Георги
Н. Ангелов
В новата бъларска
история въпросът за ролята на Монарха винаги е привличал вниманието на редица
историци. Този интерес е напълно обясним, като се има предвид водещата роля на
монарсите в живота на Третото българско царство. Тази роля се изразява в
дейното участие на българските монарси, както във вътрешно, така и във външно
политическия живот на държавата. Имената на
учените занимаващи се конкретно с ролята
на българските монарси, без да смятам, че те изчерпват проблематиката, са: Ст. Грънчаров,
Ст. Констант, В. Николова, Д. Саздов,
Ил. Димитров и др.
В следващите страници ще разгледам ролята на Монарха в
Третото българско царство, отредена му от Търновската конституция.
Руско-турската
война от 1877 - 1878 г. увенчава с успех продължителните усилия на българите да
извоюват своята независимост. Освобождението на България идва като резултат от
сполучливото съчетание на руските интереси на Балканите и набиращото сила и
мащаби българско националноосвободително движение.
Сан Стефанския и
особенно Берлинския мирен договор определят до голяма степен бъдещето на
възродената българска държава. Освен териториалня обхват на държавата,
Берлинският договор най-общо определя държавното устройство на България като
конституционна монархия с наследствена княжеска власт.
Въпреки
разочарованието сред българското общество от Берлинския договор, пред
въпросното общество стой въпроса за устройството на новата, макар и
териториално урязана, държава. На 10 февруари 1879 г. в старопрестолния град
Търново е открито Учредителното събрание, което трябва да определи държавното
устройсво на държавата. Това ще рече изработването на основен закон на страната
– Конституция, в която да се отреди и ролята на главата на държавата – Князът.
На 16 април 1879
г. след ожесточени спорове Търновската конституция е приета. Основният
български закон предвижда разделение на трите основни власти - законодателната,
изпълнителната и съдебната. Основен орган на държавната власт се явява
Народното събрание, а основните правомощия на законодателната власт получават Парламентът
и Князът. Според Търновската конституция българския княз е „върховен представител и глава на Държавата”. За ролята на институцията „Княз” говори и факта,
че от всички 169 члена на Конституцията, в 66 от тях се споменава Княза. Търновската конституция определя и статута и пълномощията на монарха.
Държавният глава има правомощия в областта и на трите власти - законодателна,
изпълнителна и съдебна власт.
Устройството на Третата българска
държава се определя в чл.4 от Търновската конституция: „Българското княжество е монархия наследствена и
конституционна, с наросно представителство”.
Князът получава
широки права при осъществяването на изпълнителната власт. Като цяло княжеската
особа получава широки правомощия, като според Конституцията може да разпуска
народното събрание, да уволнява неудобните нему министри и по този начин да
манипулира правителството и парламента, като е съществен недостатък на
Търновската конституция.
В
чл. 8 от конституцията се казва, че монархът е свещено и неприкосновено лице. В
горепосочения член се определя, че държавният глава е освободен от всякаква
наказателна и гражданска отговорност, както по време на неговото царуване така
и след това.
Чл.
18 и чл. 154 указват, че всички официални актове издавани от Монарха, трябва да
бъдат подписвани и от съответните министри. Така неотговорността на монарха се
замества с отговорността на министрите.
Върховен
глава и представител на държавата според чл.5 от Търновската конституция е Монархът.
Той има право да ръководи външната политика на страната и е върховен
главнокомандващ на Армията.
Чл.6
гласи, че княза носи титлата „Светлост”, а след конституционните промени от
1911 г. – „Ваше височество”. След обявяването на Независимостта българският
княз става: „Цар на Българите”.
Съгласно чл.9 на Търновската конституция
законодателната власт принадлежи на Царя и на народното представителство. Според
Конституцията Князът, заедно с Парламента, имат право на законодателна
инициатива. Освен това при извънредни случаи на Княза се дават извънредни
права, а издавните от него постановления и наредби придобиват заначението на
закони, ако бъдат одобрени единствено от Министерския съвет. Монархът има право
и на вето върху законодателните актове на Народното събрание, като тези актове
влизат в сила само след подписа на Княза. Едни от най-силните му „козове” е
правото да свиква, да удължава сесиите и да разпуска Народното събрание, като
определя датата за нови избори в двумесечен срок.
Според
чл.109 на Търновската конституция законопроектите и предложенията на
правителството се внасят в Народното събрание от надлежните министри по царска
заповед.
Според
чл.10 приетите от Народното събрание закони подлежат на утвърждаване от Царя.
Правото на Държавния глава да свиква Народното събрание е строго определено
предвид на това, че според чл. 127 редовната сесия трае от 15 октомври до 15
декември и от 15 януари до 15 март, а по някой важни работи Събранието може да
се свика извънредно. Според чл. 136 на Конституцията Държавния глава има право
да разпуска Събранието и да насрочва нови избори за народни представители. Още
при изработването на Конституцията нашите учредители придават на това право на
държавния глава значението на необходимо средство за разрешаването на настъпил
дълбок конфликт между органите на законодателната и изпълнителната власт, като
предоставят ролята на арбитър в конфликта на избирателния корпус. Чл. 137 от
Конституцията изрично предвижда новите избори за народни представители да се
проведат не по-късно от два месеца след разпускането на предишното Народно
събрание.
Основното
предназначение на правото на държавния глава по чл.136 не рядко е било
използвано от органите на изпълнителната власт - Монархът глава и Кабинета,
като средство за освобождаване на неудобния Парламент. Има не малък брой
примери за нелоялното упражняване на правото по чл.136 от висшестоящите с цел да се задържи на власт
удобен за нея кабинет. По тази причина много от нашите Народни събрания не
просъществуват в предвидения от Конституцията мандат. Използването на чл.136
често обаче се мотивира с предотвратяване на евентуална министерска или
парламентарна криза, чиито последици са биха предизвикали вредни за държавния и
обществен живот последствия.
Спрямо
изпълнителната власт Монарха също притежава големи прерогативи. Министерския
съвет работи под надзора и ръководството на Княза. Според чл.152 министрите се
назначават и уволняват именно от него, а за Народното събрание не са предвидени
подобни прерогативи.
Съгласно
чл.12 изпълнителната власт принадлежи изцяло на царя. Чл.149 обаче отбелязва,
че тази власт принадлежи на министрите и техния съвет. Именно те упражняват
изпълнителната власт под върховния
надзор и ръководство на царя. Конституцията направо отбелязва в чл.12, че: „изпълнителната власт принадлежи князу,
всите органи на тая власт действуват от негово име и под негов върховен надзор”.
Функциите, които Конституцията предоставя на
монарха в тази област са следните:
Ø
Той назначава и уволнява министрите, които са отговорни
пред него за своето управление – чл.152;
Ø
Князът е върховен началник на всички военни сили в
княжеството, както в мирно, така и във военно време. Той раздава военните
чинове - чл. 11;
Ø
Той е представител на държавата във всичките й отношения
с чуждите държави. От негово име се сключват международните договори - чл.17;
В
съдебната власт Конституцията също определя роля за Монарха. Според членовете
13, 14 и 15 съдебните места и лица действат от името на Княза чрез наредби,
освен това той има право да смекчава и отменя наказания, както и право на
амнистия.
Въпреки тези значителни правомощия на
монархическата институция в живота на младата българска държава, съществуват и
мнения, които се опитват да омаловажат значението на княжеската роля. Тези
схващания се опират на чл.18 от Конституцията, според който за да добият правно
значение, изходящите от Монарха актове да бъдат преподписани от съответните
министри, които поемат върху себе си отговорността за тяхното издаване. Не трябва
да се забравя обаче, че Монархът е бил този, който назначава министрите.
Изискването министрите да се ползват с доверието на Народното събрание лесно е
било заобикаляно чрез разтурването на неудобния Парламент. Не трябва да се
забравя също така, че разпорежданията на владетеля в качеството му на „върховен
началник на всички военни сили в княжеството както в мирно, така и във военно
време” не са подлежали на никакво министерско преподписване. Всички тези широки
правомощия позволили на монарха да съсредоточи в ръцете си извънредно голяма
власт.
Властта на Народното събрание била ограничена чувствително от широките
правомощия, дадени на Монарха във връзка с неговото свикване и разтурване.
Според чл. 138 от Търновската конституция : „членовете на Народното събрание не
могат да се събират на сесии, без да бъдат свикани от княза.” А според чл. 136
князът може да разпуска събранието и да назначи нови избори за народни
представители.
Тези два конституционни текста и особено
последният от тях дават широки възможности на Монарха в опитите му да
контролира Парламента. Монархът разпускал Народното събрание, което отказвало
да го слуша, и насрочвал нови избори за такова, в които като основен фактор в
изпълнителната власт обикновенно успявал да наложи избирането на подходящи
народни представители.
Веднага след
приемането на основния български закон Учредителното събрание е разпуснато, а
на 17 април 1879 г. е свикано първото Велико народно събрание, което трябва да
избере български княз. Депутатите се спират на
кандидатурата на Александър Батенберг. Според епископ Климент този избор
се дължи главно на три причини:
1.
Той е внук на Царя Освободител;
2.
Той е кръщелник на Царя Освободител;
3.
Хесенския принц е воювал за българската свобода по време
на Руско–турската война.
Разбира се до този
избор се стига и след одобрението на страните подписали Берлинския договор, а
според последния договор княза не трябва да принадлежи към нито една от
управляващите в Европа династии.
Роденият през 1857 г., принц Александър
Хесенски, е едва на 22 години, когато встъпва в длъжност. Князът има военно
образование и чин подпоручик и участва в руско-турската война /1877 - 1878/
като офицер. Десетина дни след встъпването си в длъжност князът назначава
първото българско правителство, ръководено от консерватора Тодор Бурмов.
Търновската
конституция е една от най-модерните за времето си конституции в Европа. Въпреки
либералния дух на Конституцията, липсата на опит в конституционализма, води до
факта, че дори без да нарушава конституцията, Князът съсредоточава изключителна
власт в ръцете си. Превръщайки монарха в център на политическия живот в
страната, Търновската конституция фактически нарушава баланса между властите на
монарха, парламента и правителството. В рамките на българското
следосвобожденско общество, това създава благоприятни условия за възникване на
княжески авторитарни режими, какъвто е установеният от Александър Батенберг
режим на пълномощията (установен с държавен преврат на 27 април 1881г. ). По
време на него Конституцията е отменена, а страната се управлява чрез княжески
постановления.
Успешното осъществяване на Съединението
и неговата защита в Сръбско-българската война донасят на българския монарх
ореола на “княз-обединител” и значително повдигат авторитета му. Борбата на
княз Александър I Батенберг срещу Търновската конституция, обаче нанася
тежък удар върху авторитета му. От друга страна след Съединението, руската
дипломация вече гледа на него като враг номер едно, което допълнително ускорява
края на князуването на Александър Батенберг. В крайна сметка Князът Абдикира на
9 септември 1886г.
След абдикацията на Батенберг, Монархическият
институт губи влиянието си в политическия
живот на младото княжество благодарение и на енергичната политика на Стефан
Стамболов. Управлението на Ст. Стамболов е друга тема, след падането му от
власт институцията на Монарха отново започва да възвръща изгубените си позиции.
Новият княз
Фердинанд пристига в Търново на 2 август 1887 г., където в залата на Великото
народно събрание, полага клетва като княз на България. На 18 май 1894 г., след
като приема оставката на Ст. Стамболов, княз Фердинанд натоварва К. Стоилов да
състави новия кабинет. С отстраняването на Ст. Стамболов от българската
политическа сцена се премахва и преградата по
пътя към абсолютната власт на младия княз. След падането на Стамболов
пред княз Фердинанд се откриват перспективи постепенно, спокойно и търпеливо да
изгради своя личен режим.
При правителствения мандат на
стамболовистите (1903-1908г.) правителството работи активно за укрепването на
монархическия институт. За това допринася много приетият през 1904 г. „Закон за
защита на особата и нейното семейство от нападките в печата”. В него се
предвиждат строги наказания от 3 до 10 години затвор и големи парични глоби за
автори и редактори, които допускат обида на династията. Освен това Правителството
увеличава и годишната издръжка на княза. Актът на независимостта укрепва
позициите на монарха и повишава неговото самочувствие. Постепенно в България се
установява т.нар. личен режим.
Слабите политически партии и ниското
верноподаническо самочувствие на техните водачи, субективните желания и
амбициите на владетелите да се наложат като главен фактор в политическия живот играят
значима роля при налагане на личните монархически режими.
Едноличният контрол, най-съществената
характеристика на личния режим, се разпростира върху трите основни сфери на
властта: ръководството на армията, външнополитическите дела и подбора на кабинетите.
Главна
опора на личния режим в България става армията и по-точно – офицерският корпус,
набиран от верни спрямо короната командни кадри. Според Конституцията войската
няма право да се намесва във вътрешнодържавния живот на страната освен в случаите,
когато е застрашен суверенитета на страната. При личния режим обаче короната се
обвързва с войската, поставя в подчинено положение офицерския кадър и се стреми
да го използва за укрепване на династията. Военният министър и началникът на
Генералния щаб се назначават от монарха. Така той пряко контролира военните
дела. Армията създава стабилна опора на личния режим и е в помощ на владетеля
при решаването на остри политически проблеми.
При личния режим външнополитическите
дела също зависят до голяма степен от монарха. Освен че външният министър е
най-често негов избраник, след юни 1911 г. с поправка на чл. 17 от
Конституцията той получава правото да сключва тайни международни договори от
името на правителството без одобрението на Народното събрание. Освен това личният режим се стреми да
наложи волята на монарха над Народното събрание и правителството при
ръководството на цялостната външна политика.
В сферата на
правителственият подбор същината на личния режим се изразява най-вече при
избора на министър-председателя. Чрез него Монархът
упражнява цялостен контрол върху правителственото равнище на изпълнителната
власт.
С контрола на
кабинета Монархът
може да нарушава конституционните свободи без да излиза открито на
политическата сцена като противник на парламентарната демокрация. В много
случаи от балканската политическа практика министър-председателят се оказва „ръкавицата”,
с помощта, на която действа „ръката” на коронованата
особа. Всъщност междупартийните съперничества и съмнителната морална репутация
на мнозина от българските управници след Стамболов, ги превръща в лесен обект на
подчинение от страна на владетеля.
Цялата
българска буржоазия подкрепя личния режим, защото е политически раздробена и
поради слабостта си търси подкрепата на Фердинанд в борбата за власт. Самият
той внася разкол между партиите и крилата в отделните партии, за да
задълбочава обществените борби и по този
начин да играе главната роля в политическите противоборства.
Без да нарушава формално Конституцията, чрез личния режим
монархът използва нейните несъвършенства и в противоречие с традиционните
парламентарни процедури директно се намесва в изпълнителната власт. Чрез своите
доверени лица в кабинета Фердинанд получава възможността да предизвиква
оставката на правителството, а след това да назначава удобен за него кабинет, който чрез административен
натиск и полицейско насилие да спечели изборите и да получи одобрението на
Народното събрание. На практика правителството се излъчва не от Парламента, а от Монарха, т.е. волята на народа се
подменя с волята на владетеля. Ето защо ролята на Народното събрание се
обезличава, а Парламентът
и Правителството изпадат в подчинено
положение спрямо монарха.
Търновската конституция превръща институцията на Монарха
в основен фактор в политическия живот на Третата българска държава. Монарха
ръководи изпълнителната власт и контролира дейността на законодателния орган.
Годините на управление на българските монарси, оглавявали
Третото българско царство, не минават безметежно. Предпоставка за това са
противоречащите си едни на други правомощия на Монарха и Правителството заложени в Търновската
конституция, стремежа за еднолична власт на държавните глави (режимът на
пълномощията на Княз Александър I и личния режим на Цар Фердинанд). Доказателство за
напрежението между монарсите и правителствата са постоянните смени на
последните, чрез разпускане на Народното събрание. Само за периода 1886-1918г. се
сменят 23 правителства и 13 Обикновени Народни събрания. Интересното е че
смяната на правителствата става по един и същ сценарий: Монарха дава мандат на
определен от него партиен водач, а Народното събрание, избрано по време на
предишното правителство се разпуска. Така съюзът между управляващата партия и
Монарха, непротиворечащ на Конституцията, показва конституционният дефект,
който се превръща в реална политика.
БИБЛИОГРАФИЯ:
1.
Палангурски, М.
Държавно-политическата система на България 1879-1919,, В.Търново, 1995.
2.Саздов,Д. Многопартийната политическа система и
монархическият институт в Бългжария 1879-1912 г.С.1994.
3.http://www.kingsimeon.bg/downloads/Turnovska_Konstitucia.pdf
Няма коментари:
Публикуване на коментар