„Добруджанският фронт и значението на книгата на Константин Кирицеску - „История на войната за обединението на Румъния 1916-1917 г.” за българската военна история”

П Р Е Д Г О В О Р

        В настоящата разработка, разглеждайки действията на българската армия  през Първата световна война (1915-1918 г.) на Добруджанския фронт през 1916 г., ще се опитам да направя оценка на значението, в българската военна история, на книгата на Константин Кирицеску  „История на войната за обединението на Румъния 1916-1919 г.”. Тук е моментът да отбележа, че интересът ми към темата е провокиран от първия том от посочената книга, в който се разглеждат събитията за периода 1916-1917 г. Точно през този период се водят и военните действия в Добруджа, които де факто са предмета на тази разработка. В тази част, глава втора и глава пета в указания труд на румънския полковник са посветени на кампанията в Добруджа. Втора глава, озаглавена „Кампанията в Добруджа”, разглежда в подробности чрез няколко параграфа подготовката и динамиката в самите боеве за равна Добруджа от началото им (септември 1916 г.), до заемането на линията Бонасчик (на Дунав) – на юг до Геленджик (до ез. Ташаул) – нос Мидия. А в пета глава е отделено съвсем кратко внимание на руското отстъпление от Добруджа. Вниманието ми се привлича най-вече от финните моменти на йезуитски национализъм, който се прокарва в книгата на румънския полковник и който за първите следвоенни поколения със сигурност не ще да е бил неразгадаем. Същото не бих могъл да смятам, че е валидно за нас – внуците и правнуците на тези следвоенни поколения.

        Интересът ми към темата произтича първо от значението на битките за равна Добруджа върху фона на Голямата война. От друга страна тези битки се явяват и начин за решаването на Добруджанския въпрос¹, възникнал още след края на Руско-турската война (1877-1878 г.), претърпял развитие и по време на Балканските войни (1912 – 1913 г.) и еволюирал до възможността за разрешаване през Първата световна война (ПСВ). Интересното при войната за Добруджа по време на ПСВ е, че България попада в коалиция с доскорошния си поробител – Турция срещу освободителката си от властта на Отоманската империя - Русия. Както е добре известно в Руско-турската война /1877-1878 г./ съюзник на императорска  Русия бе обединеното Княжество Румъния. Този факт на изява на етноконфесионален сблъсък, при който православна България воюва в съюз с ислямистката Османска империя и други протестантско-католически сили, срещу също православни свои съседи (Румъния) и някогашни покровители (Русия)², е използван спекулативно и от полк. Кирицеску, за да оправдае със задна дата експанзионистичните румънски домогвания към огнището на българската държавност на юг от Дунав. От военно-техническа гледна точка, от войната срещу Румъния най-значим интерес и за българи, и за румъни представляват Тутраканската операция, Добричката епопея, операцията при Кубадин, и онези единични сражения, които позволяват на българо-германо-турските войски да овладеят цяла Добруджа и да влязат в Букурещ в началото на декември 1916 г. за сравнително кратко време.

        Един бърз преглед на библиографията по разглеждания въпрос прави впечатление за известен дефицит по време на т.нар. „социалистически строй” на сериозни научни изследвания, които да осветляват участието на България в Първата световна война в северна посока.³ Антирумънските военни действия не са сред любимите теми за българската историография от този период. Главната причина за тази резервираност се крие в българските политически реалности от края на Втората световна война до деветдесетте години на ХХ век и в доста крайната българска външнополитическа привързаност към принципа на социалистическия /пролетарския/ интернационализъм. Въвличането на България във войната от страна на цар Фердинанд и управляващите германофилски среди на страната на Централните сили дълги години се смяташе, че поставяло под въпрос справедливостта на обединителната цел. Освен това, по това време България води война, при това успешна, срещу бъдещите свои съюзници във Варшавския договор и Съвета за икономическа взаимопомощ – Русия и Румъния. През същата тази епоха румънската историография, и по времето на Георге Георгиу- Деж, и по времето на Николае Чаушеску (след 1967 г.), необезпокоявана от никого, „работейки” в стратегическото добруджанско направление, успя чрез манипулация на историческите факти, да отрови съзнанието на  още поне две поколения на северните ни съседи. Последните, макар и да минаваха за „социалистически труженици”,  трайно възприеха  трафаретите на антибългаризма. Така националистическото с антибългарски отенък възпитание, още от провъзгласената държавна независимост (1878 г.) и провъзгласяването на страната за Кралство (1881 г.), придобива особен интензитет и сила в belle epoque на Romania Mare („Велика Румъния”), като за това особено „спомагат” и съчинения на такива „историци” като войнстващия       патриотар Константин Кирицеску.

        В същото време, като своеобразен контрапункт на гореизложеното трябва да посочим, че за годините между двете световни войни (1918-1939 г.) в Царство България излиза прилична по обем литература по въпроса за участието на България в Голямата - т.е. Първата световна война. Освен мемоарите на различни български пълководци, като запасни генерали и офицери от ранга на Никола Жеков, Стефан Тошев, Никола Недев, Тодор Кантарджиев, Стефан Нойков, Ал. Кисьов, Ал.Марков, Лука Малеев и др., доста време след Ньойския договор, е съставена комисия от български военни историци, която да изследва детайлно подготовката и хода на войната. Тази комисия е приемник на Военноисторическата комисия, учредена още през 1914 г., която възприема най-доброто като методология, фиксирано в практиката на изследователи от ранга на Атанас Ив.Христов, Петър Дървингов и др. Въпреки че деветте тома, издадени до 1943 г. от Военноисторическата комисия, не стигат за довършване на обемистия грандиозен труд със заглавия „Българската армия в Световната война” (БАСВ), тези издания представляват изключително богата изворова база за военните действия, водени по всички фронтове от български войски. Последните два тома (т.VIII и IX) се отнасят за Тутраканската операция и за настъплението на Трета армия в Добруджа.

След демократичните промени интересът към Първата световна война, от чиято лаконична характеристика все по-често се среща отпадане на епитета империалистическа, се възражда. Сред историците, занимаващи се с осветяването на различни проблеми от тази война личат имената на Борис Чолпанов, Димитър Христов,  Георги Марков, Генчо Камбуров, Димитър Зафиров, Игнат Криворов, Димитър Минчев, Калчо К.Калчев, Велико Лечев, Илиана Илиева, Косьо Пенчиков и др.

        В изложението на настоящата магистърска теза намирам за необходимо първо да се спра на биографията на автора – едно непознато за „масовия” читател-историк име. В тази първа глава, която намирам, че би следвало да бъде повече с интродуктивен характер към цялостната разработка, ще се спра накратко и върху историята на книгата, като отделя внимание също и за нейния преводач, както и за мотивите и аргументите, които са го подтикнали към начинанието да превежда в разтерзана след втората национална катастрофа  следньойска България сведения, данни и информации със съмнителна историческа достоверност.

След това, в основната (втора) глава, считам, че в интерес на изследването би било по-добре, ако разгледам по-подробно съдържанието на споменатите втора и пета глави от том I на книгата „История на войната за обединението на Румъния 1916-1919 г”. Но в тази втора част за анализирането на книгата ще приложа дескриптивно–аналитичния подход, което означава непременно информацията от румънския, твърде патриотарски настроен автор, да бъде сравнена с информацията от българските източници. Това сравнение е необходимо за коректната оценка относно значението на книгата на Кирицеску за военната история, която оценка смятам да обобщя в заключителната част  на настоящата работа.

При разработването на темата успях да работя във фондовете на Военноисторическия архив – Велико Търново където ми бе оказано любезно съдействие от страна на архивните работници. За положените от тяхна страна грижи в издирването и на друга литература по темата – моята искрена и сърдечна благодарност. Благодарност искам и да отправя и към научният си ръководител – проф. дин Калчо К. Калчев, чиито напътствия и съвети бяха безценни в съставянето на магистърската ми теза.

Б е л е ж к и :

¹  Добруджанският въпрос е неразделна част от българския национален въпрос, който възниква след Руско-турската освободителна война (1878-1879 г.) и търпи развитие по време на Балканските и двете Световни войни.

² Тук е мястото да припомним, че още навремето У.Чърчил, който не страда от излишни българофилски емоции, в личен разговор със свой приятел споделя, че дипломацията на Великобритания, Русия и Франция е съумяла да стори невъзможното – „да накара българите да се сражават редом с турците срещу русите” (П о Гунев, Г. И.Илчев.   Уинстън Чърчил и Балканите.  С., 1989, с.85)

³ Основание за подобно обобщение дава общият преглед на библиографския труд на Националния център за военна история, издаден преди 18 години „У ч а с т и е т о на България в Първата световна война 1915-1918 година.  Библиография.  Състав. Р.Харизанова и др.”   С., 1994, 210-253.

Г Л А В А   П Ъ Р В А

Авторът на книгата  - продукт на победилия румънски национализъм

Константин Кирицеску (03.09.1876 -12.08.1965 г.) е роден в Букурещ. Името му остава в аналите на румънската култура като виден румънски историк, публицист, журналист, зоолог, доктор на естествените науки. Средното си образование завършва в букурещките гимназии „Михай Бравул” и „Свети Сава”, през 1897 г. завършва и Факултета по природни науки към Букурещкия университет. През 1902 г. преподава в Яш, а от 1903 г. - и в Института по Физиология в същия град. През 1904 г. се прехвърля като преподавател в лицея „Матей Басараб” както и в Педагогическата семинария в Букурещ. Три години по-късно Кирицеску постъпва като инспектор в Министерството на обществените работи (от 1929 г. – Министерство на културата и изкуството), където работи до 1938 г. Кирицеску оглавява това министерство на няколко пъти – през 1927-1928, 1932 и през 1936-1937 г. От 1930 г. е преподавател по История, теория и организация на физическото възпитание във Висшия институт по физическо възпитание, където работи до 1941 г.[1]

        Константин Кирицеску попълва историята на ПСВ с труда си в два тома - „История на войната за обединението на Румъния 1916-1919 г.”. Публикувана през 1922 г., освен чрез многото си издания в Румъния, книгата е преведена в Югославия, Франция и Полша. В началото на 20-те г.г. на ХХ в. страната му е успяла да присъедини не само 3-те милиона свои сънародници от Банат, които до 1916 г. са били под властта на Австро-Унгария и в името на които Букурещ дръзва да обяви войната на Виена на 27-ми (14 стар стил) август 1916 г. Макар и по време на цялото свое военно участие в действията срещу Централните сили Кралството да постига една-единствена по-значима военна победа (сражение при Мерешещи /Mărăşeşti/срещу австро-унгарци и германци на 24-ти (11 ст.ст.) юли 1917 г.,  в края на войната Румъния се нарежда убедително сред силите-победителки на Антантата. Възползвала се от надигналото се руско революционно движение в Бесарабия, през цялата 1918 г. чрез ловки дипломатически и политически преговори и ходове, румънските управляващи и опозиционни среди успяват да осъществят еносис и на тази населена със смесено население област към „майката Родина”. А конкретно през есента на 1918 г. се реализират и най-въжделените планове на румънските националисти: най-напред румънски войски, благодарение на дипломатическата подкрепа най-вече на Франция, реокупират не само Северна, но и Южна Добруджа, възползвайки се от капитулацията на България, а след това заемат и Република Буковина. Тук след установената временна съветска власт обществеността се тресе от революционни смутове. Това става през ноември, когато се възобновяват и военните действия срещу капитулиращата след надигащата се революция Германия. В такава ситуация никак не е трудно на 1 декември 1918 г. и в Алба Юлия да се  прокара решение за обединяването на Трансилвания със „съживяващата се” Румънска държава. Така на практика се създава „Велика Румъния” – лелеяна мечта на румънските войнстващи патриоти. Свидетел на всички тези процеси става и Константин Кирицеску. Той пропуска обаче да види и трезво да асимилира три очевадно открояващи се факта. 

Първият е, че румънската армия не е главният фактор, допринесъл за двойното териториално уголемяване на родината му. Като военен фактор тя не е на нивото дори на „хетерогенната” австроунгарска войска. Вторият е, че в повечето от тези новоприсъединени територии румънският етнически елемент съвсем не е доминиращ в количествено отношение: и така е не само в Южна Добруджа, където броят на етническите румънци е под двуцифрения процент, така е и в Трансилвания и Банат, където господството на унгарците не е безспорно само за румънски „учени”. Така е и в Буковина – тук украинците превъзхождат два пъти румънският елемент.

Третият очевадно открояващ се факт е в не съвсем етичното от гледна точка на коалиционно-политическата култура възползване от слабостта на коалиционния партньор Русия, за да се реши териториален проблем, с липсващи каквито и да било предварителни договорености. На 17-ти (4 ст.ст.) август 1916 г. правителството на Йон Братиану е подписало Секретен договор с Русия, Франция, Великобритания и Италия, в който румънските териториални претенции не са се докоснали даже до Бесарабия, макар да е добре известно, че в тази област доста повече от половината от местното население, е молдованско. Осъзнали важното геостратегическо място на Румъния в тила на революционизираната от 1917 г. Русия, дипломатите на победилите румънската държава Централни сили подписват прелиминарен мирен договор в Буфтя (5 март 1918 г.), поощряващ анексията на Бесарабия от Румъния и правото на последната да държи войски там. Това са реалности, на които румънският полковник е съвременник и няма как да не е запознат.

За румънската интелигенция, в т.ч. и за К.Кирицеску, не е тайна и това, че някога Берлинският договор (1878 г.) е откъснал „тотално” румънската държава от Бесарабия и я „присъдил” изцяло на победителката Русия. За да компенсира румънския си съюзник от войната срещу Турция през 1877-1878 г., руското самодържавие „организира” етнодемографско преброяване сред населението на подарената от страна на султана на цар Александър II Добруджа. Напълно според очакванията преброяването показва незначителна доминация на румънския етнически елемент от немохамеданското отношение в областта и затова румънската общественост се примирява със загубата на 8,5 хил. кв. км в Южна Бесарабия, а се съгласява да припознае Добруджа като изконна румънска земя върху площ от 15 623 кв.км. Тендециозното представяне на статистическите данни, от преброяванията в Северна Добруджа, в полза на румънския етнически елемент е продължено и от официалните румънски власти. Данните на българската Екзархия за населението на този район по време на руско-турската война са „малко” по-различни. От общо около 150 - 165 000 души приблизително ¾ били българи. Според сведенията на княз Черказки за 1877 г. в Добруджа, без Мангалската околия, имало 4224 български и 3372 румънски семейства. По сведенията на Теплов излиза, че в Добруджа имало 12 364 християнски и 15 367 мохамедански семейства. Пак според тогавашните сведения на българската Екзархия, броят на българските семейства възлизал на 9324. Тези сведения подкрепят убеждението, че цифрите за румънското население в Добруджа през 1880 г., които изтъкват Когълннчану и Йонеску, са неверни, защото е невероятно румъните в Добруджа да са се увеличили в разстояние на 3-4 години от 12 - 15 хиляди на 50 хиляди души, като се знае, че през първите години след присъединението на Добруджа към Румъния тук се преселили само чиновници, офицери, войници и твърде малко частни лица.[2]

Със сигурност може да се предполага, че на К.Кирицеску не ще да са били неизвестни както съчиненията на Николае Йорга, така и прозренията на румънския премиер Й.Братиану от есента на 1878 г., че Добруджа никога не е принадлежала към никаква българска държава. Да се допуска, че след края на Първата световна война (1914-1918 г.) възпитаникът на Букурещкия университет не е чувал за „Закона за Добруджа” от 1880г. и заветите на М.Когалничану относно необходимостта за ускорено румънизиране на този нов край на Румънската държава, би било напълно алогично.

Буквално пред очите му след Ньойския мирен договор е започнала нова реокупация и на Южна Добруджа (т.нар Кадрилатер) паралелно с процеса по колонизирането с нов румънски етнически елемент. Пак тогава се въвежда и закон за обсадното положение.

Такава е действителността в началото на 20-те г., когато южнодобруджанското население се разделя с илюзиите, че от ОН (Обществото на народите)  биха се допитали до неговата воля. Представител на Румъния в ОН, при създаването му, е самият Кирицеску, като специалист по въпросите свързани с образованието.

Българският читател се запознава с „изследването” на румънския полковник, както стана ясно, през 1922 г. Но то е писано непосредствено след като кралството е парафирало и договора между силите-победителки от Антантата (без болшевишка Русия), отреждащ правото на Румъния на еносис на Бесарабия (20 октомври 1920, Париж) , без съблюдаване на 14-те точки на У.Уилсън. Едва ли трябва да се изключва вероятността авторът на „История на войната...” да не е знаел за изискванията на т.11 от подготвените условия на американския президент (8 януари 1918 г.) за организиране на световния мир! Тези условия предвиждат: „Отношенията между разните балкански държави да бъдат определени чрез приятелски съвещания, съобразно историческите данни и народността на населенията...” – условие, което наредилата се сред победителките Румъния тотално е игнорирала в отношенията с южната си съседка.

        В България книгата е преведена  веднага от запасния генерал Атанас Гр. Назлъмов с оригиналното й заглавие. Но няколко години по-късно, в частта отнасяща се за войната в Добруджа, през 1926 г. тя отново вижда „бял свят” в най-съкратен вариант под заглавие „Войната в Добруджа. Извлечения от „Историята на войната за обединението на Румъния 1916-1919 г.” В днешно време едно такова „извлечение” се съхранява в Централен военен архив – Велико Търново, като е заведено във фонд 012 („Иван Кр.Стойчев”), арх. №87, опис № I, докато оригиналният превод в обем от 399 страници се пази като ръкопис във Военноисторическа библиотека. Тук е мястото да вметна, че датите в книгата на Кирицеску са дадени в стар стил (по юлианския календар), тъй като Румъния преминава към григорианския календар след 31 март 1919 г. За улеснение на читателя, в тази магистърска теза, датите са дадени според григорианския календар, тъй като България преминава по-рано към новото летоброене: 31-ви март 1916г. е последван от 14-ти април.

Запасният генерал А.Гр.Назлъмов е бил един от най-авторитетните български офицери до войните – не случайно нему е възложено ръководството на Щаба на войската в края на първото десетилетие на века (1907-1910г.) и разработването на един от вариантите на оперативния план за предстоящата война с Турция (1908 г.). Но по време на Балканската война (1912-1913г.) командваната от него българска конница не се представя в най-добра светлина и вместо да бъде водещ род войска в преследването на противника, тя често пъти изостава от събитията. Качествено различна е картината с действията на българската кавалерия по време на Първата световна война, когато командващ на Конната дивизия е генерал-майор Иван Колев (1863-1917). Още тогава сред офицерството започва една тенденция на противопоставянето на двамата бесарабски-офицери[3] по отношение на техния военачалнически професионализъм. Тази тенденция се продължава и след войната, след като ген.Ив.Колев е вече покойник. Името на Назлъмов често пъти е споменавано с неуважение, а понякога дори и с неприязън : ще припомним, че като висш български военен администратор в окупираната Северна Добруджа при конфронтиране с германските съюзници през 1917-1918 г., той неведнъж заема колебливи национално-отговорни позиции. Към  личността му, опитваща се да се оправдава за действията си по време на Балканската война и в някаква степен да омаловажи поведението на ген.Колев като военачалник[4] има предубеждения от всякакви среди на генаралитета. Срещу него, три години след публикуването превода на Назлъмов от Военно-издателския фонд, се опълчва дори и генерал Н.Жеков, който по повод на Назлъмова брошура съпоставяща действията на българската кавалерия през 1912 и 1916 г., ясно и категорично заема защитна позиция именно към действията на генерал Колев.

Видян върху фона на публично афишираната от всички кръгове на българската общественост почтителност към покойния български „инспектор” /началник/ на конницата, преводът на книгата на полк.Кирицеску през 1922 г. от страна на о.з. ген.-лейт. Атанас Гр.Назлъмов, не е някакъв парадокс. Бидейки чедо на бесарабската българска действителност до 1878 г., докогато родният му край е под румънска власт, познаващ напълно и фибрите на следосвобожденската българска народопсихология от 1882 г. насетне, бившият началник на Щаба на войската мъчително и болно изживява словославянето на покойния Колев и противопоставянето на собствената му персона в негативен оценъчен план като бивш „вожд” на конницата.

Нему не би могло да не се нрави обстоятелството, че в книгата  и на К.Кирицеску не се казват никакви ласкави слова за българските кавалеристи през 1916 г. Тяхното достойно армейско поведение на авангард на Трета армия просто е оставено от румънския автор без особено внимание, а успехите на българите са силно омаловажени, за сметка и най-незначителните тактически успехи на румънските войски. Напълно в разрез с историческата истина в преведената книга се прокарва и една друга теза, която косвено рефлектира негативно и върху авторитета на ген. Н.Колев, чието име вече няколко години е поставено на пиедестал не само от войската: според Кирицеску още при превземането на гр.Мангалия през септември 1916 г. видният български пълководец бил „тежко ранен” и „след няколко дни” умрял  „в един санаториум във Виена”. Подобна измислица, която не се основава на ни един достоверен факт, лесно би била опровергана, тъй като има все още живи много участници в сраженията на Конната дивизия от есента на 1916 г. Но предназначението й е не толкова да отрече докрай мястото на конницата в боевете в Добруджа, колкото да породи сред младите поколения съмнения в способностите на един ранен вече пълководец да води все победоносни сражения срещу противника.

Б е л е ж к и :

---

[1] http://www.crispedia.ro/Constantin_Kiritescu

[2] За появата и същността на Добруджанския въпрос като междудържавен проблем във взаимоотношенията между България и Румъния вж. Янакиев, Н.  Възникване на Добруджанския въпрос -  В И Сб. 1986, №3, с.56-71;  Кузманова, А.  Добруджанският въпрос (1878-1944 г.) -  В И Сб. 1993, №1, с.21-40.

[3] И.Колев е родом от с. Бановка, Измаилско, а Ат.Назлъмов е от Болград. И двамата са връстници и възпитаници на прочутата Болградска гимназия)

[4] Тук е мястото да посочим, че за последния най-ласкава характеристика дава не друг, а ген.-фелдмаршал Макензен.

Г Л А В А   В Т О Р А

Възгледи и оценки на полк. Кирицеску за двустранните българо-румънски отношения

§ 1. Добруджанският фронт върху фона на Голямата война.

        Както споменах по-горе, в том първи на труда на румънския полковник, глава втора е озаглавена „Кампанията в Добруджа”. Тази глава е разделена на девет параграфа, в които се излага подготовката на кампанията, както и главните битки и сраженията в хода й.

        В първата точка от тази глава под заглавието „България ни обявява война” К. Кирицеску разглежда положението на България след 1913 г., подготовката й за война срещу Румъния, както и силите и плановете на двете страни за предстоящия сблъсък. Тук авторът прави опит да подкрепи „историческото право” на Румъния над Добруджа. Това румънско право той съзира в неутралитета на Румъния по време на Първата балканска война (1912-1913 г.) и обявява Южна Добруджа за „тясна ивица от най-малко българската част”.

Така още в началото авторът нарушава първият основен постулат на научността в историознанието: да се пише за миналото sine ira et studio /”без гняв и пристрастие”/. Към автора и тогава (и след време) могат да се отправят нелицеприятни въпроси, на които не е даден никакъв отговор. Първият от тях е: „Някой упълномощавал ли е Кралство Румъния да бъде блюстител на балканското равновесие между народите населяващи Балканския полуостров ?”.  Ако никой не е упълномощавал северната ни съседка да бъде такъв фактор, то откъде-накъде тя се чувства длъжна да се меси в балкански процеси, които биха имали за следствие териториални ректификации? Закономерно произтича и следващият въпрос: „Защо г-н Кирицеску не заявява ясно и категорично, че Румъния предявява претенции към България заради живущо предимно в областта Македония куцовлашко население, което е крайно неравномерно заселено в тези земи от векове наред?”. Сигурно на г-н полковника е добре известно, че това куцовлашко население не е нито милион, нито дори 100 000 и че една твърде малка част от него е в обсега на действие на българските войски?  Следва и нов въпрос – „След като е видно от цял свят, че 5/6 от куцовласите по време на военните действия са в окупационните зони на сърби и гърци, защо Кралство Румъния предявява претенции към българската страна за териториални ректификации ?”[1]

        Като оставим на страна грубо афишираните политически пристрастия, насочени главно към това да обосноват „окупирането” на Южна Добруджа и се опитаме да се дистанцираме от субективното отношение на Кирицеску, по-интересни за военната ни история са описаните събития преди началото на войната и развитието на бойните действия на Добруджанския фронт.

Когато на 1 август 1914 г. започва Първата световна война, България се намира в състояние на национална покруса след Букурещкия мирен договор от 1913 г. От една страна, населението е изтощено и неподготвено за нов военен конфликт. От друга обаче, управляващите се опитват да потърсят място в задаващата се европейска и световна буря с надеждата, че България ще може да си върне загубените територии.

Цар Фердинанд  още на 4 юли 1913 г. поверява управлението на страната на коалиционен кабинет, оглавен от либерала Васил Радославов. Съставът на новото правителство показва и промяната във външнополитическата ориентация – от Русия тя постепенно се обръща към Германия. Само година след българската катастрофа от лятото на 1913 г. Балканите отново приковават вниманието на цяла Европа. На 28 юни 1914 г. при атентат в Сараево е убит австро-унгарският престолонаследник Франц Фердинанд, а това убийство поставя началото на кървавата жътва, отнасяща милиони жертви през следващите четири години.

Двете вече оформени военнополитически групировки – Антантата (Франция, Великобритания и Русия) и Централните сили (Германия и Австро-Унгария), използват убийството на престолонаследника като повод да започнат на 1 август 1914 г. своя голям спор за надмощие в Европа и света. „Голямата война” променя съотношението на силите и на Балканите и дава надежди на България, че този път би могла и да осъществи върховната обединителна цел.

През първата военна година България се чувства твърде слаба от преживяното поражение, за да мисли за нова война. Правителството на Радославов заявява, че България ще остане неутрална, но продължава внимателно да следи събитията “с пушка при нозе”. Още до края на 1914 г. става ясно, че воюващите групировки имат изравнени сили, затова усилията им се насочват в търсене на нови съюзници. Тогава цената на България започва да расте – тя има благоприятно разположение в центъра на Балканския полуостров, близо е до Проливите (Босфора и Дарданелите), контролира пътищата от Централна Европа към Турция и Персийския залив, граничи с всички балкански държави, а при това разполага и със силна, доказала боеспособността си армия. Дипломатите и от Антантата, и от Централните сили не крият желанието си да привлекат България на своя страна. Решението на българското правителство обаче зависи най-вече от онова, което могат да й предложат бъдещите съюзници. Страната и армията обаче не са готови за нова война. В политическите и военните среди няма единство относно вземането на страна в конфликта.

След затягането на войната на Западния и Източния фронт и стабилизирането на Сърбия, воюващите лагери насочват вниманието си към все още неутралните балкански страни. Отношенията между самите балкански държави се развиват под сянката на противоречията в миналото и на подписания на 10 август (28 юли – стар стил) 1913 г.  Букурещки договор, сложил край на Втората балканска война. Този договор не само разкъсва за пореден път българското етническо землище, но и изолира България от съседите й. Като най-голям защитник на този „мир” се изявява Румъния, която се страхува от евентуално отмъщение на България. Другият отявлен защитник на договора през 1914 г. е вече воюващата Сърбия, която се стреми да създаде нов Балкански съюз заедно с Румъния и Гърция. Първоначално този съюз не се осъществява, защото Румъния е в договорни отношения с Тройния съюз. Същевременно Русия също подкрепя един евентуален балкански съюз, като всячески се стреми да откъсне Румъния от договореностите й с Централните сили. Руснаците не крият и интереса си към този съюз да се присъедини и България. На юг от границата ни двете ни съседки Османската империя и Гърция също се готвят за война помежду си, за да разрешат противоречията си в Беломорския басейн, но Империята ясно се е самоопределила още през есента на 1914 г.

При започването на войната на Балканите имаме следната картина: Сърбия вече воюва срещу Тройния съюз, останалите държави са неутрални, но се оформят и бъдещи конфликти между тях. Турция, ориентирана към Централните сили, се готви за война срещу Гърция. Румъния, която все още се смята за съюзник на Германия, предупреждава България, че ако се намеси във война между по-горните две държави, то тя ще атакува България, за да запази Букурещкия договор.[2] При започването на войната Гърция и Румъния ни предупреждават, че ако нападнем Сърбия, те ще се включат във войната срещу нас.

Великите сили, за разлика от балканските ни съседи, имат интерес от привличането на България във войната. Тройният съюз се стреми да ни привлече с цел по-бързата победа над Сърбия, където австро-унгарските войски се оказват неспособни да нанесат решителен удар. След включването на Турция към Централните сили, за Германия е от стратегическо значение да осъществи връзка с Турция. Ако България би се наредила до враговете на Германия и Турция, то последната би била победена по-лесно и така морските пътища между Русия и западните й съюзници биха се отворили.

Със стратегическото си разположение България „държи в шах”, както се изразява Г. Марков, неутралните Гърция и Румъния. От друга страна, по всичко личи, че в български ръце е съдбата на Турция и Сърбия. Ако България се включи на страната на Централните сили, Сърбия би била окончателно разгромена. За кратко време берлинската дипломация дори замисля вариант за сключването на тройно българо-румънско-турско споразумение, което да доведе до включването и на трите страни към тогавашния Троен съюз (Германия – Австро-Унгария - Италия), а това би могло да повлияе на невключилата се Гърция.[3] Така би се осъществила регулярна връзка с Османската империя. Ако България би застанала на страната на Антантата, тя би прекъснала връзката на Германия и Австро-Унгария с Османската империя, би се улеснило овладяването на Проливите и би се осъществила връзка между Англия и Франция с Русия.

Изборът на България към кой съюз да се присъедини има и финансова страна. Въпреки руското застъпничество пред европейския кредитор, по това време, Германия се оказва по- щедра спрямо България, което допълнително наклонява везните към Тройния съюз.

През 1915 г. натискът към България за включване във войната се засилва от страна и на двете коалиции.  Въпреки че намесата на балканските държави в Голямата война не би решила изхода й, Великите сили си дават сметка, че намесата им би го ускорила.

Обещанията на Централните сили са относително щедри: германците обещават почти цяла Македония и Южна Добруджа и лека поправка на българо-турската граница. Антантата гарантира само Източна Тракия, до линията Мидия – Енос и безспорната зона в Македония, като за останалите заграбени територии трябвали да се проведат преговори с Гърция, Сърбия и Румъния и то след края на войната. Политическите сили в България също имат своите предпочитания – опозиционните са на страната на Антантата, докато правителството предпочита сътрудничеството с Централните сили. Главен мотив за решението на коя страна да застане България е съдбата на Македония, но военните успехи на германските войски през 1915 г. също наклоняват везните в полза на присъединяването към Централните сили.

Така след около година от започването на войната на 19 юли е изготвен проектодоговора между Централните сили и България. На 6 септември (24 август стар стил) 1915 г. е подписан и самия договор, придружен с подписването и на военна конвенция (в гр.Плес, Австро-Унгария) и отделна конвенция с Турция (в София). В точка 8 от първата военна конвенция се казва, че всеки който нападне една от договарящите се страни, ще се счита като общ противник.[4] Освен това Германия признава правото на България да анексира спорната и безспорната зона в Македония според договора ни със Сърбия от 1912 г., а също и сръбската територия източно от линията от Морава, съгласно границата на Санстефанска България. Ако Румъния нападне България или нейните съюзници, България ще анексира териториите в Добруджа съгласно Берлинския договор. Ако Гърция нападне България, последната ще си върне териториите заграбени с Букурещкия договор. На 14 септември Антантата прави последен опит да неутрализира този съюз чрез вербална нота, като на България са обещани безспорната зона в Македония и евентуални придобивки от Гърция и Румъния въз основа на по-старите ноти от 29 май и 3 август.

Много скоро идва времето и за действия – на 14 октомври 1915 г. цар Фердинанд издава Манифест за война със Сърбия. До края на ноември сръбските войски са разбити и заедно с правителството си са принудени да се изтеглят на о.Корфу. В началото на февруари 1916 г. в Одеския военен окръг част от тези войски формира Сръбската доброволческа дивизия, състояща се от три дружинни полкове.[5] Тази дружина взима участие в боевете на Добруджанския фронт, а войнските й достойнства са изтъкнати именно от Кирицеску. Това отношение на Кирицеску е напълно разбираемо, тъй като сръбските части оказват далеч по-сериозна съпротива срещу българските войски и се отличават в боевете край Добрич, при с.Кокарджа и Кубадин.

С обявяването на война на Сърбия, България започва да воюва на страната на Централните сили срещу Съглашението. България мобилизира всичките си сили – 530-хилядна армия, която до края на войната нараства до 850 хил. души. За главнокомандващ е назначен ген.м-р Никола Жеков. Българската армия, заедно с настъпващата от север германо-австрийска армия разбиват сръбските войски, които напускат територията на страната, прехвърляйки се на о. Корфу.

В началото на 1916 г. за Съглашението Балканският фронт постепенно се превръща от второстепенен към първостепенен, защото се разбира че на основните фронтове съюзниците от Централните сили трудно могат да пробият.[6] При евентуален успех на Балканския фронт съглашенските войски целят да прекъснат пътя на Германия на Изток. Така и въпроса за привличането на Гърция и Румъния отново придобива стратегическо значение. След неуспешната англо-френска офанзива на Западния фронт, по р. Сома (юли 1916 г.), по всички фронтове се преминава към окопни действия. При това положение съглашенското командване възприема идеята за настъпление на Балканския фронт. Това настъпление трябвало да се осъществи, чрез съвместни действия на силите на ген. М.Сарай от към юг и на руската армия от към север. За да се изпълни този план е необходимо Румъния при всички условия да се привлече на страната на Съглашението.

Още през септември 1914 г. Румъния започва преговори и с двете коалиции. В началото на юни 1916 г. Русия нарушава румънския неутралитет, при офанзивата си към Тарнопол[7] - действие което натежава за по-нататашната ориентация на Румъния. На 17-ти август 1916 г. в Букурещ се подписва Конвенция между Румъния от една страна и Антантата от друга. Тази Конвенция задължава Румъния да нападне Австро-Унгария и да прекрати всякакви отношения с враговете на Съглашението срещу бъдещи териториални придобивки и военна помощ. Но на 29 юли в Плес българският главнокомандващ ген. Жеков и този на Германските въоръжени сили Е. фон Фалкенхайн е уговорено в най-общ вид: „ако Румъния влезе във война срещу Австро-Унгария, то съюзниците Германия, България Турция” да й обяват война, като тя се нападне в Добруджа и като се навлезе в Кралството през Никопол.[8] Това принципно решение се съпровожда с разработването и на конкретен оперативен план, за който ще стане реч малко по-късно.

От развитието на тези събития става ясно, че конфликтът между България и Румъния към лятото на 1916 г. е бил просто неизбежен. Договорите и споразуменията между България и Централните сили и по-късно, тези между Румъния и Антантата въвличат двете съседки във водовъртежа на Голямата война. С войната между България и Румъния на Източния фронт се разкрива нов подтеатър на военни действия – Добруджанският. Въпреки че тук българо-германо-турските войски успяват бързо да надделеят над съглашенските сили, тази победа не успява да обезпечи победата във войната. Макар да налагат контрол върху петролните находища в Румъния, Централните сили не успяват да освободят значителни човешки ресурси, тъй като под тяхна окупация попадат обширни области в Източна Европа, обхванати от политически безредици.

§ 2. Битката за Добруджа във вижданията на Константин Кирицеску

След дълго дипломатическо сондиране заключаващо се освен с обещания за териториални придобивки, военна помощ и с доста ласкателства, особенно от страна на руската дипломация, с договора от 17 август 1916 г. на Румъния се обещава руските войски да продължат офанзивата си срещу австро-германските, Русия да изпрати три дивизии на Добруджанския фронт, а ген. Сарай да настъпи на Солунския фронт до 8 дни след като Румъния започне война.[9] Военният договор предвиждал масивна румънска атака към Будапеща, прикрита на север от една руска офанзива, а на юг - от офанзивата на ген. М.Сарай от Солун. Последната офанзива обаче е пресечена още на 20 септември 1916 г. от българо-германските войски, а на Източния фронт австро-германските сили също спират руското настъпление. Това, което не е известно на Кирицеску, е фактът, че още с подписването на тайния българо-германски договор в София между д-р Васил Радославов и д-р Георг фон Михаелес се предвижда: ако Румъния без предизвикателство атакува България, нейните съюзници Германия и Австро-Унгария или Турция, то Германия ще се съгласи България да присъедини територията, която е отстъпила на Румъния по Букурещкия договор, както и на една поправка на българо-румънската граница, начертана от Берлинския конгрес. Въпросната поправка е в Северна Добруджа, като според нея бъдещата българо-румънска граница ще минава на север от границата по Санстефанския договор, но на юг от град Кюстенджа (днес Констанца). Изключването на въпросният град е продиктувано от стратегическия интерес на Германия за контрол на ж.п. пътя Черна вода – Кюстенджа.

На 27 август Румъния обявява война на Австро-Унгария. На следващия ден Германия, а на 30 август и Турция, обявяват война на Румъния. Няма да закъснее и България – на 1 септември 1916 г. и тя се включва в антирумънската война с цел „да срази коварния съсед, да осигури постигнатото с толкова жертви обединение на българския народ и да освободи от робство нашите братя в Добруджа”, както е казано в Манифеста на цар Фердинанд.[10] Германия се притеснява, че ако Румъния обяви война само на Австро-Унгария, България може да не бърза да се включи във война с Русия, която е съюзник на Румъния, а и такава война би срещнала негативна реакция сред част от българското общество. Затова обявяването на войната на 1 септември на северния ни съсед е посрещнато от всички български съюзници с адмирации.

Намесата на Румъния във войната на страната на Съглашението на 27-ми август 1916 г. открива на север втори фронт за действие на българските войски. Бъдещите бойни действия между силите на двете противникови коалиции се развиват на Добруджанския военен театър, а Добруджанската операция (1 септември 1916 - 3 януари 1917) е част от стратегическата операция на групата армии “Макензен” за изваждане на Румъния от войната. Реализацията на въпросната операция е поверена на Трета българска армия (3 БА) под командването на генерал Стефан Тошев.

Кирицеску явно е бил доста добре запознат с плановете на Тройния съюз за война срещу Румъния. Този най-общ извод се налага след запознаване с неговия труд. В глава втора се съобщава дори и мястото на изработване на оперативния план. Операционният план срещу Румъния е определен във военния съвет в главната германска квартира в Плес на 29 юли 1916г.[11] Главният замисъл на плана е да се водят демонстративни действия на Карпатския фронт, а основните действия да се изнесат на десния фланг – в Добруджа. Първоначално планът предвижда българските войски да атакуват Тутракан и Силистра, а главната атака да е форсиране на Дунав през Никопол и от там към Букурещ. Този план е подкрепян най-вече от австро-унгарския генерал Конрад фон Хьотцендорф. Вероятно зад този план се крие желанието на австро-унгарците по-бързо да се елиминира Румъния и така съюзниците да спечелят войната на Карпатския фронт. Това предложение среща обаче известна съпротива на ген.-фелдмаршал Август фон Макензен (1849-1945), а и на българското командване. В крайна сметка Хинденбург и Лудендорф заповядват атака през Добруджа и след това да се форсира Дунав. Решено е и австро-унгарският флот от монитори да се дислоцира в Русе, а понтонният парк е скрит в канала на Белене, зад о.Персин.[12]

В навечерието на войната румънското командване предвижда две фази на бойните действия в Добруджа: отбранителна и настъпателна. Първата фаза трябва да трае до 10 дни, а гарнизоните в Тутракан, Силистра и Добрич трябва да отблъснат българските войски до дебаркирането на руските формирования в Добруджа. През втората фаза се предвиждат настъпателни действия с цел овладяването на зоната Русе-Разград-Шумен-Варна.[13]

Интересни развой имат събитията между 27 август и 1 септември 1916 г., когато България обявява война на Кралство Румъния. Причината за обявяването на войната според Кирицеску са „предполагаеми румънски нападения на българската граница и опит на румънците да прехвърлят през нощта на 30 срещу 31 август един мост през Дунав при Кладово”. В коментара си около връчването на нотата за обявяването на война Кирицеску хвърля отговорността персонално върху цар Фердинанд, като го нарича „оръжие на Централните сили”.

На 28 август, след като Румъния обявява война на Австро-Унгария, три румънски шлюпки-миноносци атакуват четири шлюпки (лодки) и пет монитори, край Русе. Тази румънска атака е неуспешна, а според Кирицеску това се дължи на неопитността на командирите и примитивния материал, с който разполагат атакуващите. Подобни действия се разиграват и край Свищов. В отговор на русенската провокация австрийският флот бомбардира Гюргево и Рамадан, а по заповед на Макензен германските хидроплани във Варна бомбардирват Балчик – по това време най-южното черноморско пристанище на Кралство Румъния.

Въпреки че тези действия на Централните европейски сили са извършени от българска територия, Щабът на действащата наша армия не ги подкрепя изцяло. Българското командване остава изненадано неприятно, което личи от няколко телеграми до германския офицер за свръзка и до българския офицер за свръзка в австро-унгарската главна квартира. Мотивът за резервираността – все още необявената война. Въпросните „предполагаеми”, според Кирицеску, румънски нападения, в интерес на истината са си факт. На 29 август и румънските позиции разположени между днешното село Ген. Кантарджиево и черноморския бряг, откриват огън по българските позиции. Българите отговарят на огъня и отблъскват румънците, но след като става ясно, че все още не е обявена война, заемат старите си позиции.[14]

Така се стига и до 1 септември 1916 г. и връчването на нотата за обявяване на война на румънския пълномощен министър в София. Според Кирицеску конкретната причина за започване на войната е едно българско нападение през нощта на 31 август срещу 1 септември срещу румънските позиции на добруджанската граница.[15] Това нападение  наистина се осъществява преди официалното обявяване на война. Но не следва да забравяме, че на 29-30 август румънските позиции провокират българите край дн. село Ген. Кантарджиево. Още на 27 август 1916 г. румънската гранична стража е обстрелвала и българския участък от Крумово до Коркут (днес с.Страхил, Варненско), на 28-ми е обстрелван гр.Русе, сблъсъци по границата има и на участъка от морето до шосето Варна – Добрич.[16]

Под едно много интересно заглавие Кирицеску представя българо-германо-турските сили, съсредоточени за действия срещу Румъния – „Армията на Макензен”. Въпреки че от 28 август 1916 г. фелдмаршал Аугуст фон Макензен поема командването на въпросните сили, не трябва да се подценява факта, че германските сили всъщност представляват в действителност един смесен българо-германски отряд, който приблизително отговаря на численността на бригада. Без да подценяваме командирските умения на Макензен, не трябва да се забравя, че тежестта на кампанията е изнесена главно от българските части.

Не съм съгласен с Кирицеску, и в твърдението, че „това което особено представлява силата на тази армия и което повдига морала й, това е личността на командващия армията, маршал Макензен”.[17] Да не забравяме, че ген. Ст. Тошев на няколко пъти влиза в открит конфликт с Макензен в защита на българските интереси по време на кампанията. В интерес на историческата правда не бива да се подценява факта, че оперативните директиви заповядани от Макензен трябва да се съгласуват с българското командване. По този начин главнокомандващия 3 БА си запазва правото да командва директно формированията си. Тази самостоятелност на командващия му дава възможност да съблюдава българските интереси при организирането и провеждането на кампанията в Добруджа. Тази автономия в действията на ген. Ст. Тошев и Щаба на действащата армия (ЩДА) не се нрави на именития и надменен Макензен. Конфликтът между немския фелдмаршал и българския генерал избуява в открито противопоставяне по време на срещите им на гарите в Горна Оряховица (31 август 1916 г.), Мик Бюлбюл в Северна Добруджа (21 октомври 1916 г.) и срещата им на 28 септември 1916 г. в Добрич. На последните две срещи, за да се потушат противоречията е принуден да се намеси престолонаследника княз Борис.[18]

Трябва да се отбележи, че румънският автор, въпреки субективните пристрастия, дава много коректни сведения относно състава и численноста както на Трета румънска армия (3 РА), така и за Трета българска армия (3 БА) - факт, който е оценен и от българската военно-историческа комисия, която след Първата световна война (ПСВ) започва работа по изследване на ролята на българската армия през ПСВ. Преди началото на бойните действия силите са представени от Кирицеску по следния начин:

За 3 БА, начело с ген. Стефан Тошев съставът е следният:

·        Западна група: заемаща позиции на запад от устието на Олт в състав 10-15 000 души;

·        Централна група: между Олт и Русе, в състав 25 – 30 000 души;

·        Източна група: разположена на линията Русе-Разград-Варна, в състав 70–75 000 души, включваща 1-ва и 4-а пехотни дивизии, всяка от които съставена от по три бригади, по една конна дивизия и бригада и смесен българо-германски отряд (с численност около бригада). Към тази група следва да се присъединят две български бригади от 6-а и 12-а дивизия и две турски дивизии от Одрин под командването на Хилми паша.[19]

3 РА (Трета румънска армия), ръководена от ген. Аслан, според румънския полковник, се състои и е дислоцирана така:

·        Покрай Дунав от устието на Олт до Олтеница (срещу Тутракан) са разположени 16-а и 18-а пехотни дивизии, към които е придадена и една конна дивизия. Общата численост е 50 000 души;

·        На запад от Олт: 20-а дивизия, която е част от армията Кулчер

·        Главните румънски сили са съсредоточени по добруджанската граница: в Тутракан – 17-а дивизия, в Силистра – 9-а дивизия, в Добрич – 19-а дивизия; всичко около 72 000 души. Към тези сили се насочва и руският корпус в състав от две пехотни и една конна дивизия под командването на ген. А.М.Зайончковски (1826-1926), с численност 40 000 души. По-късно 19-а румънска дивизия преминава под командването на руския генерал и така се образува т.нар. Източен корпус.

Планът на румънските сили е част от общата офанзива, като румънската армия се ангажира с бойни действия в Трансилвания срещу Австро-Унгария и срещу България.[20] Войната срещу България е разделена на две фази. В първата се предвижда водене на отбранителни действия с цел прикриване на съсредоточаването на руските сили. През втората фаза се предвижда румъно-руските войски да предприемат настъпателни действия като заемат линията Русе-Шумен-Варна и по този начин улеснят румънските сили в Трансилвания.[21]

§ 3. Тутраканското поражение или как „скръбно звучи това име в ухото на всеки румънин!”

В изпълнение на коалиционния план от Плес и за успешно настъпление на север в Добруджа, българските военноначалници оценяват много точно необходимостта от провеждането на внезапни удари по укрепените пунктове Тутракан и Силистра. К.Кирицеску обръща подобаващо внимание на битката за тет-де-понт-а (предмостието) при Тутракан. Градът е наречен крепост от румънците, заради стратегическото си положение. Тутракан, според определението на Кирицеску,  е като „гвоздей забит в сърцето на българската територия”. Съвсем естествено и българското командване насочва вниманието си към овладяване на града-крепост. В същото време от българска страна се предвиждат приоритетно удари и по посока на Добрич и Силистра, за да се попречи на изпращането на подкрепления към Тутракан и да се отрежат връзките между румънските и руските сили. При организирането на Тутраканската операция е и първата конфронтация между  ген. Ст. Тошев и Макензен. В крайна сметка се налага плана на началник-щаба на 3 БА – полк. Ст. Попов. Българският щаб на основание данните от разузнаването за състава на румънските сили и фортификационните съоръжения на крепостта, успява да противопостави срещу нея необходимите сили и средства за бързото й овладяване.

Създават се две пехотни, една артилерийска и една кавалерийска групировка, армията настъпва в полоса от 150 км. Щурмуващата групировка (4-а Преславска и 1-ва Софийска дивизия), поддържана от артилерията нанася главния удар в участък на полосата срещу Тутраканската крепост. Другата част от 6-а Бдинска дивизия и силите на Варненския укрепен пункт действа в десния участък от фронта за настъпление на армията срещу Добрич. Между тях кавалерийската дивизия покрива междина от 90-100 км., служейки за връзка между пехотните групировки и за посрещане, възпрепятстване или борба с подхождащи свежи сили на противника.[22]

По отношение на идеята на румънския генерален щаб за отбрана на Тутраканската крепост, К.Кирицеску също е достоверен източник. Според основната идея на румънците при Тутракан е трябвало да бъде изграден мост на Дунава, който да свърже крепостта с Румъния. Този мост според Кирицеску е трябвало да бъде изграден от лодки. По-късно румънското командване измества този мост по-надолу по течението на реката между Силистра и Калъраш. Причините за тази промяна също са видяни много добре от Кирицеску: първоначалният план на румънците за водене на войната  бил отбранителен, мостът при Тутракан би бил уязвим при артилерийския огън, а при разрушаването му биха били уязвими резервоарите в Олтеница както и маневрирането на румънската флотилия по Дунав.[23]

Още тук К.Кирицеску загатва част от причините за бъдещия разгром на румънците при Тутракан. Преместването на моста в източна посока, „надолу” по дунавското течение, изиграва и негативна роля за румънските планове, като изолира тутраканското предмостие от дунавския бряг; освен това и отдалечеността между Тутракан и Силистра, също е сред причините за румънското поражение. Изглежда за онова време 60 километра са голямо разстояние за румънската армия. Според Кирицеску тази изолираност се съпътства и от недооценяването на нуждата от взаимни действия между гарнизоните на Тутракан и Силистра. Това обаче било достатъчно добре оценено от Макензен и използвано в битката за Тутракан.

Всъщност пътищата между Силистра и Тутракан са поправяни до 1 ноември 1914 г., по-рано през август също е бил построен мост при Тутракан, който няколко дни по-късно е бил премахнат.[24] Според К.Кирицеску тези приготовления и учения не са били достатъчни за успешната отбрана.

Ето и сведенията за фортифицирането на Тутраканската крепост, която представлявала полукръг с радиус 7-8 км. Заедно с река Дунав, изпълняваща функциите на диаметър, отвсякъде била построена  тройна ограда от окопи, усилени с препятствия от бодлива тел. При тази отбранителна линия дълга около 30 км., са образувани 15 отбранителни фортове, които са номерирани от запад на изток, като в западната част на височината Шахлар са прибавени още няколко укрепения, които образуват издадена напред част. Укрепенията са временни – дълбоки изкопи, прикрити по фланговете и маскирани с растителност. Те са снабдени с телени мрежи, засеки, вълчи ями. В редутите на центровете и батареите има блиндирани укрития (с железни или дървени греди). Въпреки че са укрепления с временен характер, те са доста силни и в тях отбраняващите се са в състояние да окажат съпротив.[25] Вътре в укреплението има втора отбранителна линия на 3 км. от града, изградена от траншеи и бодлива тел, но не достатъчно въоръжена, без нито едно оръдие. Неподвижната артилерия се състои от 21 тежки оръдия в куполи, други на лафети, снети от фортовете около Букурещ. Интересно е, че три от 210 мм. оръдия не могат да се използват, защото оборудването на куполите не е било завършено до началото на войната. Другата част от неподвижната артилерия се състои от оръдия с калибър 53, 75, 87, 105, 120, 150 мм., а едно от тях е с калибър 210 мм. От тези оръдия само четирите 150 мм. оръдия са скорострелни, но за тях комендантът на крепостта разполага само със 150 снаряда, които свършват още на първия ден от битката. Общият брой на подвижните оръдия е 124, включително и оръдия с калибър 75, 105 и 120 мм. Участъкът от реката се отбранява чрез минни прегради и телена мрежа между о.Карничиу и румънския бряг.[26]

Гарнизонът в Тутракан, начело с ген. К. Теодореску, се състои от 17-а дивизия, при съдействието и на още една нова такава, формирана от 36-и, 40-и, 76-и и 79-и полкове. В навечерието на сражението са изпратени и четири опълченски дружини, с второстепенни задачи по носенето на карулна служба и на домакински дейности. Общият състав на войските, отбраняващи фронта от 30 км. е 20 000 души, от които 15-16 000 бойци. Тези сили са разпределени на три сектора:

1.  включващ фортовете с №№ 1-5, от Старо село на запад и изхода на Шахларе; този сектор се отбранява от 36 и 40 полкове;

2.  на юг е сектора Дайдар (днес в близост до с.Шуменци), включващ фортовете с №№ 6-9, като се отбранява от 79-и полк;

3.  на изток е сектора Антимово, включващ фортовете с №№ 10-15, отбраняван от 76-и полк.

По р.Дунав Тутракан се отбранява от четири бронирани монитора и 8 шлюпки /лодки/ начело с контраадмирал Негреску.

Войските, с които 3 БА трябва да атакува, представляват по същество лявото й крило, като 4-а Преславска дивизия (в състав седемнадесет дружини), две бригади от 1-ва Софийска дивизия (от четиринадесет дружини) и смесения отряд на майор Хамерщайн, в състав пет български и една германска дружина, имат за задача да атакуват южния и югозападния фронт на Тутракан. Една бригада от 1-а дивизия е изпратена за заслон от към Силистра, 1-а конна дивизия е насочена за действие между Силистра и Добрич, а гарнизонът във Варна е със задача да отбие противника между Добрич и Балчик. Артилерията е съставена от 132 оръдия  с калибър 75, 87, 120, 150 и 305 мм. Като допълнителни усиления атакуващата армия включва още пет конни ескадрона, три картечни роти, пет инженерни роти, един вързан балон и аероплани за разузнаване.[27]

Кирицеску посочва датата 1 септември (19 август - стар стил) 1916 г. за начало на атаката на Тутракан. Като се погледнат заповедите, разменени между Щаба на Армейската група, ген. Ст. Тошев и  командирите на отрядите става ясно, че настъплението срещу Тутракан е организирано на 1 септември, но започва де факто сутринта на 2 септември по целия фронт.[28] Срещу Тутракан българските части атакуват от три посоки:

1.  западно от крепостта, срещу фортовете с №№ 1-4, по пътя Русе – Тутракан настъпва българо-германския отряд начело с майор фон Хамерщайн;

2.  главният удар е поверен на Преславската дивизия и е насочен към южния фронт, по-точно към фортовете с №№5, 6 и 7; на десния фланг на тази дивизия действа бригадата от 1 Софийска дивизия;  срещу позициите на фортовете с №№8 и 9 на този сектор на атаката е придадена и основната част от артилерията;

3.  в началото на боевете на източния фронт към постовете №№10 - 15 не е предприета атака.[29]

За Кирицеску атаката е много добре подготвена – добро разузнаване /аероплани, въздушни балони/; освен това много българи са взели участие в изграждането на отбранителните съоръжения. Част от тях били български офицери, преоблечени като работници, които след това дават сведения за фортификацията на Тутраканската крепост.

Първите атаки на българите са отбити. Загуби от румънските батареи търпи българо-германската група, на запад пехотните атаки са отбити, а дейността на атакуващите се заключава в артилерийски обстрел на предните позиции на румънците.

На 3 септември под поддръжката на артилерийски огън бъларската пехота започва нова атака. На крайния ляв фланг българите попадат по огъня на румънската флотилия, така атакуващите се принуждават да преместят атаката си към Шахлар, като към края на деня позицията Шахлар е отстъпена, а румънците се изтеглят към  укрепената линия.[30]

На южния фронт българите завладяват селата Денизлер(в по-ново време с. Варненци), Мешъ Махала(в по-ново време с.Дъбравица) и Дайдар (днес с. Шуменци), като наближават укрепената линия. Така към 3 септември 1916 г. румънците се изтеглят зад главните си отбранителни линии, а българската артилерия заема позиции по западните склонове на височините при Старо село и Сияхляр.

На 4 септември боевете се заключават в подготовка на главната атака, артилерийски обстрел и малки стълкновения с цел уреждане на позициите за главната атака. Кирицеску обвинява румънската отбрана, че не прави нищо съществено да попречи на подготовката на атаката. Ген. Теодореску иска подкрепления от Букурещ, но сред висшите военни кръгове в столицата преобладава все още оптимизъм. И въпреки че Теодореску излага в телеграма бедстващото си положение, помощта от Букурещ се бави.  Румънското командване не преценява правилно слабата активност на българските войски, като предполага, че българското настъпление е спряно. Все пак в същия ден главният стратегически резерв от 10-а и 15-а дивизии тръгва на юг – 10-а дивизия към Гюргево с цел охрана на дунавския бряг, а 15-а към Олтеница. Тази значителна помощ не успява да пристигне на време. Това съвсем коректно е оценено и от самия Кирицеску. Освен това тези сили пристигат поетапно, като това улеснява и благоприятства за бързата българска победа. 

Българската атака започва на 5 септември в 6:30 часа сутринта с артилерийска подготовка, като главната атака е насочена срещу южния сектор – най-слабият и най-отдалеченият сектор от Дунав. Срещу Дайдар (фортове с №6-9) се насочва 4-а дивизия и 1-ва бригадата, на полк. Хр. Недялков, от 1-ва Софийска пехотна дивизия. В този сектор българите имат и преимущество с артилерия. Българската артилерия е съставлявана от повече от 20 батареи, срещу три неподвижни 105 мм. и една 37 мм. До към 8:00 ч. румънските батареи са унищожени, като само едно отделения леки гаубици от 5-и полк са изпратени като подкрепление. Според Кирицеску една грешка на коменданта също улеснява българската атака – кукурузът (царевична нива) е оставен неподрязан и е използван от българите за прикритие на пехотата и артилерията.[31] В 8:00 ч. командирът на 4-а дивизия получава донесение да се прекрати артилерийската подготовка и да се премине към настъпление. Атаката срещу Тутраканската крепост се разпределя между атакуващите сили по следния начин:

Ø 19-и Шуменски полк атакува форт №6;

Ø 31-ви Варненски полк атакува форт №7;

Ø 6-и Търновски полк атакува междината между фортовете с №№6 и 7;

Ø 1-ви Софийски полк атакува форт №8;

Ø 7-и Преславски полк атакува междината между фортовете №7 и 8.

Срещу себе си така изброените български сили срещат съпротивата на 79-и полк начело с полк. Димитреску, като всеки форт и всяка междина между фортовете се отбранява от по една рота, освен това полкът разполага и с две гаубични батареи.

До 13:30 ч. секторът Дайдар преминава вече в български ръце, като румънците губят 43 офицери и 3000 войници убити или ранени.

Докато тече боя за този сектор, колоната на майор Хамерщайн атакува сектора Старо село, като българо-германските войски също постигат бърз успех и тук.  В 13:00 часа полк. Марашеску оттегля силите си на втора отбранителна линия. Единствено форт №1 не е овладян, защото там румънците се противопоставят и чрез огън от флотилията си.

Най-слаба е отбраната на 3-ти сектор; там без да са атакувани от българската пехота, а само обстрелвани от артилерията, румънците бягат от позициите си и въпреки, че са върнати, повечето остават на втора отбранителна позиция. Така към 17:00 часа в български ръце преминава първата отбранителна линия, както и цялата неподвижна част от подвижната артилерия.

По време на боевете започват да пристигат и първите подкрепления, които веднага се изпращат да попълват пробойните. Но, както пише и Кирицеску, това са раздробени части, а и поетапното им пристигане възпрепятства образуването на една значителна отбранителна маса способна да даде отпор на връхлитащите българи.[32]

Предвидената за 19:00 ч. контраофанзива е отложена за следващия ден, защото румънската войска била разпръсната в кукуруза и тила, а и станало трудно да се открият командирите й. На запад е организирана нова отбранителна линия между форт №1 и кота 62. Настава паника сред командирите и войската, комендантът губи вяра в себе си, войниците - в командирите си, а две дружини без причина побягват към Дунав, увличайки дори и един генерал. Тази паника е подбуждана и от местните жители, както и от българи от румънските полкове, попълвани с местно население от Добруджа. К.Кирицеску дава много любопитни сведения за подривната дейност която извършват в румънската армия войниците от български произход. За него това представлявала една много добре организирана „шпионска мрежа” – войниците в тила обръщали колите с провизии, други бягали към града и всявали паника, тръбачите вместо за атака свирили оттегляне и т.н.[33]

Едва при това безнадежно положение ген. Аслан решава да прати  в подкрепа на обкръжената крепост бездействащата по това време 9-а дивизия в помощ на Тутракан, а 19-а дивизия получава заповед да настъпи към Добрич и Куртбунар. Ген. Аслан също така моли ген. Зайончковски да изпрати в помощ на ген. Басарабеску конната дивизия, която да охранява левия фланг на 9-а дивизия. Руснаците обаче не са в състояние да изпратят подкрепления на Басарабеску, защото съсредоточаването им е много бавно. Басарабеску също е прекалено бавен в действията си. На 6 септември 1916 г., на 15 км. източно от Тутракан, при Сарсанлар, Басарабеску се натъква на български сили и е принуден безславно да се оттегли отново в Силистра.

На следващия ден българската  атака започва в 6:00 ч. с артилерийска подготовка, вече срещу втората отбранителна линия. Началото на бойните действия се подтвърждава и от оперативна заповед №2 по войските, които действат срещу Тутракан, издадена на 5 септември 1916 г. от ген. Пантелей Киселов.[34] Първи настъпват формированията на 4-а Преславска дивизия, като най-напред в 06:30 ч. започва настъплението 1-ва бригада от дивизията. В същото време е атакуван и сектора при Антимово. Румънците са натикани във вътрешната отбранителна линия, без сериозна артилерия и на тясно пространство.

Единствено отрядът на м-р Хамерщайн среща отпора на полк. Марашеску по линията, която върви по брега на Дунав, и включва форт №1, като минава напреки на шосето Русе-Тутракан.

В сектора Дайдар българската артилерия прилага преграден огън и до 12:30 румънците са принудени да се оттеглят към града. По същото време там се случва нещо много важно - от сектора Антимово единственият аероплан съобщава на коменданта на крепостта, че от изток се приближава руска войска. Комендантът прекратява огъня от монитирите по това направление, но за изненада на румънците от кукуруза изскачат българи. Грешката произтича от приликата по униформите и по-точно от подобия във формата на шапките. Румънците изпадат в паника и напускат постовете си, като увличат и защитниците от сектора Дайдар като командирите пак ги няма. Към 11:00 ч. с автомобил и комендантът ген. Теодореску се насочва към Дунав. Командващия на Трета румънска армия (3 РА) праща подкрепление от седемнадесет дружини, но не предвижда никакво отстъпление на силите в крепостта, ако такова би се наложило. На западния фронт боят продължава до 16:30 ч., като в 16:00 ч. единствената румънска батарея е извадена от строя и с това се отваря фронт за настъпление на българската пехота.

Появата на два бронирани автомобила на Източния фронт и при сектора Дайдар внася допълнително смут. В 16:30 ч. полк.Марашеску предава крепостта. [35]

Данните за загубите в жива сила, които дава Кирицеску се разминават с тези, установени от споменатата вече в Предговора – Военноисторическа комисия. Според Кирицеску румънските загуби са следните:

·        462 офицери и 25 000 войници убити или пленени;

·        100 оръдия и 62 картечници пленени;

·        От гарнизона само 4000 души прекосяват Дунав;

Българските загуби в жива сила се отчитат така:

·        161 офицери, 11 офецерски кандидати и 7742 войници

Според Военноисторическата комисия българските загуби са следните:

·        50 убити и 169 ранени офицери,

·        1559 убити, 7623 ранени и 257 изчезнали подофицери и войници.[36]

В тези данни са включени и загубите на германските части. За румънските загуби въпросната комисия се усланя на румънски източници, като уточнява, че точните загуби не са установени: 7500 убити, а от целия гарнизон (около 39 хил. души), включително и подкрепленията, едва около 3500 са успели да преминат Дунав.[37] Пленени са  28 000 румънски войници и 480 офицери и огромно количество бойни трофеи, между които 2 знамена и 154 оръдия. Според други данни пленените офицери са 450, а пленените оръдия 150. Заедно с убитите и ранените загубите на противника възлизат на повече от 40 000 души. Според други румънски източници убити, ранени и изчезнали са 7500 войници. Пленени са 450 офицери и 28 000 войници (според генерал Жеков - 27 830). Независимо от тези различия в данните за загубите на двете страни, след тази операция и румънското поражение, последиците за съглашенските войски са съдбоносни и предопределят до голяма степен изхода на битката за Добруджа.

Според Кирицеску падането на Тутракан е предизвикано от следните грешки на румънското командване:

·        струпването на голяма армия в крепостта, която освен всичко е и изолирана;

·        недооценяване на стратегическото значение на Тутракан; след като не е могъл да изпълнява  ролята на преден мост, по-добре би било силите да се изтеглят към основните войски;

·        третата грешка е, че цяла дивизия е пратена на помощ на части, вместо навреме да бъде изпратена тази от Силистра.

Нито една от тези грешки, според румънският полковник, не може да оправдае бързината на катастрофата. Според българското командване, с наличните средства за отбрана, и жени биха издържали атаката няколко дни.

Според военният специалист К.Кирицеску главната причина за позорното поражение е слабата организация на отбраната. Резервите са употребени неправилно – на запад където атаката е демонстративна са пратени най-много сили, а на юг, където е главния удар са пратени само две – три дружини. Липсва свръзка между коменданта и останалите командири. След бягството на коменданта никой от останалите командири не взима инициативата да организира отстъпление към Силистра. Причините за румънската загуба: по-слабата артилерия, слабото разузнаване, липсата на опит от страна на личния състав, ниския морал на защитниците, обзети от паника и отстъпващи безразборно.

След падането на Тутракан пред 3 БА армия се открива възможността да настъпи решително към Северна Добруджа. Освен това, след това срамно поражение румънците са принудени да спрат настъплението си на Карпатския фронт, както и да променят първоначалния си план. Две румънски дивизии били изведени от Карпатския фронт и насочени към Добруджанския. От друга страна българската победа при Тутракан облекчила положението на австро-унгарските и германските войски в Трансилвания, като им позволила да подведат нови резерви към Карпатския фронт.

§ 4. „Падането” на Добрич и Силистра

        Част от плана на генерал-фелдмаршал Август фон Макензен е поетапното превземане на Тутракан, Силистра и Добрич. Срещу Силистра и Добрич той разполага с центъра и дясното крило на 3 БА.

        В центъра е дислоцирана 3-а бригада от 1-ва Софийска дивизия. Тя разполага с три дружини и три батареи, като е разположена между Тутракан и Силистра. 2-ра бригада от 1-а Софийска дивизия, включваща осем дружини и три батареи е разположена по шосето Аккадънлар (днес гр.Дулово)– Алфатар. Между тези две бригади е вмъкната и една конна бригада за свръзка и наблюдение на Силистра от към запад.

        Дясното крило се състои от една конна дивизия, в състав шестнадесет ескадрона, усилени с пехотни части, артилерия, колоездачи и много конни и пеши картечни ескадрони. Задачата на дясното крило е да охранява десния фланг на армията, действаща между Тутракан и Силистра, превземане на Куртбунар (днес гр.Тервел) и подготовка на атаката на Добрич. Очакват се и две турски дивизии.

Гарнизонът в град Силистра е оглавяван от генерал Басарабеску, който е начело на 9-та дивизия, в Добрич е дислоцирана 19-а дивизия начело с генерал Аргиреску. Общо това са двадесет и осем пехотни дружини, една бригада калараши от осем ескадрона. В тила на румънската линия се придвижва бавно и един руски корпус в състав 61-ва дивизия, 3-та Казашка дивизия и Сърбо-хърватската дивизия. Начело на този корпус е ген. А.Зайончковски, но придвижването му е твърде бавно и този корпус влиза в бойните действия едва на 5 септември при боевете за Добрич. Тези румъно-руски сили не са съсредоточени, румънските дивизии са разхвърлени между двата гарнизона, а руските сили се бавят с придвижването си. Това е използвано от българите, които успяват да блокират румънските дивизии и да ги и бият по части.

Българското настъпление в този сектор започва на 1 септември, като още на следващия ден са превзети Аккадънлар и Куртбунар. Срещу настъплението към Силистра ген. Басарабеску не предприема никакви действия и едва на 5 септември след заповед от командващия 3 РА да предприеме „местни действия”, изпраща по две-три дружини да прочистят пътя Тутракан – Силистра. На юг отрядът  Паулиан успява да превземе наново Алфатар, на югозапад с една конна и една пехотна бригада прекъсват връзката между Тутракан и Силистра.[38]

През същия ден, предвид отчаяното положение на „защитниците” на Тутракан, ген. Аслан заповядва на Басарабеску да настъпи стремително към „румънския Вердюн”, като в Силистра бъдат оставени само четири дружини за охранение. Въпреки тази заповед Басарабеску оставя в Силистра пет дружини, други пет образуват отрядите Паулиан и Кондееску, а една е някъде другаде, така генералът тръгва само с пет дружини към Силистра. На следния ден - 6 септември в 6:00 ч., частите от 9-а дивизия са атакувани от български части при Сарсанлар, на 18 км. от Тутракан. Българските бригади атакуват колоната, от румънска страна в боя се включва само авангарда, така те са обърнати набързо в бягство, като Басарабеску не прави и опит да организира отбрана.

Преценявайки, че защитата на Силистра е ненужна и организирането на отбраната трябва да се извърши по на север, румънците напускат крепостта на 8 септември 1916г. 9-а румънска дивизия се изтегля към Кузгун (днес с.Антимово), а Басарабеску е сменен от ген. Петала – някогашен съвипускник на ген. Колев от италианската scolla di Guerra. На 10 септември българите влизат в крепостта.

В същото време, когато центърът на 3 БА извършва марш към Силистра, дясното й крило атакува Добрич. На 2 септември конната дивизия заема Куртбунар (Тервел), където е дислоцирана само една румънска дружина. На следващия ден тази дивизия завзема и с. Кочмар, като по този начин връзките между Силистра и Добрич са прекъснати. В същото време 12-а дивизия тръгва от юг при Баладжа (днес с.Стожер) към Добрич. При с. Опанец настъплението е спряно за кратко от 40-и полк. Въпреки това 19-а дивизия се изтегля и на 4 септември българите влизат в Добрич, Балчик и Каварна.

При пристигането на българските войски в Добрич на 5 септември 1916 г. те намират „52 души българи и мюсюлмани  застреляни в помещението и в двора на затвора при гарата. Труповете им са лежали там три дни”.[39] В изложението на румънския автор за това – естествено - няма нито дума. Най-вероятно той да не е имал за това никаква информация. Затова пък, когато споменава за „напуснатия” от румънските войски гр.Добрич, той се възмущава от „грозните ужаси”, които отпечатали „българската окупация на града”.  Тези „грозни ужаси” той вижда в това, че българите избили „румънски чиновници”, неуспели да се оттеглят с войските си, и във факта, че един часовой при пощата „забравен при бързото отстъпление” загинал „при отбрана на поста си”.[40] Благородният гняв на румънския автор не допуска да се говори за „румънски варварства”. Но ако за изстъпленията в добруджанските села от страна на румънската армия е допустимо той да не е имал информация, след края на войната е изключено полк.Кирицеску да не е имал сведения и за отвлечените и интернирани в Молдова 25 000 военновременно мобилизирани поданици на румънския крал в края на август главно от селата в Силистренско, Добричко и Балчишко.[41]  Само за последните няколко седмици от румънското господство над Южна Добруджа са интернирани 17518 души.[42] Това са обикновени трудови хора – българи, турци, татари, без да има нито един румънец. Удивително е, че за избиването на около половината от тях от румънските военноадминистративни той не намира никакви слова. Излишно е да се казва, че никаква реакция няма от него и за ограбените от мирното цивилно население на Южна Добруджа 88 000 глави едър рогат добитък, 307 000 глави овце и кози и много големи количества земеделска продукция. Тази варварска политика от страна на Букурещ, става достояние благодарение на П.Нейков – представител на Министерството на външните работи при анкетната мисия, начело с Лерис Айнщайн - управляващ американската легацията в София по това време. Всичко това навярно се вписва в ценностната му скала за трудности при изграждането на Romania Mare. А това дава основание да подозираме К.Кирицеску в двойнствен оценъчен стандарт от гледна точка на морала.

На 5, 6 и 7 септември 1916 г. на север от Добрич се водят боеве между двете коалиции. Според Кирицеску, българите били нахлули в чужда територия, за да се бият с тези, които някога ги освободили. В случая обаче не се казва нищо дали са освобождавали някого румънските войски през лятото на 1913г., когато неканени са дошли в Южна Добруджа, за да  възстановяват „балканското равновесие”.

За Кирицеску в боевете за Добруджа силите на 19-а дивизия не достигали, а в дясно от нея бил бойният ред и на 61-ва руска дивизия начело с ген. Симански. Тези сили се оглавявали от ген. А.М.Зайончковски. Румънската отбранителна линия се разполагала на юг от „старата граница” напречно на шосето Кочмар – Добрич. На 6-ти септември 1916 г. започнала контраатаката на руско-румънските войски за „връщане” на Добрич. В 16:00 ч. те срещнали български части на линията Каралес (днес с.Царевец, Добричко) – Геленджик (днес с.Победа, Добричко). След четиричасови боеве румънците завзели село Геленджик и гарата му. В 23:00 ч. по заповед на ген. А.Зайончковски се преминало към отстъпление отново към Караомер (днес Негру вода, Румъния). Последвала обаче нова заповед за отмяна на отстъплението, но тази заповед пристигнала твърде късно. Руските части при Каралес били атакувани, към тях била придадена 5-а смесена бригада, но последната закъсняла и не успяла да помогне на русите, които са отблъснати.[43]

От по-нататъшното изложение узнаваме и други детайли около развитието на бойните действия.

 На 8 септември край града и в града Добрич няма никакви боеве, а в хода на своето изложение К.Кирицеску без да фиксира точно тази дата, но най-вероятно има точно нея предвид, пише че на север от града българите изкопали набързо окопи и се разположили в тях в очакване на събитията, разиграващи се на запад и на турските подкрепления, пристигащи от юг. Това били 15-а и 25-а анадолски дивизии. Подтекстово авторът отново лансира величайшата си неприязън срещу всичко българско и изказва „разбиране” за турското участие във войната в Добруджа. А за сраженията край Добрич на 7 септември (третия ден), той вижда дори как 61-ва руска дивизия била силно атакувана „от фронта и откъм фланга от български и турски войски”. Действителната картина за тази дата е, че турските войски наистина пристигат, но следобяд, когато боят с руси и румънци вече е приключил, без да успеят да се включат в никакви сражения.[44] Страстно разобличително относно българската непризнателност спрямо русите говори К.Кирицеску, когато оценява и значението на боевете край Добрич. Неизвестно за нас остава обаче дали не би било изява на висша признателност спрямо русите, ако българските войници бяха вдигнали ръце за предаване към внуците на някогашните освободители и бяха посрещнали заедно с тях и румънските солдати от 19-а дивизия? Г-н полковникът явно е забравил, че българските защитници и освободители на град Добрич са гледали на Добруджа като на своя земя, а на русите и на румънците - като на нашественици. Поради влизането на българите в Силистра, силите на Съглашението са принудени да се изтеглят на линия, съответстваща на старата добруджанска граница. Затова и румънските войски отстъпват. На 10 септември 1916 г. ген. Аргиреску е сменен от полк. Скъришоряну. Макензен се насочва към линията Черна вода – Кюстенджа (Констанца).[45] В заповедта на Хинденбург от 10 септември, за настъпление към въпросната линия, германското командване цели възможно най-бързото овладяване на ж.п. линията Черна вода – Кюстенджа. Тук за втори път трябва да се отдадем значимото на ген. Стефан Тошев. Въпреки че е наясно със стратегическия замисъл на светкавичното настъпление, след овладяването на Силистра и Добрич, той знае че ситуацията, в която е изпаднала малобройната му армия, му налага да бъде изключително предпазлив, за да не се проиграят успехите от предните дни. Затова ген.Ст. Тошев решава докато не се прегрупират формированията да не се предприемат прибързани действия – решение, което отново го изправя срещу фелдмаршал Макензен. Но резултатите от боевете на 13 и 14 септември също  отново доказват правотата на българското командване.

След това отклонение, да се върнем към бойните действия... На лявото си крило Армейската група „Макензен” образува групата „Боде” в състав около една бригада, тази група се насочва по крайбрежието на Дунав към Черна вода. На същото крило са разположени и германо-българските войски, като са придадени два нови германски полка. Ген. Ст. Тошев разпорежда 45-и полк от бригадата „Боде” да продължи към Силистра, 1-ва дивизия да заеме Силистра, а 4-та дивизия да продължи движението си докато не се изравни с другите дивизии. Същевременно бележитият български генерал предупреждава командирите на 1-ва, 4-а, 6-а дивизии и на Варненския укрепен пункт за предстоящото настъпление на 12-и септември.

В действителност румънското главно командване има планове за контранастъпление: 3 РА е натоварена с демонстративни действия на левия бряг на Дунав, 4-а дивизия е била със задача настъпление към Куртбунар, а ген. Зайончковски планира контранастъплението да се извърши от руския корпус към с.Кранево.[46] За нещастие на румъните тези действия не се увенчават с успех.

Линията, която заемат румънците започва от езерото Олтина на запад, върви на югоизток през Паракьой – Аптаат – Мусубей (днес с.с. Бистрец-Абрит-Горен Извор, Добричко), от там на североизток през Чифут куюсу (днес. с.Йовково, Добричко) и стига до Караомер (днес в Румъния Негру вода). 9-та дивизия с трите си бригади заема позиции между ез. Олтина до Паракьой, 19-а дивизия е при Караомер, а центъра се заема от руските и сръбските формирования.

Главният удар на А.Макензен е насочен срещу дясното крило на румъно-руските войски с цел да ги изтласка от дунавското крайбрежие, да обходи главните сили и да ги притисне към морето. На 11-12 септември групата Боде атакува 9-а дивизия, но румънците спират настъплението. Въпреки това те не контраатакуват.

Третата атака обаче е успешна и под обстрела на артилерията 9-а румънска дивизия отстъпва към Кузгун (днес в Румъния). На 13 септември 1916 г. следва нова атака, румънците отстъпват като се сражават на последователни позиции при Каранлък, Кузгун, Демирча и отстъпват през Адамклисе към Мулчова. (Всички тези населени пунктове днес са в Румъния).

        На 12-13 септември българите влизат в сражение с центъра на врага. Руснаците предприемат настъпление към Краново, Силистренско, а 19-а дивизия на левия фланг има за цел да атакува, за да привлече колкото се може повече български сили. За усиление на 19-а дивизия идват новосформираната 36-а бригада, начело с полк. Джорджеску Кристодуло. Тази бригада заедно с 10-а, която пък е пратена да прикрива отстъплението на 9-а дивизия, образуват новосформираната 10-а дивизия, начело с ген. Хартел. На 13 септември 1916 г. тази 19-а дивизия заемаща позиции южно от Караомер е атакувана от конни части, които са отблъснати от огъня на артилерията. Следва пехотна атака, която атакува западния румънски сектор – бригадата Поеташ. В същото време следват нови атаки с конницата по шосето Чифут куюсу – Караомер. Всички атаки са отблъснати.[47]

        В дясно от 16-а дивизия, след 54 км. марш пристига и 37-ма румънска бригада, която заема позиция между десния фланг на 19-а дивизия и левия фланг на руската армия. Тази бригада е атакувана, тя успява да спре атаката, а 52-ри полк контраатакува и завзема село Карали (днес с.Красен, Добричко), но под артилерийския обстрел са принудени да се върнат на позициите си. Вечерта е взето решение да се отстъпи към линията Кубадин – Тузла[48]  (Тези селища днес се намират в Румъния).

        С телеграма от 11-ти септември 1916 г. генерал Ж.Ж.-С.Жофър (1852-1931) – главнокомандващ на френската армия -  известява румънците, че войските в Добруджа трябва да се усилят, като ги уверява, че ген. Сарай от Солун ще предприеме офанзива на Македонския фронт, че лично той ще поиска от ген. М.В.Алексеев (началник на Щаба в Руската главна квартира)  да изпрати още подкрепления в Добруджа. Обаче след възстановяването на положението би трябвало да се предприеме офанзива в Трансилвания.[49] Съглашението наистина предприема атака срещу българските позиции на Македонският фронт, като ген. Сарай дори успява да завладее град Битоля, но скоро съглашенската офанзива е спряна. Така възможността за изтегляне на български сили от Добруджанският фронт пропада. Ген. М.В.Алексеев изпраща в действителност подкрепления, но вместо исканите 200 000 души е изпратена само една (115-а) дивизия, която пристига на театъра на военните действия твърде късно.

        Румънците преразглеждат наново своя план и стигат до заключението, че трябва да посрещнат опасността със собствените сили.  На 15 септември в Главната квартира на румънската армия в Периш се провежда военен съвет. Ген. Авереску настоява да се премине към отбрана на север и офанзива от юг. Но ген. Презан намира, че трябва да се придържат към първоначалния план, като се усили северната армия.

        Приема се следното решение: да се продължи офанзивата в Трансилвания, като се приема и предложението на генерал Авереску за усилване отбраната на Добруджанския фронт и офанзива на Дунавския фронт.[50] За Кирицеску тази война на два фронта е твърде рискована, особено при положение, че Макензен е обхванал десния фланг на румънските войски в Добруджа, а в Трансилвания започва да пристига авангарда на ген. Фалкенхайн.

        Предприети са и организационни мерки в румънските сили. Ген. Аслан е освободен от длъжността командващ на 3 РА, като на негово място е назначен ген. Александър Авереску. Самата 3 РА е преименувана в Група „Южни армии”, състояща се от румъно-руските войски в Добруджа, начело с ген. А.М. Зайончковски. За отваряне на Дунавски фронт е образувана – Дунавска армия от шест румънски дивизии, начело със самия Авереску.[51] Този бележит румънски военен и политически деец, който по-късно ще стане и премиер на страната си, някога като младеж участва в освободителния поход на румънските войски в далечната 1877 г. Но след това, като началник на румънския Генерален щаб ръководи операциите против българите през лятото на 1913 г., докато последните воюват срещу сърби и гърци.

        В изпълнение на плана за подсилване на войските в Добруджа румънците изпращат 2-ра и 12-а дивизии от 1 РА, 5-а дивизия от 2 РА и една новосформирана дивизия – 15-а.

§ 5. Боят на линията Расово-Кубадин-Тузла

        На 15 септември 1916 г. български военни части влизат в Мангалия, който е напуснат от румънските войски. Първо влизат две дивизии, които преследват румънците. Тук, според К.Кирицеску,  ген. Колев е „тежко ранен” и по-късно умира в резултат на раните си. Десет месеца по-късно ген.м-р Иван Колев наистина умира в резултат от прогресиращо сърдечно заболяване, но във виенска клиника (29 юли 1917 г.), далеч от другарите си и бойците на прославената Конна дивизия, чиито авторитет на елитна войскова единица той издига на небивала висота. Защо Кирицеску изрича неистината, че вождът на българската конница бил тежко ранен край Мангалия и че умрял „след няколко дни”, за това може да се досещаме – ген. Колев, роден и израснал в младостта си в Румънска Бесарабия, изучавал тънкостите на военната наука в Италия заедно с генералите Авереску и Петала със сигурност е бил най-ненавиждания български военачалник. И нему, според разбиранията на Кирицеску,  със сигурност се е полагала смърт, причинена от румънски куршум.

        Вечерта на 15 септември българските войски са на 20 км. от Кубадинската укрепена позиция. Ген. Ст.Тошев, разчитайки на сведенията от разузнаването, смята че противникът няма да се спре на укрепената позиция и за- това заповядва преследването да не спира.

         Групата Боде настъпва срещу 4/2 румънска бригада, заемаща гребена югозападно от Сатулуй Гьол Баску. Въпреки първоначалния успех формированията от група Боде са принудени да заемат линията Алиман – Талашман. В тези боеве изключителна помощ оказва и Дунавската флотилия, която обстрелва левия фланг на атакуващата армия. Българо-германските атаки продължават три дни, все неуспешно. Конната дивизия има за цел на 17-ти септември да разкъса линията Черна вода – Кюстенджа, при Меджидие. Към 16-ти септември 4-а дивизия следва да е на линията кота 147 – Кокарджа, а 6-а дивизия кота 147 – Кубадин. Дясната колона на българските сили трябва да тръгне по посока Докузачи – Черкезкьой – Гювенлия.[52]

        В изпълнение на новия румънски план румъно-руските войски заемат укрепената линия - от Расово на Дунав, през селата Арабаджи, Мулчова, Ениджа, Кокарджа, Кубадин, Топрахисар, Тузла като достига брега на Черно море. Кубадинската отбранителна линия днес е изцяло в пределите на Румъния. През целия ден на 16 септември съглашенските войски се подготвят за отбрана.

        Между Расово и Кокарджа са разположени две румънски дивизии – 2-ра и 9-а. В тила им са стоварени с железница още две дивизии – 12-а и 15-а. В Кокарджа е настанена сръбската дивизия, а в Кубадин са руснаците. В Топрахисар е дислоцирана 19-а дивизия, като между нея и русите са разположени части от 5-а дивизия. Разположението на румъно-руските сили е следното:

Ø 2-ра дивизия: от блатото Бачиу до Арабаджи;

Ø 9-а дивизия: от Арабаджи до Кокарджа;

Ø 61-ва руска дивизия: от в.Коджа Юк до вис.123 югоизточно от Кубадин;

Ø 19-а дивизия: Ендже Махле – Топархисар – Урлукьой – Топрахисар;

Ø 5-а каларашка бригада: Текиргьол;

В резерв са оставени: 36/5-а бригада при Енде Каракьой,

1-ва сърбо-хърватска бригада при Бюлбюл Мик, 3-а руска конна дивизия в Мурфлатар. Дунавската флотилия е натоварена със задачата да охранява дунавския бряг, а 12-та дивизия от резерва на 3 РА е насочена за усиление към Черна вода.[53]

        Според Кирицеску в числено съотношение двете военни групировки са равностойни, но българо-германските войски превъзхождат във въоръжение – артилерия, картечници, аероплани, бронирани автомобили. Румънските сили са около 70 дружини, 90 полски, няколко тежки батареи и 32 ескадрона. Срещу тези сили и средства 3 БА противопоставя 62 дружини, 54 батареи и 29 ескадрона. От тези цифри се вижда, че макар и с малко, преимуществото е на страната на румънците, които са в позицията на отбраняващи се. За да се постигне някакво предимство над противника, в тактиката е необходимо атакуващите формирования да имат числено превъзходство – нещо което 3 БА не е в състояние да си осигури. Българските формирования, освен и изморени от дългия преход, са разтеглени на фронт от 70 км. Затова и оправданията на Кирицеску за загубата на тези боеве, за които се смята, че ще решат съдбата на Добруджа, не могат да се определят за сериозни.

        Главният удар е насочен между Расово и Кубадин. Със заповед №29 на ген. Ст. Тошев, тежката артилерия е придадена на 1-а и 4-а дивизия, което говори, че решителният удар ще е върху десния фланг на укрепената позиция. След като тежката артилерия забавя дислоцирането си на заповяданите позиции, атаката се измества за 18 септември. Бригадата Боде атакува по поречието на Дунав с цел да форсира пътя за Черна вода, като овладее моста на Дунав.

        По на изток, между Мулчова и Кокарджа, българите атакуват с помощта на артилерийски огън. Така те успяват да пробият между 9-а румънска дивизия и сръбската дивизия и овладяват Кокарджа. След пристигането на 12-а дивизия обаче румънците възстановяват отбранителната линия. Липсата на връзка между първите линии и командването лишава румънците от възможността за развиване на този успех. Според К. Кирицеску българите бягат чак до Адам клисе, като изоставят артилерията си, но след като виждат, че не са преследвани се връщат на позициите си при Енидже, където намират непокътнати оръдията си.[54]

В своето изложение, макар и да се стреми към някакъв обективизъм, румънският автор е склонен да вижда навсякъде български неуспехи и проблеми, както и румънско юначество,  настъпателност и бойно майсторство, на които най-често пречка се явяват предимно неадекватни руски действия. Макар и съюзници, русите са много често „на прицел” в аналитичния обзор на румънския полковник. Следват хвалби към сръбската дивизия, начело с полк. Стефан Хаджич - сърбите били много ентусиазирани да се бият срещу „дивия” неприятел.

        На 18 септември главният удар е насочен към центъра на левия фланг на румъно-руските войски. След неуспеха на атаките ген. Ст. Тошев заповядва ударите да бъдат подновени на следващият ден. Най-силните атаки на 19 септември са насочени срещу 5-а и 19-а дивизии – източно от Кубадин. Тези атаки са отбити, а на следващия ден следва затишие. Българите се изтеглят към укрепените позиции в тила си, а румънците пленяват цели 5 000 пушки.[55]

На 19 септември ген. Авереску заповядва да се заздравят отбранителните позиции и при възможност да се предприеме контранастъпление срещу десния фланг на 3 БА, планира се и десант на Дунав с цел овладяването на Добрич. В унисон с тази заповед ген. Зайончковски решава да насочи контраатаката си към Кокарджа. В резултат на неуспешните атаки и последващите контрадействия на румънците позициите на българо-германските войски са поразклатени. Това положение кара командването на 3 БА да поиска от Щаба на армейската група подкрепления. В отговор на това искане на 22 септември ЩДА решава 2-и полк от Бургас да се премести в Силистра, а 42-и полк да се придаде на 1-а дивизия. На следващия ден става ясно, че 217-а германска дивизия се намира в Ниш и пътува към Добруджанския фронт.[56]

        На 20 септември българските войници са натоварени със задачата да се укрепят на достигнатите позиции и да се готвят за настъпление на следващия ден. От другата страна на фронта, окуражен от успешното отбиване на българските атаки, ген. Авереску заповядва на 5-а и 19-а дивизия да предприемат настъпление на 21 септември. През същия ден лявото крило на румънците преминава в настъпление в три колони. Най-източната колона тръгва от Мусурат, завземат Мусуратанулъ Маре. В средата 17-а бригада завладява Амузача, Каракьой, а българите отстъпват към Мустафакьой.[57]

Дясната колона (5-а смесена бригада) тръгва от Енидже махале, завладява Енез Буюк, но през нощта ротите са принудени да се оттеглят. На 22 септември румънците отстъпват и оборудват линията Амузача – Первели за отбрана.

Тази атака е отбита с цената на много жертви дадени от българската конна дивизия и добричките войски, общо: 1 убит и 4 ранени офицери, 45 убити и 276 ранени войници и подофицери.[58] В резултат на тази криза ген. Ст. Тошев заповядва 25-а и 15-а турски дивизии да подсилят дясното ни крило. На 24 септември българският генерал взима решение да атакува румънските позиции с десния си фланг чрез 1-а конна дивизия, добричките войски и 25-а турска дивизия. Целта е да се установи контрол на шосето Каваклар – Енгез – Амузача. През същия ден 6-и турски корпус окончателно пристига в Добрич.

На 25 септември се изработва и окончатения план за втората атака на Кубадинската позиция. Главният удар е насочен южно от Кубадин, между кота 135 и кота 123 от 6-а дивизия, войските на ген. Топалов и 12-а дивизия, която е трябвало да остави един полк в резерв. Този план е изоставен поради причината, че на 1 октомври румънската Добруджанска армия начева настъпление чрез десанта при Ряхово.

С боя на рубежа Расово – Кубадин – Тузла се приключва първият етап от борбата за Добруджа. За К.Кирицеску операцията в Добруджа е успех за Централните сили, освен заради успешното напредване на българо-германските сили и още затова, защото се измествало вниманието на румънците от фронта в Трансилвания, тъкмо когато германците съсредоточават силите си там.

§ 6. Румънската контраофанзива в Добруджа и десантът при Ряхово

За изпълнение на решенията взети в Периш, ген.Ал. Авереску предвижда заедно с контраофанзивата на Добруджанската армия, да се предприеме и атака във фланг и тил на българите чрез 3-та Дунавска армия, която е в състав от седем дивизии. Тази армия трябва да форсира Дунав при Ряхово и да изтрие срама от загубата на Тутракан. За подготовката на такъв десант румънците построяват едно шосе и събират материал за два моста, по които да прехвърлят войските си. Освен това са осигурени допълнително и 250 лодки за защита от австрийската флотилия, на о.Чингинели се разполагат пехота и един артилерийски пост, оборудва се и преграда от шлепове в канала Табан.

Започва трескава подготовка за предстоящото форсиране на р. Дунав. Ген. А. Авереску назначава военна комисия. Тя предлага за изходна точка на преминаването с.Фламънда. Наредено е преминаването на р. Дунав при Фламънда – Ряхово да бъде подготвено за десет дни. Предприети са и мерки, с които да бъде намален ефекта от противодействието на българската, австро-унгарската и германската флотилии.

В края на септември българското командване очаква румънското нападение, като смята, че то ще се осъществи на Добруджанския фронт и чрез десант на Дунав. Българските сили са съсредоточени на рубежа Расово – Кубадин – Тузла, като за охраната на дунавския бряг са оставени незначителни по брой сили. В Русенския гарнизон, с командващ полк. Волф, са разположени три опълченски и една маршева дружина, плюс 75-мм и 120-мм оръдия. В Тутраканския гарнизон са дислоцирани една маршева дружина, две 150-мм и две полски оръдия. В Силистренския гарнизон, прикриващ линията от Български косуй (днес. с. Пожарево, Тутраканско) до бойната граница на 3 БА, са разположени две дружини и 42 полк.[59]

Благодарение на българското разузнаване и на самолетите дислоцирани в Разград, командването на 3 БА е било наясно за подготовката на предстоящия десант. Ген. Ст. Тошев заповядва на въздушната ескадрила в Разград да разузнае подробно северния дунавски бряг в участъка Гюргево - Олтеница.

Последните дни на септември напрежението по българо - румънската дунавска граница нараства. Зачестяват престрелките между румънските батареи в Бекет, Зимнич и Фламънда и българската артилерия съответно в Оряхово, Свищов и Ряхово. На 29 септември 1916 г. се предприема атака срещу пристанище Корабия, където са потопени руски параходи и са пленени няколко шлепа.

В навечерието на операцията по преминаване на р.Дунав австро-германските войски предприемат решително настъпление на Карпатския фронт. Румънското командване губи стратегическа инициатива и отстъпва град Брашов. Въпреки числения превес на съюзните български, германски и турски войски на Южния фронт, ген. А. Авереску разпорежда преминаването на реката да започне на 1 октомври 1916 г. Десантът започва в 3:30 часа сутринта на същият ден. През целия ден и през нощта реката преминават 10-а дивизия и половината от 21-ва, като на другия ден започва и изграждането на мост на Дунав. По обяд немски аероплани започват бомбардировката над района на десанта, като прекратяват строежа на моста. Румънците нямат аероплани, руските пак закъсняват да осигурят въздушната поддръжка на десанта. Всъщност Кирицеску отново търси вината за бъдещото поражение някъде другаде, но не и в собствените сили на румънците. За въздушното осигуряване на десанта румънците разполагат при Дадилов с два самолета и две оръдия за противовъздушна отбрана.[60] Към 19:00 ч. мостът е завършен.[61] За отбраната му са заделени пет тежки и шест полеви батареи.  

През първия ден от операцията, 1 октомври, румънците заемат временно Ряхово и близките села - Сливо полe, Кая махле (днес махала в Сливо поле) и Пара махле (днес село Гецово, Разградско). Двете български роти от 5-и опълченски полк, охраняващи с. Ряхово, са изтласкани в южна посока. Към 10:00 часа преди обяд всички пехотни батальони на 10-а румънска дивизия се прехвърлят на българския бряг. Същата вечер две роти от българския 5-и опълченски полк контраатакуват и си връщат контрола над Кая махле, но на следващия ден румънците се развръщат с превъзхождащи сили. Макар и нараснали до шест роти и няколко батареи, защитниците са принудени да отстъпят.

От Ряхово румънците се насочват към две посоки: към Русе и към Тутракан, през Тюрксмил (днес с. Нова Черна, Силистренско). Румънците избиват както българските войници, така и въоръжените селяни. Започват да изграждат тет-де-пон (предмостие), покрай Дунав с широчина 30 км. и дълбочина 6 км.[62] Същевременно, на 2 октомври австроунгарската речна флотилия атакува и, въпреки усилията на румънската тежка артилерия на левия бряг, успява да нанесе тежки повреди на моста край Фламънда. Прехвърлянето на румънски подкрепления към Ряхово е допълнително затруднено от силна буря, която наводнява района на съсредоточаване. При това положение генерал Авереску се отказва от настъплението и още на 2-ри октомври вечерта започва изтегляне на по-голямата част от войските си. Мониторите при Белене излизат от прикритията си, но обстрелват само брега, за сметка на това пускат по течението шлепове и плаващи мини, които удрят моста и въпреки работата на румънските пионери движението по него е преустановено.

Още на 2 октомври 1916 г., осъзнавайки разминаването между теоретичните си виждания и реалната обстановка, ген. А. Авереску заповядва десантните части да се оттеглят на северния бряг на Дунав. Това е повратен момент в румънската военна стратегия през 1916 г. Офанзивните варианти на Южния фронт са изоставени. Отдава се предимство на Карпатския фронт, където австро-германските войски водят успешни боеве срещу съсредоточените там три румънски армии.

При новата стратегическа обстановка Авереску изтегля артилерията и по-голямата част от пехотата си на левия бряг на Дунав. На южния - оставя само толкова сили, колкото са необходими за уреждането на тет-де-пон (предмостие). Но реалностите вече са други - към 3 октомври германските войски настъпват в Трансилвания, румънците вече са загубили и Сибиу. Румънската главна квартира взема решение да спре действията на юг от Дунав и да дислоцира тези части в Карпатите. След 10 дни (13 октомври) 10-а и 12-а дивизии спират германците при Предела, а 22-ра дивизия –в Бран.[63]

На 5 октомври е предприета атака на пристанище Гюргево. В нея вземат участие артилерията на Русенския укрепен пункт и австро-унгарската батарея на капитан Келнер. Пристанището е подпалено, а намиращите се в него шлепове, натоварени с въглища и петрол, са пленени и докарани в канала Люляк, където се събира целия отряд военни кораби.

За Кирицеску изтеглянето на румънските войски от Ряхово е по румънска воля и войските дошли от Тутракан и Русе, не са могли да се противопоставят. На 8 октомври 1916 г. австрийските монитори атакуват румънските позиции на о.Чингинеле, като унищожават тази румънска позиция. Въпреки твърденията на Кирицеску, че изтеглянето на войските е по собствена воля, случилото се на о.Чингинеле опровергава твърдението му. По една или друга причина, румънските сили на този остров не са изтеглени, на 8-ми октомври дебаркиралите там роти (една австро-унгарска и една немска) пленяват 130 души, четири 87-мм. и две 57-мм. оръдия. Самият Кирицеску признава, че този гарнизон е „забравен там, без никаква свръзка и без помощ” - факт който се дължи на слабата организация на десанта. Така румънския полковник отново си противоречи в опита си да възвеличае румънската военна „сила”. В наши дни десантът на румънската армия при Ряхово се оценява малко по-различно, но все в духа на румънския армейски оптимизъм – фламъндският маньовър дал на поддръжниците на Авереску „едновременно увереност и надежда”.[64]

Планът на румънците за противодействие на 3 БА предвиждал паралелно с десанта при Ряхово и офанзива на Добруджанския фронт. Румънската офанзива трябвало да се развие по следния начин: на десния румънски фланг, групата Радиан, съставена от 2-ра, 15-а и 18-а дивизия, плюс руската група Фреймън, имат за цел да ангажират лявото крило на българската армия и да не допускат подразделения от това българско крило да се предислоцират на другите фронтове, т.е. да сковат българо-германските сили. Главният удар е предоставен на силите разположени от Кубадин до морето. В Кубадин е разположена групата Симански, състояща се от: 61-ва руска дивизия, 9-а и 5-а румънски дивизии, последните две в Топрахисар. На крайното ляво крило около Тузла е разположен един руски конен полк. Останалата част от конницата е оставена в разположение на командването и има за цел при евентуалин пробив да преследва противника. Руският черноморски флот има за задача да обстрелва района  Мангалия – Первели. В общ резерв са оставени 9-та и Сръбската дивизии.[65]

Главният удар на румънските формирования е насочен по посока на линията Амузача – Первели. Разположението на румънците е следното: 19-а дивизия е в Топрахисар, 5-а е между Мусурат и Муратан. Артилерийският „дуел” започва на 1 октомври 1916 г., като българската тежка артилерия взима надмощие. Въпреки артилерийския обстрел, 17-а и 36-а бригади тръгват в настъпление, но заради забавянето на руснаците на дясното им крило, това настъпление върви много бавно. На 3-ти октомври сърбите влизат в боя на това направление. В същото направление румънците успяват да завземат и хълма Ески–лук, където и се окопават на завладените позиции. 36-а бригада завладява село Муратан и височината Каралук.[66]

10-а бригада не успява да завладее Первели, спряна от българските картечници и телени заграждения, а действията на руската конница и флот за Кирицеску „са нула”. Сега е моментът да обърна внимание и на действията на жестоко критикувания от Кирицеску руски флот. Според румъно-руското споразумение флота на Русия има за задача да охранява добруджанското крайбрежие, да атакува отделни брегови обекти, да защитава морските комуникации и да оказва артилерийска подръжка на сухопътните сили.

Като база на руския флот е избрано пристанището на Констанца, където в началото на август под командването на контраадмирал Патон акостира руски отряд кораби в състав: един линеен кораб, шест торпедоносеца, две подводници, осем миночистача, няколко стражеви катера и един отряд морска авиация.[67] Въпреки нападките на Кирицеску руският флот успява да постигне надмощие над българо-германските сили по море. За тази оценка говори факта, че за защитата на Балчик и Каварна 3 БА разчита предимно на полева артилерия. Действията на нашия флот са затруднени и заради минирането на акваторията между Варна и Балчик. При натъкване на подводни мини в Батовския залив е потопен миноносеца „Шумни”, а „Строги” и влекача „Варна” са повредени. По-късно в същия залив е потопена и една миночистачна лодка, а лейтенант Кирил Минков загива. Една от германските подводници също е взривена от мина при Аладжа манастир.[68]

Кирицеску неправилно хвърля голяма част от вината за поражението в Добруджа върху руския флот, поради няколко причини:

1.  командването на руския флот за отбрана на добруджанското крайбрежие е поверено на Главното румънско командване;

2.  според командира на руския отряд със Специално предназначение румънските войски са демобилизирани и никаква артилерийска подкрепа не може да спре отстъплението им;

3.  бързото отстъпление на сухопътните формирования допълнително затруднява действията на руския флот, а след напускането на Констанца левият румънски фланг окончателно загубва връзка с руския флот.

Да се върнем към действията на сухопътния фронт, който е и решаващ за изхода на битката за Добруджа. Още на 4-ти октомври 1916 г. българите съсредоточават значителни сили край Мустафакьой. До вечерта румънци и сърби са отблъснати, Амузача попада в български ръце. По данни от Кирицеску, подтвърдени и от военноисторическата комисия, при боевете на линията Амузача – Первели, от 1 до 5 октомври румънците губят 45 офицери и 3150 войници.

Както Кирицеску отбелязва, румънската контраофанзива завършва с пълен неуспех. Причините според него са: недостатъчна техническа подготовка при преминаването на Дунав, неенергичността на руските войски  в Добруджа и най-главното - неблагоприятната стратегическа обстановка за румънците. 12-а и 15-а дивизии са изпратени в Трансилвания, за да спират германското настъпление при Бран и Ойтуз. На тяхно място пристигат 115-а руска дивизия и по-късно 3-а сибирска дивизия. Времето на избор за форсиране на Дунав също е неподходящо, а част от румънските дивизии са размотавани между Карпатите и Дунав цели две седмици. Неуспехът на контраофанзивата на Южния фронт има  и положителни страни за К.Кирицеску, защото ако румънците се бяха увлякли в преследване на българските войски на юг от Дунав, то германците много по-бързо биха разбили румънските сили на север.

§ 7. Пробивът на Добруджанския фронт и окончателното изтегляне на румъно-руските войски от Добруджа

След неуспешната контраофанзива на Добруджанския фронт следва затишие, за около две седмици. Това затишие е изключително необходимо за румънците, които трябва да организират отбраната си в Карпатите.

Но това затишие е използвано и от фелдмаршал Август фон Макензен за усилване на силите и за тяхното съсредоточаване за атака и овладяване на линията Черна вода – Кюстенджа.

Разместването на румънските формирования на Добруджанският фронт е следното:

Ø лявото крило, съставено от 9-а и 19-а дивизии, начело с ген. Рашку, има за цел да прикрива Кюстенджа;

Ø центърът е съставен от руски войски, заели позиции напречно на линията Меджидие – Кубадин – Добрич;

Ø между руските сили и дясното крило е разположена сръбската дивизия;

Ø дясното крило заема фронта от Топрахисар до Дунав, в състав 9-а и 19-а дивизии (група Рашку).

Начело на руско-румънските войски продължава да бъде ген. Н.М.Зайончковски, а щабът е в гр. Меджидие.[69]

След като румънските войски заемат позиции за отбрана, както на Добруджанския, така и на Трансилванския фронт, пред германските генерали стои въпроса за организирането на съвместно настъпление на двата фронта.

Първоначално планът на ген. Фалкенхайн „възнамерява” да развие германското настъплението към Плоещ, но по-късно се възприема идеята за настъпление към Търгу Окна и Букурещ, а за начало на настъплението е определена датата 23 октомври. Необходимо условие за успех на тази офанзива е разгрома на румънската армия на Добруджанския фронт, след който ще е възможна съвместната атаката към Букурещ.

Планът за подновяването атаката на Кубадинската позиция предизвиква нов разрив в отношенията между Макензен и Ст. Тошев. Последният настоява главният удар да се съсредоточи в центъра на румънските позиции, около Кубадин - преценявайки съотношението в жива сила, българският генерал изтъква нуждата атаката да се проведе след пристигането на германската тежка артилерия и очакваната германска дивизия. Макензен се съгласява атаката да се проведе с участието на германските подкрепления, но заповядва главния удар да се нанесе срещу левия румънски фланг, с направление с. Топра Хисар.

В крайна сметка Щаба на армейската група Макензен приема следния план за атака на румънските позиции:

·        пробив на румънската отбрана и преследване до Босанчик – ез. Ташавлу;

·        главният удар е насочен в участъка Узунлар – Топра Хисар; тук да се използва тежката артилерия, а турските части да се заменят от български и германски сили;

·        Източната група да се усили с 217-а германска дивизия, по време на атаката е придадена 2/48-а българска дружина и отделение от 2-ри артилерийски полк.[70]

Изненадващо фелдмаршал Макензен поема командването на 3 БА по време на операцията и разделя армията на две групи: Източна и Западна. Заповедта на Макензен за атаката, е изпратена на ген. Тошев на 12  октомври.

Източната група, под командването на ген. Кантарджиев, заема позиции от морския бряг до железопътната линия Кара Омер – Меджидие. Западната група, начело с ген. Тошев, е разположена от по-горната линия до брега на Дунав. Главните сили на Източната и Западната група трябва да се съсредоточат съответно на десния и на левият си фланг, като по този начин се цели обхождане на противника във фланговете му.

При подготовката на атаката Макензен уронва престижа както на Ст.Тошев, така и на ген. Колев, като определя за началник на най-важната група – Източната, ген. Катранджиев, като по този начин не се спазва принципа на „старшинството” в армията. Това не се харесва и на Щаба на действащата армия, като за изглаждането на противоречията се разчита отново на престолонаследника Борис, като все пак планът на Макензен влязъл в действие.

На 19 октомври 1916 г., в 06:30 часа Макензен започва офанзива по целия седемдесет километров фронт. Главният удар този път е насочен към румънското лява крило и по-точно към Топра Хисар. Тук се намира 127-ма германска дивизия, по-голямата част от тежката артилерия, а фелдмаршал Макензен, заедно с началника на щаба си ген. Тапен, лично водят атаката. Тук и престолонаследникът княз Борис Търновски преминал публичния си изпит за храброст „на опашката на българските конни части”.

Румънската позиция тук е разположена в полето между Топра Хисар и Амузача. Първата линия е съставена от стрелкови окопи и единични прикрития за наблюдение, зад нея в четири реда са разположени линии от бодлива тел, на 150 м. назад е главната отбранителна линия. Тя е изградена от траншеи свързани по между си и с тила чрез галерии за съобщения. В тила на главната позиция са прикритията за резервите.[71] Топра Хисар се отбранява от 19-а дивизия, начело с полк. Скъришоряну.

Артилерията с която българите обстрелват позицията се състои от оръдия 105 – 150 мм. и две батареи 210-мм, подпомагани от 5 аероплана. Румънската артилерия е от шест батареи, като две от тях са нескорострелни.

Първо поддава лявото крило на румънците, защото картечниците им са унищожени. Така цялата тежест пада на главната линия на позицията, на която към 19:00 ч. се намират всички подразделения. Тази позиция се държи три дни и две нощи, като на 20 октомври българите се намират на 300 м  от румънските позиции.[72]

На силен артилерийски обстрел от дванадесет полски и четири тежки батареи е подложена и 9-а дивизия, която заема линията Муртан – Первели – Татладжак – черноморския бряг. Тук две гаубични руски батареи прекратяват борбата още на първия ден, а румънската артилерия е неспособна да се противопостави на българската. На 19 октомври 1916 г. ударът е насочен в сектора Первели – Татладжак, отбраняван от 19-а бригада. Вечерта румънците са изтласкани от линията, а боевете продължават и през следващите два дни. 20 самолета бомбардирват тила на румънците, а цели три дни продоволствия до фронта не стигат и свръзките са прекъснати. Към 11:00 ч. 9-а бригада започва да отстъпва в безредие, това се предава и по целия фронт на 9-а дивизия. През провлака между морето и езерото българската конница, заедно с придаденият им 11-и маршеви полк, си проправят път и овладяват селата Текир гьол и Аджиджа. Там са разположени руските части, а брегът трябва да се прикрива от руската флота. Кирицеску отново хвърля голяма част от вината за тази загуба и на бездействието на руския флот, защото според него адмиралът се страхувал от германските подводници.

Групата Рашку, която е в резерв, успява да спре настъплението на българите, като съумява да прикрие отстъплението към вечерта на 20-ти октомври.

Западната група е натоварена с демонстративни действия, за да се поддържа страха у румънците за десант на Дунав при Силистра. Макензен заповядва да се открие артилерийски огън по румънския дунавски бряг. Трябва да се отчете, че това решение на фелдмаршала дава резултат, тъй като командването на Дунавската армия предприема прехвърляне на руския конен корпус към Калъраш.

Решителният удар е насрочен за 21 октомври и остава скрит за румънското командване. Източната група продължава напредването си с 1-а конна дивизия, а 4-а дивизия начело с ген. Киселов извършва пробива при Кубадин. В 17:00 часа ген. Киселов изпраща донесение до командващия армията, че укрепената позиция и селото са в български ръце. На запад, до към 16:00 ч., 6-и турски корпус и 1/47-а дружина също успяват да пробият румънските позиции при Качамак.

На 21-ви позицията при Топра Хисар също пада в български ръце към 13:30 ч. При Кубадин и Качамак 115-а дивизия също започва отстъпление към Меджидие.  9-та румънска дивизия започва оттеглянето си още към 09:00 часа сутринта, в същия ден започва и опразването на Кюстенджа.         Така целият център и лявото крило се намират в отстъпление към железницата. Заловени от германците са 3000 руски и 300 румънски войници, като за Кирицеску това е свидетелство за героизма на румънците. Вероятно защото пленените румънски „юнаци” са десет пъти по-малко от руските. Пленен е и полк. Тарноски командир на 40-и полк.[73]

Вечерта на 21 октомври румънската Добруджанска армия заема по-слабата укрепена позиция:

Ø 2-ра дивизия – на гребена Караманча;

Ø 12-та дивизия – на гребена между Мамут Куюсу и Идрис Куюсу;

Ø 115-а и 61-ва дивизия – на линията Бюлбил Мик – гребена югоизточно от Бюлбюл Маре;

Ø 19-а дивизия – южно от Османфакъ;

Ø 9-а дивизия – на гребена при кота 91;

Ø Между последните две дивизии се разполага 5-а калърашка бригада.[74]

Сутринта на 22 октомври остатъците от 9-а, 19-а и сръбската дивизия се  изтеглят на север от ж.п. линията Мурфатлар – Кюстенджа. През същия ден по обяд българите влизат в Кюстенджа, а на 23-ти и в Меджидие, където е бил щаба на ген Зайончковски. Щабът на Добруджанската армия се изтегля към Расово, а на 23-ти към Браила, като ген. Зайончковски е сменен от ген. Сахаров, като главнокомандващ на румъно-руските войски. С преместването на Щаба на Добруджанската армия става ясно, че Добруджа е загубена кауза за румънците, поне докато решаващата дума все още принадлежи на армиите.

Отстъпващите сили от десния румънски фланг (2-а и 12-а дивизия) се насочват към укрепената позиция при Черна вода. Руските войски от централната група също отстъпват на север, а румънските 9-а и 19-а дивизия се насочват чак към Карамурат. Същевременно отстъпващите към Бабадаг формирования войски, увличат със себе си и 3-а Сибирска дивизия, която тъкмо е пристигнала на бойното поле. Отстъплението на руската бригада Медер към Меджидие оставя левия фланг незащитен и това принуждава румънците да отстъпят зад ж.п. линията Меджидие - Констанца. След загубата на Констанца руският флот се изтегля към Сулина и от там окончателно напуска добруджанското крайбрежие.

На 23-ти октомври, в бюлетин от Армейската група Макензен, се съобщава, че вече нищо не може да спре българо-германското напредване. Вечерта на същия ден 4-а дивизия влиза и в Меджидие.

След успеха на Кубадинската операция двете групи (Източна и Западна) биват разформировани, а германската дивизия заедно с тежката артилерия са предислоцирани в Свищов, от където по-късно да вземат участие при формирането на Дунавска армия, целта на която е форсиране на Дунав. На Добруджанския фронт остават три български дивизии, един германски и един български полк, както и турския корпус.[75]

Целта на румънците сега е да спре противниковото настъпление на рубежа Черна вода – ез. Ташаул, но Добруджанската армия е разстроена и вече не е в състояние да организира отбраната си. На 24 октомври румънския отбранителен фронт придобива формата на ъгъл, обърнат с върха си на север – от Черна вода към местността Доробанцу – Карол I – Карамурат на изток до ез. Ташаул. Черна вода също е напусната, но след кървави схватки между бълари и румънци. На 26 октомври 1916 г. и Хърсово е завзет от българите.[76]

На посочения 24 октомври ген. Рашку отстъпва от позициите си при Черна вода, 9-а и 19-а дивизии се събират при Терзикьой, конният корпус отстъпва към Касапкьой, а в Саръкьой се формира резерва на Добруджанската армия от два руски полка в намален състав.[77]

Румънските формирования понесли изключителни загуби са събрани вече само в две дивизии: 2/5 и 9/19, които са превозени в Браила, където трябва да се допълнят и след това върнати на бойното поле. От заповедта на Сахаров от 30 октомври 1916 г. става ясно, че новата отбранителна линия е Остров – Тополог – Бабадаг.

На 8 ноември 1916 г. румънците си връщат Хърсово с помощта на флота, като намират, че за две седмици градът бил напълно разрушен. След два дни флотилията на румънците изгонва българите от с. Топалу. Кирицеску омаловажава усилията на руския черноморски флот, може би за сметка на румънската дунавска флотилия. Още веднъж ще отбележа, че въпреки геройството проявено от нашите моряци и помощта от германска страна не би било преувеличено, ако се заключи, че по време на ПСВ руският флот в Черно море успява да вземе предимство над българския, поне до напускането на Констанца от съглашенските войски. Българското  успешно противодействие срещу руските атаки се заключава в умелото противодействие на крайбрежната артилерия и на българо-германската авиация. Не трябва и да се премълчава и липсата на желание на нашите съюзници за адекватни подкрепления.

Въпреки успехите на 3 БА отношенията между Макензен и Ст.Тошев продължават да се влошават, което в крайна сметка води до оставката на бележития български генерал. Конкретният повод е решението на Макензен да извади от състава на 3 БА 1-ва Софийска дивизия, тази „желязна” дивизия, която по-късно влиза в столицата на неприятеля. Въпреки отказа на главнокомандващият ЩДА – ген. Жеков, на 23 ноември ген. Ст. Тошев е сменен като командващ 3 БА от ген. Стефан Нерезов.[78]

От 28 октомври до 11 ноември руският корпус неуспешно се опитва да пробие българските позиции. Така българите заемат линията Бонасчик (на Дунав) – Геленджик – нос Мидия, като отбраната на тази сравнително къса линия (около 60 км ) е поверена вече на българския генерал Стефан Нерезов.[79]

След оттеглянето на румънците от Северна Добруджа и при ясната несъстоятелност на руските формиривания да организират защитата на позициите си, за изваждането на Румъния от войната се приема нов план със следните задачи:

Ø решителният удар да се нанесе от германските и австро-унгарските войски;

Ø да се сформира нова армия от български, германски и турски формирования, която да осъществи десант при Свищов;

Ø двете групировки, съответно от север и от юг да се насочат към Букурещ;

Ø 3 БА временно да отбранява позицията Бонасчик – ез. Ташавлу, а след започването на съвместната операция за овладяването на Букурещ, 3 БА окончателно да изтласка руските сили от Добруджа.

Последната задача е успешно изпълнена от 3 БА. Под натиска на българските войски на 13 декември руснаците започват оттегляне от Добруджа, а на 16 декември руските позиции вече са разположени на линията Печеняга – Бабадаг. На следващия ден българите влизат в Бабадаг, на 23-ти в Тулча и Исакча. Руски войски остават само на Мачинския полуостров, от където трябва да отбраняват Браила. На 29 декември Макензен започва ново настъпление срещу русите, за да ги изтласка окончателно от Добруджа. На 4 януари 1917 г. български войски влизат в Мачин, а на следващия ден русите се изтеглят окончателно от Добруджа през Въкърени. На 6 януари 1917 г. българска войска влиза и в Браила. На този ден настъплението е завършено и Добруджа е прочистена. С победата в Добруджа се слага края на намеренията на съглашенското командване за обща операция срещу България и изкарването й от войната.

---

Б е л е ж к и:

[1] „Измислените” риторични въпроси към днешна дата се основават на сведения относно числеността на куцовлашкото население посочени от Попов, Ж.  Румъния и българският национален въпрос (Македония и Добруджа) 1903-1913 г. С., 2004. с.23-25

[2] Марков, Г. Голямата война и българският ключ за европейския погреб 1914-1916г. С. 1995. с.15

[3] Калчев, К. К. Българо-турски военнополитически отношения и връзки /1913-1915 г./.  В.Търново. 2010. с.57

[4] Георгиев. В., Ст.Трифонов.  История на българите 1878-1944 – в документи. Т. II -1912-1918.   С. 1996. с. 385

[5] Георгиев, Хр. Сръбската доброволческа дивизия в боевете в Добруджа  - В: В о е н н о и с т о р и ч е с к и   сборник (ВИСб.) 1927. кн.1-2. с.118

[6] Марков,  Г. Цит.съч. с.250

[7] Б ъ л г а р с к а т а  армия в Световната война 1915-1918. т.8. С. 1939. с.8

[8] Д – р  В а с и л   Р а д о с л а в о в. Дневни бележки 1914-1916.  Състав и бележки Иван Илчев.  С. 1993. с.195

[9] Недев. Н. България в Световната война 1915-1918. С. 2001. с.68

[10] Георгиев, Ст.Трифонов.  Ц и т.  съч. с.440

[11] Централен военен архив (ЦВА). ф.012. оп.1. а.е. 87. л.54

[12] ЦВА. ф.012. оп.1. а.е. 87. л.54

[13] Пенчиков. К. „Освобождаването на Северна Добруджа през 1916-1917 г.”. В: Тутраканската епопея и войната на северния фронт 1916-1918 г. Тутракан. 2007. с.57

[14] Б ъ л г а р с к а т а   армия... т.8. с.19-20

[15] ЦВА. ф.012. оп.1. а.е. 87. л.59

[16] Б ъ л г а р с к а т а   армия... т.8. с.332-334

[17] ЦВА. ф.012. оп.1. а.е. 87. л.55

[18] Казанджиев, Г. Конфликтът между генерал-фелдмаршал Август фон Макензен и генерал-лейтенант Стефан Тошев - В: Т у т р а к а н с к а т а  епопея и войната на северния фронт 1916-1918 г. Тутракан. 2007. с.324-347.

[19] ЦВА. ф.012. оп.1. а.е. 87. л.55

[20] Б ъ л г а р с к а т а   армия... т.8 с.23

[21] ЦВА. ф.012. оп.1. а.е. 87. л.56

[22] Зафиров, Д. Оперативно-тактическата визия на Тутраканската операция - В: Тутраканската епопея и войната на северния фронт 1916-1918 г. Тутракан. 2007. с.34

[23] ЦВА. ф.012. оп.1. а.е. 87. л.57

[24] Б ъ л г а р с к а т а   армия... т.8. с.250

[25] ЦВА. ф.012. оп.1. а.е. 87. л.57-58

[26] Пак там. л.58

[27] Българската  армия...т.8. с.329

[28] П а к  там.  с.342-344

[29] ЦВА. ф.012. оп.1. а.е. 87. л.59

[30] Пак там. л.59

[31] Пак там. л.61

[32] Пак там. л.61-62

[33] Пак там. л.62

[34] Българската армия... т.8. с.602

[35] ЦВА. ф.012. оп.1. а.е. 87. л.64-65

[36] Б ъ л г а р с к а т а  армия... т.8. с.280

[37] Пак там. с.677.

[38] ЦВА. ф.012. оп.1. а.е. 87. л.68

[39] И з в о р и  за историята на Добруджа 1878-1919. Т.1. с.279

[40] Калчев, К.К.  Българо-турски военнополитически отношения 1915-1918 г.  В.Търново. 2011. с.147-148

[41] Тодоров, П.   Паметна дата в новата история на Добруджа. – В: 7 0  г о д и н и  свободен Тутракан. Септември 2010. с.1-3

[42] Канавров, Д. Военоморските сражения по Добруджанското крайбрежие на България през Първата световна война  - ВИСб.. 1996. Кн.4. с.44

[43] ЦВА. ф.012. оп.1. а.е. 87. л.71

[44] Калчев, К.К.  Българо-турски... 2011. с.67; 148

[45] ЦВА. ф.012. оп.1. а.е. 87. л.71

[46] Б ъ л г а р с к а т а  армия в Световната война 1915-1918. Т.9. С. 1943. с.140

[47] ЦВА. ф.012. оп.1. а.е. 87. л.72

[48] Пак там. л.73

[49] Пак там. л.74

[50] Пак там. л.74

[51] Пак там. л.75

[52] Б ъ л г а р с к а т а  армия в Световната война 1915-1918. Т.9. С. 1943. с.181-187

[53] Пак там. с.171

[54] ЦВА. ф.012. оп.1. а.е. 87. л.76

[55] Пак там. л.77

[56] Б ъ л г а р с к а т а  армия... т.9. с.366-367

[57] ЦВА. ф.012. оп.1. а.е. 87. л.77-78

[58] Б ъ л г а р с к а т а  армия... т.9. с.411-414

[59] Б ъ л г а р с к а т а  армия... т.9. с.541

[60] Пак там. с.533

[61] ЦВА. ф.012. оп.1. а.е. 87. л.80

[62] ЦВА. ф.012. оп.1. а.е. 87. л.81

[63] Пак там. л.81

[64] Йосипеску. С. Л.-Кр. Димитриу. Фламандският маньовър /септември-октомври 1916г./ - В:  П ъ р в а т а   световна война на Балканите. Сборник доклади и научни съобщения. С., 2005, с.37

[65] ЦВА. ф.012. оп.1. а.е. 87. л.82

[66] Пак там. л.83

[67] Канавров. Д. Цит.съч. с.49

[68]П а к  там. с.54

[69] Пак там., л.84

[70] Б ъ л г а р с к а т а  армия... т.9. С. с.600

[71] ЦВА. ф.012. оп.1. а.е. 87. л.85

[72] Пак там. л.85

[73] Пак там. л.87

[74] Б ъ л г а р с к а т а  армия... т.9. с.767-768

[75] И с т о р и я  на България.т.8. С. 1999. С182

[76] Чолов,  П.  Генерал Иван Колев. С. 1971. с.73-76

[77] Пак там. с.866

[78]Казанджиев, Г. Цит. съч. с. 342

[79] ЦВА. ф.012. оп.1. а.е. 87. л.90

З А К Л Ю Ч Е Н И Е

        Съпоставяйки труда на Константин Кирицеску с информацията, която получаваме от мемоарите на български пълководци взели участие в Голямата война, както и с тази от Военноисторическата комисия, изложена в БАСВ („Българската армия в Световната война”, т.т. VIII и IX ) можем да отчетем, че румънският интелектуалец ни дава на много места точни сведения относно плановете на двете противостоящи си страни, както за цялостния замисъл на битката за Добруджа, така и за отделните операции на Добруджанският фронт. Освен това Кирицеску относително вярно отчита и причините за румънските военни загуби. Но едновременно с това определено като слабости на анализа му можем да откроим както подценяването на руските действия, така и уклкона към надценяване на приноса на германските и турските формиривания, взели участие на Добруджанския фронт.По този начин К.Кирицеску най-вероятно е целял да възвеличае „подвига” на румънските вòйни. Като елитен офицер от резерва, румънският полковник дава и доста точни сведения относно загубите и жертвите при операциите, като изключение правят данните му за загубите при Тутракан.

Въпреки това, подчертаната демонстрация на стремеж към фактографски обективизъм про-форма не може да скрие яростният антибългаризъм, лъхащ като съдържание от страниците на „История на войната за обединението на Румъния 1916-1919 г.”. Затова и приносите на Кирицеску за осветяването на историята на боевете за Добруджа спират именно до... стремежа към фактографския обективизъм. Главната слабост в труда на К.Кирицеску е този емоционален антибългаризъм. От тази слабост не биха могли да не произтичат и някои противоречия в труда, претендиращ за изследователски. Тези противоречия са резултат и от подчертано спекулативното „използване” от страна на автора на етноконфесионалния сблъсък, при който православна България воюва в съюз с ислямистката Османска империя и с други протестантско-католически сили срещу също православния свой съсед – кралска Румъния и някогашния си покровител царска Русия. „Използването” е телеологично, т.е. с цел да се оправдаят със задна дата експанзионистичните румънски домогвания към огнището на българската държавност на юг от Дунав - Добруджа.

Тези слабости в изложението на „История на войната за обединението на Румъния 1916-1919 г.”, определено "олекотяват" стойността на книгата като научен продукт, поне в частта й, която се отнася се до боевете на Добруджанския фронт.

Гореизложените слабости могат да имат и своето логично обяснение. Книгата на Кирицеску е запечатала общественото мнение на по-голяма част от румънската следвоенна интелигенция по отношение на нагласите и схващанията на румънските политически елити за правото на Румъния да участва в Голямата война (1916-1918 г.) В тази книга румънският интелектуалец се опитва да оправдае присъединяването не само на Добруджа, но и на други големи територии с нерумънски или смесен характер, като Буковина, Банат, Трансилвания и Бесарабия към „Romania Mare”.

А превеждането на „История на войната за обединението на Румъния...” на български език може да се разглежда като функция не на назрели някакви потребности от преосмисляне на поуките от антирумънската война, а на един чисто субективен стремеж от страна на преводача да се ревизира ролята на част от военните пълководци на България.

П Р И Л О Ж Е Н И Е   I

Показалец на населените места

с. Аккадънлар – дн. гр. Дулово;

с. Амузача – дн. с. Азачя, окръг Констанца, Румъния;

с. Аптаат – дн. с Абрит, общ. Крушари;

с. Баладжа – дн. с.Стожер, Добричко;

с. Булгарски косуй – дн. с. Пожарево, Тутраканско;

с. Вискьой – дн. с. Царев дол, Тутраканско;

с. Геленджик – дн. с. Победа, Добричко;

с. Гявур Суютчук – дн. с. Българево, Каварненско;

с. Дайдар – дн. с. Шуменци, Тутраканско;

с. Денизлер – дн. с. Варненци, Тутраканско;

с. Доймушлар – дн. с. Ситово, Силистренско;

с. Енджекьой – дн. с. Преславци, Тутраканско;  

с. Калимок – днес територията на селото попада в защитената местност Калимок-Бръшлен до Тутракан;

с. Каралес – дн. с. Царевец, Добричко;

с. Карали - дн. с.Красен, Генерал Тошевско;

с. Каранлък – дн. с. Крангу, окръг Констанца, Румъния;

с. Караомер – дн. гр. Негру Вода, окръг Констанца, Румъния;

с. Кара Омур – дн. с. Смилец, Силистренско;

с. Кая махле - днес махала в гр. Сливо поле, Русенско;

с. Кокарджа – дн. с. Петрени, окръг Констанца, Румъния;

с. Коркут – дн. с. Страхил, Варненско;

с. Кузгун – дн. с.Антимово, Силистренско;

с. Куртбунар – дн. гр. Тервел;

град Кюстенджа - днес  град Констанца;

с. Мешъ махала – бивше с.Дъбравица, днес част от                с.Варненци, Тутраканско;

с. Мусубей – дн. с. Изворово, Генерал Тошевско;

с. Мусурат – дн. с. Мовилица, окръг Констанца, Румъния;

с. Паракьой – дн. с.Бистрец, Добричко;

с. Пара махле – дн. с. Гецово, Раградско;

с. Сарсанлар – дн. с. Зафирово, Тутраканско;

с. Саръгьол – дн. с. Търновци, Тутраканско;

с. Сияхляр – днес част от с. Старо село, Тутраканско;

с. Тюрксмил – дн. с. Нова Черна, Тутраканско;

с. Хаскьой – дн. с. Добротица, Добричко;

с. Чаушкьой – дн. с. Генерал Катранджиево, Варненско;

с. Черкез кьой – дн. с. Александрово, Шуменско;

с. Чифут Куюсу – дн. с. Йовково, Генерал Тошевско;

с. Шахларе – дн. с. Памидово, Тутраканско