Търновската Конституция и Монархическият институт в Третото българско царство

                             

Георги Н. Ангелов                                                         

В новата бъларска история въпросът за ролята на Монарха винаги е привличал вниманието на редица историци. Този интерес е напълно обясним, като се има предвид водещата роля на монарсите в живота на Третото българско царство. Тази роля се изразява в дейното участие на българските монарси, както във вътрешно, така и във външно политическия живот на държавата. Имената на  учените занимаващи се конкретно с ролята на българските монарси, без да смятам, че те изчерпват проблематиката, са: Ст. Грънчаров, Ст. Констант, В. Николова, Д. Саздов, Ил. Димитров и др.

В следващите страници ще разгледам ролята на Монарха в Третото българско царство, отредена му от Търновската конституция.

Руско-турската война от 1877 - 1878 г. увенчава с успех продължителните усилия на българите да извоюват своята независимост. Освобождението на България идва като резултат от сполучливото съчетание на руските интереси на Балканите и набиращото сила и мащаби българско националноосвободително движение.

Сан Стефанския и особенно Берлинския мирен договор определят до голяма степен бъдещето на възродената българска държава. Освен териториалня обхват на държавата, Берлинският договор най-общо определя държавното устройство на България като конституционна монархия с наследствена княжеска власт.

Въпреки разочарованието сред българското общество от Берлинския договор, пред въпросното общество стой въпроса за устройството на новата, макар и териториално урязана, държава. На 10 февруари 1879 г. в старопрестолния град Търново е открито Учредителното събрание, което трябва да определи държавното устройсво на държавата. Това ще рече изработването на основен закон на страната – Конституция, в която да се отреди и ролята на главата на държавата – Князът.

На 16 април 1879 г. след ожесточени спорове Търновската конституция е приета. Основният български закон предвижда разделение на трите основни власти - законодателната, изпълнителната и съдебната. Основен орган на държавната власт се явява Народното събрание, а основните правомощия на законодателната власт получават Парламентът и Князът. Според Търновската конституция българския княз е „върховен представител и глава на Държавата”. За ролята на институцията „Княз” говори и факта, че от всички 169 члена на Конституцията, в 66 от тях се споменава Княза. Търновската конституция определя и статута и пълномощията на монарха. Държавният глава има правомощия в областта и на трите власти - законодателна, изпълнителна и съдебна власт.

        Устройството на Третата българска държава се определя в чл.4 от Търновската конституция: „Българското княжество е монархия наследствена и конституционна, с наросно представителство”.

Князът получава широки права при осъществяването на изпълнителната власт. Като цяло княжеската особа получава широки правомощия, като според Конституцията може да разпуска народното събрание, да уволнява неудобните нему министри и по този начин да манипулира правителството и парламента, като е съществен недостатък на Търновската конституция.

        В чл. 8 от конституцията се казва, че монархът е свещено и неприкосновено лице. В горепосочения член се определя, че държавният глава е освободен от всякаква наказателна и гражданска отговорност, както по време на неговото царуване така и след това.

        Чл. 18 и чл. 154 указват, че всички официални актове издавани от Монарха, трябва да бъдат подписвани и от съответните министри. Така неотговорността на монарха се замества с отговорността на министрите.

        Върховен глава и представител на държавата според чл.5 от Търновската конституция е Монархът. Той има право да ръководи външната политика на страната и е върховен главнокомандващ на Армията.

        Чл.6 гласи, че княза носи титлата „Светлост”, а след конституционните промени от 1911 г. – „Ваше височество”. След обявяването на Независимостта българският княз става: „Цар на Българите”.

Съгласно чл.9 на Търновската конституция законодателната власт принадлежи на Царя и на народното представителство. Според Конституцията Князът, заедно с Парламента, имат право на законодателна инициатива. Освен това при извънредни случаи на Княза се дават извънредни права, а издавните от него постановления и наредби придобиват заначението на закони, ако бъдат одобрени единствено от Министерския съвет. Монархът има право и на вето върху законодателните актове на Народното събрание, като тези актове влизат в сила само след подписа на Княза. Едни от най-силните му „козове” е правото да свиква, да удължава сесиите и да разпуска Народното събрание, като определя датата за нови избори в двумесечен срок.

        Според чл.109 на Търновската конституция законопроектите и предложенията на правителството се внасят в Народното събрание от надлежните министри по царска заповед.

        Според чл.10 приетите от Народното събрание закони подлежат на утвърждаване от Царя. Правото на Държавния глава да свиква Народното събрание е строго определено предвид на това, че според чл. 127 редовната сесия трае от 15 октомври до 15 декември и от 15 януари до 15 март, а по някой важни работи Събранието може да се свика извънредно. Според чл. 136 на Конституцията Държавния глава има право да разпуска Събранието и да насрочва нови избори за народни представители. Още при изработването на Конституцията нашите учредители придават на това право на държавния глава значението на необходимо средство за разрешаването на настъпил дълбок конфликт между органите на законодателната и изпълнителната власт, като предоставят ролята на арбитър в конфликта на избирателния корпус. Чл. 137 от Конституцията изрично предвижда новите избори за народни представители да се проведат не по-късно от два месеца след разпускането на предишното Народно събрание.

        Основното предназначение на правото на държавния глава по чл.136 не рядко е било използвано от органите на изпълнителната власт - Монархът глава и Кабинета, като средство за освобождаване на неудобния Парламент. Има не малък брой примери за нелоялното упражняване на правото по чл.136  от висшестоящите с цел да се задържи на власт удобен за нея кабинет. По тази причина много от нашите Народни събрания не просъществуват в предвидения от Конституцията мандат. Използването на чл.136 често обаче се мотивира с предотвратяване на евентуална министерска или парламентарна криза, чиито последици са биха предизвикали вредни за държавния и обществен живот последствия.

        Спрямо изпълнителната власт Монарха също притежава големи прерогативи. Министерския съвет работи под надзора и ръководството на Княза. Според чл.152 министрите се назначават и уволняват именно от него, а за Народното събрание не са предвидени подобни прерогативи.

        Съгласно чл.12 изпълнителната власт принадлежи изцяло на царя. Чл.149 обаче отбелязва, че тази власт принадлежи на министрите и техния съвет. Именно те упражняват изпълнителната власт  под върховния надзор и ръководство на царя. Конституцията направо отбелязва в чл.12, че: „изпълнителната власт принадлежи князу, всите органи на тая власт действуват от негово име и под негов върховен надзор”.

Функциите, които Конституцията предоставя на монарха в тази област са следните:

Ø                Той назначава и уволнява министрите, които са отговорни пред него за своето управление – чл.152;

Ø                Князът е върховен началник на всички военни сили в княжеството, както в мирно, така и във военно време. Той раздава военните чинове - чл. 11;

Ø                Той е представител на държавата във всичките й отношения с чуждите държави. От негово име се сключват международните договори - чл.17;  

        В съдебната власт Конституцията също определя роля за Монарха. Според членовете 13, 14 и 15 съдебните места и лица действат от името на Княза чрез наредби, освен това той има право да смекчава и отменя наказания, както и право на амнистия.

        Въпреки тези значителни правомощия на монархическата институция в живота на младата българска държава, съществуват и мнения, които се опитват да омаловажат значението на княжеската роля. Тези схващания се опират на чл.18 от Конституцията, според който за да добият правно значение, изходящите от Монарха актове да бъдат преподписани от съответните министри, които поемат върху себе си отговорността за тяхното издаване. Не трябва да се забравя обаче, че Монархът е бил този, който назначава министрите. Изискването министрите да се ползват с доверието на Народното събрание лесно е било заобикаляно чрез разтурването на неудобния Парламент. Не трябва да се забравя също така, че разпорежданията на владетеля в качеството му на „върховен началник на всички военни сили в княжеството както в мирно, така и във военно време” не са подлежали на никакво министерско преподписване. Всички тези широки правомощия позволили на монарха да съсредоточи в ръцете си извънредно голяма власт.

        Властта на Народното събрание  била ограничена чувствително от широките правомощия, дадени на Монарха във връзка с неговото свикване и разтурване. Според чл. 138 от Търновската конституция : „членовете на Народното събрание не могат да се събират на сесии, без да бъдат свикани от княза.” А според чл. 136 князът може да разпуска събранието и да назначи нови избори за народни представители.

        Тези два конституционни текста и особено последният от тях дават широки възможности на Монарха в опитите му да контролира Парламента. Монархът разпускал Народното събрание, което отказвало да го слуша, и насрочвал нови избори за такова, в които като основен фактор в изпълнителната власт обикновенно успявал да наложи избирането на подходящи народни представители.

Веднага след приемането на основния български закон Учредителното събрание е разпуснато, а на 17 април 1879 г. е свикано първото Велико народно събрание, което трябва да избере български княз. Депутатите се спират на  кандидатурата на Александър Батенберг. Според епископ Климент този избор се дължи главно на три причини:

1.  Той е внук на Царя Освободител;

2.  Той е кръщелник на Царя Освободител;

3.  Хесенския принц е воювал за българската свобода по време на Руско–турската война.

Разбира се до този избор се стига и след одобрението на страните подписали Берлинския договор, а според последния договор княза не трябва да принадлежи към нито една от управляващите в Европа династии.

 Роденият през 1857 г., принц Александър Хесенски, е едва на 22 години, когато встъпва в длъжност. Князът има военно образование и чин подпоручик и участва в руско-турската война /1877 - 1878/ като офицер. Десетина дни след встъпването си в длъжност князът назначава първото българско правителство, ръководено от консерватора Тодор Бурмов.

Търновската конституция е една от най-модерните за времето си конституции в Европа. Въпреки либералния дух на Конституцията, липсата на опит в конституционализма, води до факта, че дори без да нарушава конституцията, Князът съсредоточава изключителна власт в ръцете си. Превръщайки монарха в център на политическия живот в страната, Търновската конституция фактически нарушава баланса между властите на монарха, парламента и правителството. В рамките на българското следосвобожденско общество, това създава благоприятни условия за възникване на княжески авторитарни режими, какъвто е установеният от Александър Батенберг режим на пълномощията (установен с държавен преврат на 27 април 1881г. ). По време на него Конституцията е отменена, а страната се управлява чрез княжески постановления.

        Успешното осъществяване на Съединението и неговата защита в Сръбско-българската война донасят на българския монарх ореола на “княз-обединител” и значително повдигат авторитета му. Борбата на княз Александър I Батенберг срещу Търновската конституция, обаче нанася тежък удар върху авторитета му. От друга страна след Съединението, руската дипломация вече гледа на него като враг номер едно, което допълнително ускорява края на князуването на Александър Батенберг. В крайна сметка Князът Абдикира на 9 септември 1886г.

        След абдикацията на Батенберг, Монархическият институт губи влиянието си  в политическия живот на младото княжество благодарение и на енергичната политика на Стефан Стамболов. Управлението на Ст. Стамболов е друга тема, след падането му от власт институцията на Монарха отново започва да възвръща изгубените си позиции.

Новият княз Фердинанд пристига в Търново на 2 август 1887 г., където в залата на Великото народно събрание, полага клетва като княз на България. На 18 май 1894 г., след като приема оставката на Ст. Стамболов, княз Фердинанд натоварва К. Стоилов да състави новия кабинет. С отстраняването на Ст. Стамболов от българската политическа сцена се премахва и преградата по  пътя към абсолютната власт на младия княз. След падането на Стамболов пред княз Фердинанд се откриват перспективи постепенно, спокойно и търпеливо да изгради своя личен режим.

        При правителствения мандат на стамболовистите (1903-1908г.) правителството работи активно за укрепването на монархическия институт. За това допринася много приетият през 1904 г. „Закон за защита на особата и нейното семейство от нападките в печата”. В него се предвиждат строги наказания от 3 до 10 години затвор и големи парични глоби за автори и редактори, които допускат обида на династията. Освен това Правителството увеличава и годишната издръжка на княза. Актът на независимостта укрепва позициите на монарха и повишава неговото самочувствие. Постепенно в България се установява т.нар. личен режим.

        Слабите политически партии и ниското верноподаническо самочувствие на техните водачи, субективните желания и амбициите на владетелите да се наложат като главен фактор в политическия живот играят значима роля при налагане на личните монархически режими.

        Едноличният контрол, най-съществената характеристика на личния режим, се разпростира върху трите основни сфери на властта: ръководството на армията, външнополитическите дела и подбора на кабинетите.

                Главна опора на личния режим в България става армията и по-точно – офицерският корпус, набиран от верни спрямо короната командни кадри. Според Конституцията войската няма право да се намесва във вътрешнодържавния живот на страната освен в случаите, когато е застрашен суверенитета на страната. При личния режим обаче короната се обвързва с войската, поставя в подчинено положение офицерския кадър и се стреми да го използва за укрепване на династията. Военният министър и началникът на Генералния щаб се назначават от монарха. Така той пряко контролира военните дела. Армията създава стабилна опора на личния режим и е в помощ на владетеля при решаването на остри политически проблеми.

                При личния режим външнополитическите дела също зависят до голяма степен от монарха. Освен че външният министър е най-често негов избраник, след юни 1911 г. с поправка на чл. 17 от Конституцията той получава правото да сключва тайни международни договори от името на правителството без одобрението на Народното събрание. Освен това личният режим се стреми да наложи волята на монарха над Народното събрание и правителството при ръководството на цялостната външна политика.

     В сферата на правителственият подбор същината на личния режим се изразява най-вече при избора на министър-председателя. Чрез него Монархът упражнява цялостен контрол върху правителственото равнище на изпълнителната власт.

     С контрола на кабинета Монархът може да нарушава конституционните свободи без да излиза открито на политическата сцена като противник на парламентарната демокрация. В много случаи от балканската политическа практика министър-председателят се оказва „ръкавицата”, с помощта, на която действа „ръката” на коронованата особа. Всъщност междупартийните съперничества и съмнителната морална репутация на мнозина от българските управници след Стамболов, ги превръща в лесен обект на подчинение от страна на владетеля.

     Цялата българска буржоазия подкрепя личния режим, защото е политически раздробена и поради слабостта си търси подкрепата на Фердинанд в борбата за власт. Самият той внася разкол между партиите и крилата в отделните партии, за да задълбочава  обществените борби и по този начин да играе главната роля в политическите противоборства.

     Без да нарушава формално Конституцията, чрез личния режим монархът използва нейните несъвършенства и в противоречие с традиционните парламентарни процедури директно се намесва в изпълнителната власт. Чрез своите доверени лица в кабинета Фердинанд получава възможността да предизвиква оставката на правителството, а след това да назначава удобен за него кабинет, който чрез административен натиск и полицейско насилие да спечели изборите и да получи одобрението на Народното събрание. На практика правителството се излъчва не от Парламента, а от Монарха, т.е. волята на народа се подменя с волята на владетеля. Ето защо ролята на Народното събрание се обезличава, а Парламентът и Правителството изпадат в подчинено положение спрямо монарха.

Търновската конституция превръща институцията на Монарха в основен фактор в политическия живот на Третата българска държава. Монарха ръководи изпълнителната власт и контролира дейността на законодателния орган.

Годините на управление на българските монарси, оглавявали Третото българско царство, не минават безметежно. Предпоставка за това са противоречащите си едни на други правомощия на Монарха и  Правителството заложени в Търновската конституция, стремежа за еднолична власт на държавните глави (режимът на пълномощията на Княз Александър I и личния режим на Цар Фердинанд). Доказателство за напрежението между монарсите и правителствата са постоянните смени на последните, чрез разпускане на Народното събрание. Само за периода 1886-1918г. се сменят 23 правителства и 13 Обикновени Народни събрания. Интересното е че смяната на правителствата става по един и същ сценарий: Монарха дава мандат на определен от него партиен водач, а Народното събрание, избрано по време на предишното правителство се разпуска. Така съюзът между управляващата партия и Монарха, непротиворечащ на Конституцията, показва конституционният дефект, който се превръща в реална политика.

БИБЛИОГРАФИЯ:

1.   Палангурски, М. Държавно-политическата система на България 1879-1919,, В.Търново, 1995.

2.Саздов,Д. Многопартийната политическа система и монархическият институт в Бългжария 1879-1912 г.С.1994.

3.http://www.kingsimeon.bg/downloads/Turnovska_Konstitucia.pdf

Малцинственият проблем с романоезичното население в България

   

Георги Н. Ангелов                                                             

        Малцинствените проблеми в Третото българско царство до голяма степен са обусловени от политическите обстоятелства на Балканите. Геостратегическото положение на България, в центъра на полуострова, изкуственото урязване на териториите на Санстефанска България, асимилационната политиката на съседките ни, а и провеждането на т.нар. политика на реципрочност, от страна на Румъния залагат бъдещите малцинствени проблеми между България и съседите й. Проблема с романоезичното малцинство е резултат от политиката на Румъния за обединяване, върху основата на езика, на населението говорещо различни романски диалекти на Балканите. Тази политика започва още през XVII в., от представителите на румънското Просвещение, получава нов тласък с обединението на Влашко и Молдова и се развива под различни форми и до днес. Румънския политически елит използва много успешно разпръснатото романоезично население из Балканите и използвайки принципа на реципрочността успява да си осигури чужди териотории, като „обезщетение”, а България доста често се указва потърпевша. Отделен е въпроса, че този принцип на реципрочноста е винаги в пъти в поза на Румъния.

Именно по тази причина е и интереса към малцинствения проблем с романоезичното население на Балканите. Изключвайки чисто етнографските и лингвистични проблеми около обособяването, произхода, езика, културата и разпространението на това население, могат да се посачат имената на Благовест Нягулов и Николай Проданов, като учените занимаващи се конкретно с политическите измерения на въпросния малцинствен проблем.

В следващите страници ще се опитам да опиша на кратко, както историческото пребиваване на романоезичното население на Балканите, така и малцинствените проблрми свързани с това население в битието на Третото българско царство.

Разглеждайки малцинствените проблеми в България, свързани с романоезичното население, първо трябва да се спрем на въпроса за произхода на това население. Под романоезично население се разбират различните групи население говорещи романски езици. Точно общността на езика обединява въпросното население, като трябва да се отбележи, че различните диалекти се различават по между си. Например диалекта на т.нар. тимошки власи се различава от този на арумъните от югозападна България. Тези различия разбира се имат своето историческо обяснение. Власи е общо наименование на няколко отделни романски народа, произлизащи от романизираното население на Югоизточна, Централна и Източна Европа. Народи, наричани власи, са днешните румънци, арумъни, сърбо-власи. Произходът на власите е спорен, както и хипотезата, че всички влашки групи имат общ корен.

В историческата наука въпросът за произхода на власите си остава неразрешен въпреки, че вълнува историци, археолози, лингвисти, етнографи още от началото на ХVІІІ век. Различните теории и хипотези варират между наследници на романизирани даки, траки, елини, келти или наследници на римски пастири от Италия, а някои учени като М.Бела смятат власите за българи. Въпросът за произхода на власите си остава енигма в европейската история поради ред причини. На първо място ще отбелeжа липсата на достатъчно ясни и конкретни писмени извори, което води до различното им тълкуване от учените защитаващи една или друга теория. За това спомага и склонността на византийските автори към архаизация на имената на народите. За съжаление през годините този проблем е политизиран и то не веднъж. Друго препятствие пред разрешаването на този проблем е факта, че за разлика от българите и сърбите, власите нямат ясна държавническа традиция. Според някои учени власите населяващи земите на юг от Дунав са от различни групи, различаващи се по между си дори и по езика който говорят, макар различните диалекти да са от романската езикова група. Самият термин “влах” все още не се тълкува еднозначно от учените, едни смятат, че той е натоварен с етническо значение, а според други той е професионален термин. По своя характер aсимилационните процеси между две или повече етнични групи са сложни, нееднородни, хронологически и пространствено разпръснати, това важи с пълна сила за етногенезиса на източните романи или власи. Нещата се усложняват допълнително, когато говорим за народи с близки елементи в културата или пък такива, които обитават съседни територии. От друга страна  в периода на формиране на новите феодални порядки тече процес на нивелировка в политическата, социалната и етническата картина на Балканите. Всички тези обстоятелства затрудняват изследователите на проблема за етногенезиса на източно романското население.

По въпроса за произхода на власите са се оформили две основни теории – автохтонна (карпатска) и миграционна (балканска). Съществува и трета, по-нюансирана теория - т.нар. келтска теория.

Автохтонната теория датира още от началото на ХVІІІ в. и е застъпена и до днес в румънската историопис. В най-общи линии тя защитава идеята, че власите са потомци на романизирани даки, гърци, илири и гети и живеят в земите заключени между Карпатите и Дунав от Античността до наши дни. Идеята за общия произход на романоезичното население на Карпато – Дунавския регион е застъпена  още от представителите на румънското Просвещение – Мирон Костин, К. Кантакузин, Самуил Мичу, Георги Шинчаи, Д. Кантемир и др.

Друга част от румънските историци развиват също автохтонната теория, но според тях континюитетът на източно романското население е засвидетелстван само в Трансилвания. Към това мнение се присъединява и Г.Г.Литаврин в серия от статии издадени под заглавието “Влахи византийских источников Х-ХІІІв.” през 1972г.

Втората основна теория е миграционната (балканска), която също възниква през ХVІІІ в., но в Хабсбургската империя. За неин основоположник се смята Шулцер, миграционната теория се защитава и от Рослер, Енгел, Андре дьо Ни, Д.Ангелов и др. Сравнена с първата теория балканската стъпва върху солидна историческа база.

Според миграционната теория влашкият етнос се консолидира на юг от р.Дунав, но от тук започват различията между учените относно кога и къде е станало това, чий наследници са те – на траки, илири, елини или на българи, а главният спор е за времето на преселване на север от Дунав. Българските учени Д.Ангелов, Т.Балкански и Бл.Няголов смятат власите за романизирани траки и илири. М.Бела определя власите за потомци на българите. Третото мнение за етническия произход на власите в рамките на балканската теория е изказано от гръцкия учен Г.Лазароу, той говори за елини-влахофони, следователно власите са латинизирани елини.

Липсата на писмени сведения за източно романско население на север от Дунав до ХІІІ в., поминъка на това население, а и самото им име кара акад. Шахматов да формулира третата теория – келтската. Той е подкрепен от Топаров и В.П. Кобычев. В основни линии тази теория следва следната идея: власите са потомци на келтското население обитавало Карпато-Дунавския регион още преди тук да се появят римляните, в тези земи те се смесили с траки и илири, по-късно били романизирани, по време на Великото преселение на народите върху тях влияние оказали и “варварските” народи и най-вече славяните.

След османското нашествие на Балканите власите продължават да се срещат на юг от Дунав. Вероятно в началото на османското господство на Балканите част от влашкото население, попаднало към т.нар. население с особен статут, изпълняващо военни повинности срещу данъчни облекчения. Става въпрос за групата на  войнуците, дервенджиите и власите. През ХV век те били организирани в отряди, които нахлували в съседните християнски територии и поддържали граничното напрежение. Основният им ангажимент към хазната бил данък, плащан във влашки монети – филури, което показва ролята на власите в имперската завоевателна стратегия. Тези формирования действали като самостоятелни военни отряди, подчинени на собствени командири, които носели български титли кнезове и примикюри. С отдалечаването на фронтовата линия през ХVI век влашките отряди станали излишни, загубили правата си и се изравнили с обикновената рая. Според Вера Мутафчиева и Душанка Боянич-Лукач към 1560 година власите вече са загубили своя статус.

Тук е момента да се разграничат различните групи романоезично население. Според Максим Младенов на юг от Дунав могат да се разграничат три групи романоезично население:

1.   население от влашки (румънски) произход;

2.   население от арумънски произход (цинцари, куцовласи), които по произход били от планинските региони на Северна Гърция;

3.   население от влашки произход отнасящи се към циганите (рудари, лингурари, ветренари, копанари).[1]

Относно произхода на арумъните и власите също са на лица доста неясноти. Теориите за произхода и на двете общности са много противоречиви. Някои учени смятат, че арумъните са наследници на римски колонисти, други – на местни тракийски племена, трети говорят за романизирани елини. Арумънски колонии има в България, Гърция, Румъния, Македония. Вътре в общността дълго е съществувало деление на “градски арумъни”, наричани още цинцари, и овчари номади.

В края на XVIII и началото на XIX век  от една страна стават по-интензивни търговските връзки между Австро-унгарската и Отоманската империя, от друга в южноалбанските земи, където живели арумъните, настъпва анархия, арумъните като християни са потискани от албанците мюсюлмани. Арумънското население от разорените градове – Москополе, Линотипи и др. – се пръсва в Австрия, Гърция, България, а арумъни овчари идват от Северна Гърция – планините Грамос и Пинд. Арумънски колонии се създават в Пещера, Пловдив, Асеновград, Дупница, Горна Джумая /дн. Благоевград/, София и др.

По същото време пристигат и власи от Румъния – едни поради гнета на едрите земеделци /османското правителство поощрявало заселването на обезлюдените земи край Дунав/, други – за да избегнат въведената задължителна военна служба в Княжество Влахия. Власите се заселват в поречието на Тимок, край Видин и Кула. През българското Възраждане са документирани сблъсъци между българи и арумънско градско население. Причината е, че градските арумъни, като носители на гръцка образованост,  са прогръцки настроени по време на борбата за българска църква.

След Освобождението обаче броят на арумъните се увеличава. Много арумъни поради православната християнска религия и други фактори предпочитат да живеят в България, а не в останалата в пределите на Османската империя Македония, където са живели преди това. Новата вълна преселници  вече не е прогръцки настроена, а е много повече свързана с румънската култура, но пък много бързо възприема и българската култура. Междувременно много от пастирите арумъни са принудени да преминат към уседнал начин на живот поради появата на нови държави на полуострова. След 1879 г. румънските власти гледат на това население като потенциална разменна монета.

Според данни от Марин Дринов и английския пътешественик Лик, в годините около Освобождението романоезично население срещаме в Добричко (около 30 хил.), по средното течение на Вит и Искър (около 40 хил.), във видинско (1000 семейства), около 100 къщи в Пазарджик и Пещера. Според преброяването от 1881 г. данните са по-различни. Романоезичното население в Княжеството е общо 49 070 души, което е 2,44% от общия брой на населението. Най-много са власите в Западна България - 42 407, докато в Източна са 6663 души.[2] При различните преброявания романоезичното малцинство варира между 81 000 и 16 045 души. Последното число е от преброяването от 1936 г., данните от това преброяване не могат да се смятат за коректни, защото по това време броя на малцинствата се намалява целенасочено за да се демонстрира национална хомогенност. Разбира се данните от румънските източници са от 1,5 до 3 пъти повече, в полза на броя на романоезичното население в България.

През 1895 г. на власт в Румъния идва Народолибералната партия, която започва да провежда по-активна политика в насока асимилиране на българския етнос в Северна Добруджа, главно чрез натиск върху българските училища от областта. Още през 1893 г. арумъните в София, които по това време са около 300 души, създават дружеството „Униря”, като поставят въпроса за откриване на румънско училище в София. К. Стоилов приема благосклонно това предложение, като по този начин смята, че ще се подобри и положението на българските училища в Румъния. Историята показва, че тези предположения и надежди не веднъж се оказват напразни.

През 1895 г. в София се открива румънско начално училище издържано от Румъния. Трябва да се отбележи, че още през 1878 г. в Тутракан функционира влашко училище.[3] Арумъните от Горна Джумая също откриват свое училище. В софийското арумънско училището преподават двама учители, а децата са 50. Според принципа на реципрочността, но със знак минус за България, натискът върху българското училище в Тулча и Бабадаг се засилва. Две години по-късно, отново в София се открива и нисше търговско училище, а през 1903 г. към началното училище се открива и шивачески отдел за момичета. В отговор на благосклонната българска политика спрямо романоезичното малцинство в България и пасивната политика към правата на българите в Румъния, през 1903 г. са затворени българските училища в Тулча и Бабадаг.

Следвайки библейския принцип „ако ти ударят плесница ,дайте си и другата буза”, българските власти разрешават шивашкото училище да се разрасне в девическо професионално училище през 1906 г. през 1909 г. е приет нов закон за народното просвещение, който дава право на частните училища да водят обучението на български или друг език.

Въпреки българската политика на сближение, след 1913 г. Румъния започва да провежда ограничена политика спрямо българските училища и в Добруджа румънския език става единствен за преподаване.[4]

До Първата световна война данните за власите в България не дават основания за организирането им като малцинствена общност, те не проявяват и интерес към светските румънски училища. Власите до голяма степен са интегрирани към българското общество и показват лоялност към държавата, като взимат участие в местната администрация, в българските партии, а в армията показват високи бойни качества.[5]

Според Нягулов процесът на политическа изява на романоезичното население започва след Първата световна война. Това е в резултат на участието им във войната, стагнацията и упадъка на българския национален идеал и следвоенната криза, довела до засилване на социалните противоречия. Освен това Обществото на народите (ОН) и румънската политика също спомагат за етническата самоиндентификация на това романоезично население.

След Първата световна война, мирната конференция в Париж се опитва да наложи рамки в политиката на държавите спрямо малцинствата. Тези рамки се оказват безполезни, а и ОН се оказва неспособно да съблюдава спазването на правата на малцинствата.

Според Ньойския договор от 1919 г. и членовете 9 и 10 България трябва да:

Ø осигури правото на малцинствата да получават началното си образование на майчин език;

Ø да се осигури правото на малцинствата да разкриват свои частни училища;

Ø държавата се задължава да разкрие за малцинствата основни училища или да въведе малцинствения език като предмет в държавните училища;

Ø финансовите средства да се разпределят справедливо съгласно интересите на малцинствата.[6]

Засилването на румънската пропаганда спрямо романоезичното население в България, а и агресивната политика срещу българското малцинство в Румъния е загатнато на Парижката мирна конференция.  Ето какво заявява румънския министър-председател Ал. Вайда-Воевод, относно малцинствената политика, която смята да следва: „Когато дойда на власт, аз не ще избия масово малцинствата, защото ОН и Европа не ще разрешат това, но аз ще създам такива закони, че самите малцинства ще предпочетат да си вземат парцалите и да си отидат.”[7] Тези думи сами по себе си ни показват нарасващото напрежение по отношение на малцинствената политика между Румъния и България. През този период настъпва и нов подход на румънската власт. След завземането на цяла Добруджа, голяма част от арумъните са преселени тук. Само около района на Тутракан са преселени 4312 души. Постепенно интереса е насочен към влашкото население в Северозападна България. Николай Проданов разделя на три етапите на пропаганда към влашкоезичното малцинство в България:

1.   от 1919 с подписката до Парижката конференция за присъединяване на видинския край към Румъния – до края на двадесетте години, основната цел е откриване на училища в Северозападна България;

2.   началото на тридесетте години – опит да се изсели влашкоезичното население в Южна Добруджа;

3.   1933 – 1940 г. – желание за създаване на интелигенция сред влашкото население, чрез Румънският институт в София и привличането на студенти в Румъния.

Въпреки засилването на румънската пропаганда политиката на Ал. Стамболийски не е насочена срещу подтискане на малцинствата. Тази политика е продиктувана от международната изолираност на България след Първата световна война, както и надеждата, че и българското малцинство в съседните ни държави няма да бъде подтискано.

През двадесетте години са създават румънски училища – основно в Горна Джумая, а в София училището постепенно прераства в Румънски институт и лицей. Арумъните в Горна Джумая възстановяват съществуващото още от 1896 г. училище. През 1923 г. в София е осветена, съществуващата и до днес румънска църква, в която служат румънски свещеници. Освен това в Горна Джумая арумъните имат своя църква още от 1906 г. Първоначално лицеят и църквата обслужват арумънската общност, но от 1933 г. в лицея започват да приемат и ученици от крайдунавските власи. През 1926 г. в София е разкрита детска градина, наричана тогава – детско училище. Политиката на Румъния за приобщаване на крайдунавските власи към румънската национална идея през 20-те години на ХХ в. се изразява в искания пред българските власти за разкриване на румънски училища във Видинско и привличането на румънски свещеници в региона. След 1923 г. новото българско правителство започва репресии срещу дейците на „ограничения комитет” са преследвани и една част от тях са принудени да избягат в Румъния. Там те създават дружествата на тимошките власи: академично дружество на студенти от тимошко „Dacia Aureliana”(1923 г.), културно дружество “Timocul” и „Организация на олтенците емигранти от Видинско” с център Крайова. Съществува и Македоно-румънско културно дружество в Букурещ, което заема водеща роля сред по-горните организации.[8] Главната цел на тези организации е да пропагандират тезата за дискриминираността на влашкото население на юг от Дунав. Те се спонсорират от румънски правителствени организации и съвсем естествено „проповядват” политиката на Букурещ.

Други органи за осъществяването на румънската политика сред романоезичното население зад граница са създадените през 1924 г. в Букурещ специален комитет за ръководство на румънската пропаганда сред власите в България и Дружество за етнография и румънска култура, създадено през 1935 г.

В края на 20-те години жителите на Видинска околия отправят мемоари до българското и румънското правителство, като основния въпрос е размяната на малцинствата. Подобен мемоар е изпратен и до ОН. Срещу подбудители за написването на мемоарите са предприети необходимите мерки и те са принудени да прекосят Дунав.

Трябва да се подчертае, че между влашките организации липсва единомислие. Например културно дружество “Timocul” се разграничава от идеята за размяна на малцинствата, като определя влашкото население покрай Дунав за авангард руманизма зад граница.[9] Организацията на арумъните в София също не подкрепя крайните идеи на дружествата на север от Дунав. Въпреки либералната политика на Ал. Стамболийски спрямо влашкото малцинство, все пак правителството в София се опитва да отговори на румънските провокации. През 1925 г. във Видин се създава Комитет за за културно повдигане на Видинския край, насочен именно срещу румънската пропаганда. Въпреки забраната за използване на влашкия език на обществени места, забраната за носене на влашки носии, ограничаването на богослужението на румънски език, по-големите такси и глоби спрямо власите и натска върху тях, за Нягулов тези примери се отнасят само до конкретни лица, а не за някаква антивлашка политика. Като основни способи за спечелване на влашкото население в България, Букурещ разчита на разпространение на учебници, списания, брошури, църковна литература, повечето от които са с антибългарска насоченост. Особенно важно място в системата за румънска пропаганда заема създаденото през 1926 г. във Видин румънско генерално консулство. Според първия консул Христо Куртович основната задача на консулството е да съдейства за откриването на румънски училища и църкви в района.[10]

В началото на 30-те години Букурещ активизира политиката си на сближение със София. В рамките на тази активизация започва да се реализира и нова стратегия спрямо влашките малцинства в Северна България с цел оказване на натиск върху българското правителство. Този натиск се изразява в опит да се изселят власите от видинско в Южна Добруджа, но този опит удря на камък, като само около 200 семейства се изселват.

В контекста на опита за създаване на балкански антиревизионастичен блок се появява и възможност за българо-румънски преговори по малцинствените въпроси. В тези преговори румънците отново се позовават на принципа на реципрочността за правата на власите във Видинско и българите в Южна Добруджа. Това разбира се не може да бъде прието от българската страна защото за разлика от видинските власи, които никога не са били в пределите на Румъния, то българите от Южна Добруджа са били част от българската държава. Тук се проявява една слабост на нашата дипломация, защото въпроса за българите в Олтения и Мунтения въобще не е поставя.

Властите в София обаче отново се оказват либерални спрямо арумънската организация в България и от лятото на 1933 г. румънското училище се реорганизира по френски модел. От 2 октомври началното и прогимназиалното училище в София започват да функционират вече като Румънски институт. За значението му говори и факта, че на 13 октомври министър на външните работи Титулеску посещава Института. Започват да се привличат деца и от влашкото малцинство в Северна България, като е разкрит и пансион за тях.

Българската власт първоначално се отнася благосклонно към дейността на Института. След 1937 г. и провала балканския пакт, започва да се гледа по критично към дейността му. Според румънската преса от това време започва да се упражнява натиск върху учениците в Румънския институт и семействата им. През 1933 г. по идея на К. Муравиев започват да се въвеждат допълнителни такси за учениците в частните училища. През 1937 г. се изискват специални разрешения за учениците и учителите, но спрямо Румънския институт тези мерки не се използват, поради политически съображения.

 Румънският институт съществува до 1948 г., когато е закрит, и арумънските организации са разтурени. През тридесетте години румънски университети приемат стипендианти от крайдунавските власи. Води се агитация за преселване в Румъния. Тя е по-успешна сред арумъните, от власите се преселват само около 200 семейства. В периода 1925-1938 г. румънските власти заселват в Добруджа около 30 000 власи-колонисти.[11]

Малцинствения проблем с романоезичното население в България придобива политическо измерение след Първата световна война. След Освобождението до 1919 г. не можем да проследим сериозни малцинствени проблеми с влашкото население. Процеса на изява на етническосамосъзнание сред власите в България се развива след 1919 г., когато е възможно т.нар. институционализиране на проблема, както се изразява Бл. Нягулов. След Парижката мирна конференция и гарнтираните права на националните малцинства поставят българските власти в деликатно положение. От една страна София изпаднала в международна изолация е принудена да се съобразява с постановленията на Ньойкия договор, а от друга среща лицемерната политика на Румъния, която за разлика от нас е в лагера на победителите. Българската държава се оказва политически неподготвена за тази ситуация, от което се възползва Румъния за да противодейства на българските малцинствени и териториални претенции в Южна Добруджа. Като за подобни претенции на българските власти от това време за Северна Добруджа и въпрос не може да става, а тази област до Крайовската спогодба е „етнически обагрена” предимно с българи. Така политиката на София спрямо малцинствения проблем с романоезичното население може да се определи само като отговор на румънската. Относно несъстоятелността на румънските териториални и малцинствени претенции спрямо България, говори прокламирания принцип на реципрочност, който издава рекетьорската им политика.

БИБЛИОГРАФИЯ:

1.   Божилов. Ив. “Културата Дриду и Първото българско царство”. Исторически преглед.ІV. С. 1970. стр.115-124.

2.   Домарски. М. Келтите на Балканския полуостров (ІV-І в. пр. н.е.). С. 1984.

3.   Заяков. Н. „Исторически причини за формиране на влашкото население във Видинско”. В: Българска етнология. С. 1995. Извънредно издание.с.28-51.

4.   Кобычев. В.П. “Об одной позабытой гипотезе (к этногенезу восточных романцев)”. Советская этнография. кн.4. М. 1983. стр.118-125.

5.   Кузманова. А. От Ньой до Крайова. С. 1989.

6.   Младенов. М. „Влашкото население в България”. В: Българска етнология. С. 1995. Извънредно издание.с.7-27

7.   Николов. Г., Кирова. А., Пимпарева. Ж., Тянкова. Й., Атанасова. К. и Митев. Пл. Армъните в България. С. 1998.

8.   Нягулов. Бл. „Проблемът за власите в България между двете свето вни войни”. Българска етнология. С. 1995. Извънредно издание. с.52-75.

9.   Проданов. Н. „Румънският институт – София, в контекста на българо-румънските политически отношения”. Международни отношения. С. 2003. кн.1. с.103-124.

10.                    http://dacoromania.org/index.php?nma=catalog&fla=stat&cat_id=4&page=1&nums=74

11.                    http://stratum.ant.md/05_99/articles/fedorov/fedorov02.htm

---

[1]Младенов. М. „Влашкото население в България”. В: Българска етнология. С. 1995. Извънредно издание. стр.8

[2] Младенов. М. Цит.съч. с.8-9

[3] Нягулов. Бл. „Проблемът за власите в България между двете свето вни войни”. Българска етнология. С. 1995. Извънредно издание. с.56

[4] Проданов. Н. „Румънският институт – София, в контекста на българо-румънските политически отношения”. Международни отношения. С. 2003. кн.1. с.107

[5] Нягулов. Бл. Цит.съч. с.56

[6] Проданов. Н. Цит.съч. с.108

[7] Кузманова. А. От Ньой до Крайова. С. 1989. с.48

[8] Нягулов. Бл. Цит.съч. с.57

[9] Нягулов. Бл. Цит.съч. с.59

[10] Нягулов. Бл. Цит.съч. с.67

[11] Младенов. М. Цит.съч. с.18