията си с българското правителство и поне в началото се радва на по-голям успех.

Това развитие в национално-освободителното движение на добруджанци не е лишено от логика, следвайки както развитието на междунаросната обстановка, така и процесите вътре в самото добруджанското движение. Последното издига идеята за присъединяване на Добруджа към България с цената дори на въоръжена съпротива. Тази еволюция в идеите на добруджанското движение става постепенно - с утежняването на международното положение на България, средствата за постигане на целта се радикализират, а автомността на движението спрямо българските официални власти се засилва. През 1913-1916 г. в Добруджа се води борба за защита на интересите на българското население, от декември 1916 г. в хода на войната започва изграждане на народни комитети, а през 1917 г. е основан ЦДНС, като ръководен орган на народните комитети. В края на ПСВ, когато става ясна загубата на Централните сили, ЦДНС все по-малко се съобразява с предписанията и разпоредбите на официалните български власти, изразени чрез Щаба на 3 Българска армия, а народните комитети прибягват и до въоръжена съпротива срещу окупационните сили на Антантата.

На 14.10.1915 г. България влиза в ПСВ на страната на Централните сили. Според точка 2 от тайната спогодба между България и Германия, ако Румъния се присъедини към Антантата, България ще има правото да анексира отстъпените по Букурещкия мирен договор румънски територии, както и да се направи поправка на българо-румънската граница определена от Берлинския конгрес. Както се вижда в тази спогодба решението на Добруджанския въпрос е полвинчато, тъй като Сев. Добруджа остава извън пределите на Майка България. Това положение в спогодбата и желанието на Германия да контролира транспортната връзка Берлин – Букурещ – Кюстенджа – Цариград, допълнително усложняват Добруджанския въпрос.

На 14.08.1916 г. Румъния се присъединява към Антантата, така само 3 г. след края на Междусъюзническата война, двете съседни държави отново се изправят една срещу друга, Съвсем разбираемо е и утежненото положение на българите в Румъния, като репресиите срещу тях се засилват. През август 1916 г. от Добруджа към Молдова са интернирани 25 хил. души, предимно бълари, но сред тях има и много мюмсюлмани. От тези 25 хил. души около 1/3 не се завръщат повече по домовете си.

През втория етап от развитието на добруджанското национално-освободително движение центърът се измества в Добруджа – в гр. Бабадаг, следвайки победоносния марш на 3 БА начело с ген. Стефан Тошев. Както споменах по-горе в началото на войната започва изграждането на местни народни комитети, а през 1917г. се създава и ръководното звенно на добруджанското движение – ЦДНС с център именно Бабадаг, който се превръща в ръководен център на борбите на добруджанци срещу румънската пропаганда и германското етапно управление.

След българо-германската победа над Румъния развитието на Добруджанския въпрос изглежда да е с благоприятен изход за българите. Това обаче не се оправдава поради интересите на Германия, която държи да контролира споменатата по-горе транспортна връзка между Германия, Австро-Унгария и Турция. Според споразумението от 02.12.1916 г. северно от линията Черна вода – Кюстенджа се установява етапно управление, а на юг се установява смесено българо-германско управление, но до края на войната решаваща дума тук имат германците. Това положение се засвидетелства и от комуникацията между ген. Ст. Тошев и българското правителство, в която генералът не веднъж свидетелства за пренебрежителното отношение на германците спрямо българите. Това пренебрежително отношение се превъръща открито противопоставяне на българските интереси в Добруджа и дори до подкрепа на румънската пропаганда, което звучи парадоксално като се има на предвид, че българи и германци воюват заедно срещу румънци. Тази германска политика спрямо дейците на народните комитети е засвидетелствана от протесно писмо на ЦДНС до В. Радославов от 05.01.1918 г., както и в две изложения до германския пълномощен министър в София от януари и февруари 1918 г.

В резултат на българските победи на бойното поле в края на 1916 г. започва масово движение сред българите в Добруджа за създаването на народни комитети и откриване на български училища, черкви и читалища. Организацията „Добруджа” успява да издейства от българското правителство изпращането на бъларските учени Милан Марков и Иван Пенаков в Европа, с цел да информират европейското обществено мнение по Добруджанския въпрос. Постепенно в добруджанското движение изниква необходимостта от създаването на център, който да координира действията на комитетите.

На 30.07.1917 г. в Бабадаг се създава ЦДНС с главна задача да повдигне националния дух и съзнание, както и да подготви добруджанското население за борба срещу румънската пропаганда и присъединяване на Добруджа към България. За председател на Съвета е избран д-р Ив. Огнянов от Кюстенджа, секретар – Антон Бурлаков и съветници: Драгомир Пачов, Димо Ничев, Васил Огнянов и Христо Попов. На ЦДНС се възлагат следните задачи: да консолидира органите на движението; да организира градски комитети в Добрич и Силистра; да установи връзка с добруджанската организация в София; фонд „Добруджа” се поставя на разположение на ЦДНС и обособява в.”Добруджа” като печатен орган на организацията. Изградена е и структурата на комитетите, които се разделят на местни, районни и окръжни, като всички са подчинени на ЦДНС.

Въпреки че в новата организация липсва устав, за устройството и дейността й може да се съди от „Инструкция на ЦДНС за устройството и дейността на местните добруджански народни комитети” от 29.11.1917 г., „Допълнение към инструкцията на ЦДНС за устройството и...” от 26.01.1918 г., както и „Инструкция на ЦДНС относно дейността на вътрешната добруджанска организация”, също от януари 1918 г.

От тези документи става ясна йерархията на организацията: ръководен център е ЦДНС със седакище Бабадаг, а окръжни центрове са Бабадаг, Добрич, Силистра и Кюстенджа. Броя на районните комитети през 1917 г. достига 21. Към окръжния център Бабадаг се включват районните центрове в Тулча, Исакча, Мъчин, Черна, Бейдаут и в самия град Бабадаг, общо окръжната оранизация тук обхваща около 35 селища. Към окръг Кюстенджа освен районната организация в града влизат и тези в Меджедие, Мангалия, Касапкьой, Черна вода, Кузгун, с общо 32 селища. Към Добрички окръг с общо 68 селища влизат районите на Балчик, Каварна и Тервел. В Силистренски окръг освен самия град се включват районните организации в Тутракан, Остров, Аккъдънлар и Малка Кайнарджа, общо около 38 селища. Градските комитети се състоят от 5 до 12, а селските 3-5 члена, избирани от „пълновъзрастните” жители, като измежду тях се определя председател, секретар, касиер и съветници на комитета.

Целите на ЦДНС са да се противодейства на румънската пропаганда, да съдейства за уреждане на български училища, читалища и църкви, да събира средства за фонд „Добруджа”, да пропагандира идеите на организацията сред българи, турци, татари, липовци, руси и т.н., както и да разследва съмнителни за българската власт лица.

Средствата за постигане на тези цели варират според обстоятелствата – от културно-просветна дейност до революционни действия при необходимост.

Приет е и печат на организацията: „кръгъл с надпис околовръс „Народен комитет в с. ... околия”, а в средата емблема – карта на Добруджа”.

В реализиране на по-горе поставените цели ЦДНС отправя искане до министър председателяля на България В. Радославов от 25.09.1917 г., в което се иска съдействие за затваряне на румънските училища, за спиране връщането на румънски колонисти, за изселване на всички румънски граждани, които преди това не са били жители на Добруджа, както и да се застави германското етапно управление да зачита българските интереси в Добруджа.

В културно-просветната си дейност ЦДНС прави постъпки пред командващия 3БА, ген. Ст. Тошев, войниците–учители да се включат в просветната дейност в областта, като средствата за това се осигуряват от фонд „Добруджа”. Това искане е удовлетворено и просветната дейност на българите в Добруджа за периода 1917-1918 г. бележи истински връх. За учебната 1917-1918 г. в Сев. Добруджа функционират 122 редобни първоначални училища и 2 прогимназии с 15 хил. ученици и 247 учители. Тези цифри може и да не са впечетляващи на фона на образователната система в Царство Бълария по това време, но не трябва да се пренебрегва и факта, че след 1878 г. в Сев. Добруджа български училища просто липсват. С цел да се ограмоти и възрастното бългрско население в областта се организират вечерни и неделни училища. След Букурещкия мир от 07.05.1918 г. войниците-учители, по заповед на главнокомандващия 3БА, са откъснати от преподаването в училищата.

В защита на църковната самостоятелност на добруджанските българи, ЦДНС изпраща писмо до русенския митрополит за присъединяване на областта към Червено-Доростолската епархия, към която е принадлежала до 1878 г. В това писмо се моли съдействието на митрополита и за изпращането на български свещенници в Добруджа.

В търсене на подкрепа за добруджанското движение в борбата му срещу румънската пропаганда, на 25.09.1917 г. към ЦДНС се учредява и турска секция, която трябва да спечели турското население на областта за каузата на движението.

През 1917 г. като основна преграда за реализирането на българските националосвободителни въжделения се оформя германското етапно управление. Налага се да се свика събор известен като Първи добруджански събор. Той се свиква на 16.12.1917 г., а заседанията му (на 16 и 17.12.) се провеждат в театъра на Бабадаг. В събора взимат участие 355 делегати, представители на всички етнически общности в Добруджа: 261 българи, 30 румънци, 17 руснаци, 15 немци, 10 турци, 12 липовани, 7 татари, 2 евреи и един италианец. Първият добруджански събир излиза със следните решения и искания:

1. Присъединяване на Добруджа към България;

2. Протест срещу интернирането на 25 хил. добруджанци и апел към българското правителство, както и към неутралните и съюзни страни, за завръщането на интернираните по родните им места;

3. Поставя задача на ЦДНС да изготви мемоар по Добруджанския въпрос до правителствата на неутралните и воюващи страни;

4. Искания към световната общественост да чуе въжделенията на добруджанци;

5. Изразява готовността на добруджанци да се противопоставят с оръжие срещу евентуално връщане на Добруджа към Румъния.

На Запад тези искания са посрещнати с неприязън, защото България е на страната на Германия, а ЦДНС се разглежда като оръдие в ръцете на българското правителство. В същтото време германското етапно управление засилва репресиите си срещу дейците на ЦДНС чрез арести и глоби. Освен това под натиск от София, щаба на 3 БА настоява пред ЦДНС да се спре борбата срещу германското управление. В последствие тези действия на доскорощните стожери на българското движение в Добруджа ще ги дискредитира пред българската организация в областта и тя все по-малко ще се съобразява с официалните български власти. От това се възползва румънската пропаганда. Тази изолация на българския идеал в Добруджа, плюс изхода на ПСВ, вещае и краха на българското освободително движение в областта.

На 21.01.1918 г. ЦДНС с писмо до местните комитети дава указания за разширяване на членската маса на организацията и разгръщане на мрежата от комитети. Възрастовата граница за членовете на организацията е свалена от 25 годишна възраст на 19. До февруари същата година местните комитети са 126, членовете на организацията около 6680 души, а според някои протоколи и над 10 хил. души. Въпросното окръжно писмо №44 се явява и временен устав на организацията. В него ЦДНС създава околийски организационни центрове, разделени на райони, като за всеки район се назначава по един районен организатор, с определени задължения.

На 07.05.1918 г. се нанася нов удар по добруджанското движение. Според подписания на този ден Букурещки мир в Сев. Добруджа се установява кондуминиум. ЦДНС се обявява официално против тази система на управление, чрез декларация от 04 юни, като настоява за запазване присъствието на бъларските войски в областта, да не се пречи на дейността на ЦДНС и да се сформира българска полиция от местните комитети. Това искане за създаване на един вид въоръжени сили може да се разгрежда и като опит да се организира бъдещата въоръжена съпротива на местното население, тъй като въпреки поражението на Румъния в началото на 1918 г. вече е ясно, че Централните сили едва ли ще имат ресурсите и възможностите да спечелят войната. Това съотношение на силите явно е било ясно и за дейците на ЦДНС. След Букурещкия мир настроенията сред турското население в Добруджа също се променят, тъй като Турция също участвав управлението на областта.

При това положение, за да се подчертае българския характер на областта ЦДНС предприема масови чествания на 24 май почти във всички градове и по-големи села. Тези чествания засвидетелстват за пореден път българския характер на областта.

В отговор на положенията от Букурщкия мир дейците плануват свикването на нов добруджански събор. Свикването на такъв събор се бави заради натиска от страна на 3 БА. Все пак през август в София се срещат представители на ЦДНС и ВУК за координиране на действията по организиране на събора.

Втория добруджански събор се провежда на 22 и 23 септември 1918 г. отново в центъра на добруджанското националосвободително движение – Бабадаг се събират представители на всички етнически групи в областта за да вземат участие в заседанията. От Резолюцията на Втория добруджански събор става ясен както дневния ред, така и решенията му. Дневния ред се състои от 4 точки:

1. Развитието на Добруджанския въпрос от Първия събор;

2. Букурещкия мир и съдбата на Добруджа;

3. Обезщетенията на добруджанци;

4. Прехраната на населението на Добруджа.

По т.1 Събора протестира срещу подялбата на Добруджа, по т.2 отхвърля решенията му. Втория събор отхвърля и новопоявилата се идея за автономия на Добруджа. Изключително важни за развитието на Добруджанския въпрос са решенията на Събора да провъзгласи Първото добруджанско областно събрание и да избере Изпълнителна комисия от 33 члена, с неограничени пълномощия, която заедно с ЦДНС трябва да осъществи волята на добруджанци. В състава на Изпълнителната комисия влизат 22 българи, 3 румънци, 3 липовани, 2 турци, 2 немци и 1 евреин. За информиране на чуждите страни е натоварано ЦДНС. На този конгрес в добруджанското движение се включват членове на БРСДП(т.с.), които пледират за автономност на Добруджа, но в състава на бъдещ балкански съюз. Така се оформят три концепции за разрешаването на Добруджанския въпрос: за незабавно присъединяване на областта към България; обявяване на автономия на Добруджа и по-късно присъединяването й към България и автономия в състава на балканска федерация.

След пробива на Добро поле и отстъплението на германските и българските войски, добруджанската революционна организация навлиза в период на застой. ЦДНС се изтегля от Добруджа и Бабадаг и се установява във Варна. Въпреки това ЦДНС организира куриерска мрежа, наставлява местните комитети към изземване на местното самоуправление от германците, а при нужда и към въоръжана борба срещу румънския окупатор. Постепенно до декември 1919г. дейността на ЦДНС затихва, а румънската администрация и армия по различни начини и канали успява на ново да наложи режима си в Добруджа.

Окупационните сили на Антантата среща сериозна съпротива при налагане на властта си в някои райони на Добруджа. Това се дължи от нежеланието на местното население да приеме румънската администрация и власт отново. В някои от селата дори се стига до въоръжени сблъсъци. Селата Еникьой и Конгас обединяват силите си за противодействие на румънските набези. В селата Инанчешме, Текето (Балчишко), Куртбунар (Тервелско) и в днешния Тервел английските и френските окупатори са принудени да водят преговори, за да установят постове във въпросните села.

Добруджанския въпрос, възникнал в резултат на егоистичната политика на Великите сили на Балканите, развил се в резултат на колонистката политика, налагана от Румъния в областта чрез културно-просветен, национален и стопански терор спрямо коренното население, през ПСВ навлиза в нов стадии на развитие. Новото е свързано с появата на организирано национално-освободително движение на добруджанци, целящо както защита на интересите на българите в Добруджа, така и на интресите на бежанците. Първият етап на това движение съвпада с появата на културно-масови добруджански организации сред бежанците в Царство България, които разчитат изклчително на „легални” средства за реализиране на целите си. Вторият етап настъпва с появата на ЦДНС вътре на територията на Добруджа. На този етап сред средствата за постигане на целите в програмните документи на организацията се появява и въоръвенната борба. Последната се проявява след изтеглянето на българските войски от Добруджа и опитите за настаняване на съглашенски и румънски войски в периода ноември 1918 – декември 1919г. През този втори етап гр. Бабадаг се оформя като ръководен център на българското национално-освободително движение в Добруджа. Трябва да се отбележи, че по време на ПСВ решаваща роля в развитеието на добруджанското движение има и официалната българска власт, изразена чрез 3 БА. „Благодарение” на лошото стечение на обстоятествата, загубата на България в ПСВ, международната изолация на Добруджанската организация, а и разпада на последната, българите в Добруджа се оказват сами срещу окупатора и румънската власт, което решава негативната за тях развръзка на Добруджанския въпрос до края на ПСВ. Въпреки утежненото положение на българите в Добруджа и временното затихване на революционната им дейност, те не се отказват от борбата си срещу антибългарската политика на Румъния в областта. След Ньйския договор и временния застой, добруджанското движение получава нов тласък на развитие през 20-те г. на ХХв.

БИБЛИОГРАФИЯ: 

1. „Българите в Румъния ХVII-ХХ в. Документи и материали”.С.1994 г.;

2. Ганев. Г. „Добруджанско националосвободително движение в периода 1914-1919 г.” ГСУ. Идеологически факултет. т.LVI. С. 1961 г. с. 87-166.;

3. Ганев. Г. „Към въпроса за образуването на Добруджанска революционна организация и дейността й до 1933 г.”. ГСУ. Идеологически факултет. т. LIII. ч.1. С. 1961 г. с. 51-134.;

4. „Извори за историята на Добруджа 1878-1919 г.”. т.1. С. 1992 г.;

5. „Кратка история на Добруджа”. Вн. 1986 г.;

6. Тодоров. П. „Освободителните борби на Добруджа. Добруджанска революционна организация 1925-1940 г.”. С. 1992 г.;

7. http://www.kroraina.com/bugarash/bugarash/dobrudja/dobistoria.html