Войската в българските идеи и проекти до 1876 г.

Георги Н. Ангелов

Идеите и програмите за възстановяването на българската войска заемат основополагащо място при разглеждането на въпроса за „възкресяването” на българската държавност. Това се дължи на обстоятелството, че войската е гарант за суверенитета на всяка държава, особенно ако тази държава е разположена на Балканския п-в, и особенно ако става въпрос за ХIХ в., когато понятието като колективна сигурност и защита, все още не съществува в съврамменото му разбиране. Значението на институцията „Войска” в следосвобожденска България е много добре оценено от тогавашните управници и ако не броим предшественика на Българската академия на науките, първата организирана българска национална институция е именно Армията – Българското опълчение и Военното училище (1878г.). В следващите страници ще разгледам именно идеите и проектите за създаването на българска войска до 1876 г., преди началото на Руско-турската освободителна война и възобновяването на българската държавност.

Въпроса за уреждането на българската войска е застъпен от учени като К. Косев, Цв. Павловска. Косвено този въпрос е засегнат от учени занимаващи се с участието на българите в борбите на другите балкански народи и Априлското въстание: Е. Хаджиниколова, Ц. Генов, Хр. Гандев, Н. Жечев, Д. Дойнов и др. Този въпрос се разглежда и от биографите на Васил Левски и Георги С. Раковски – В. Трайков, Ив. Унджиев и Й. Митев. Въпреки приносите на тези историци трябва да се отбележи, че липсват по-задълбочени изследвания за военната активност на българите през ХIХ век.

Като изворова база служат съчиненията на Г.С. Раковски, Ив. Кишелски, както и периодичния печат: „Дунавски лебед”, „Дунавска зора”, „Български глас”, „Нова България” и т.н. Тези извори са събрани и систематизирани от Д. Дойнов, М. Тодоракова, Ив. Стоянов, Г. Плетньов и П. Петков.

Балканите векове наред са в центъра на международната политика, тъй като към този регион проявяват интерес Великите сили. Опитите на балканските народи да скъсат робските окови завършват с успех, само когато зад техните интереси застане Велика сила, т.е. Великите сили играят решаваща роля при разрешаването на Източния въпрос, в частност и на Българския въпрос. Съвсем естествено, въпросните Сили, проявяват интерес и към уреждането на българската войска. Русия първа от Великите сили излиза с идеини проекти за уреждането на бъдеща българска войска. Материализирането на този интерес е създадената през 1810 – 1811 г. „Българска земска войска”, начело с българина на руска служба кап. Георги Мамарчев. През 1856 г. се появява нов руски проект за българска войска, дело на българин на руска служба - „Проект за безсмертното общество” на Иван Кишелски. Уреждането на българската войска е застъпен и на Цариградската посланническа конференция.Раздел Пети от руския проект „Максимум” се отнася именно за Въоръжени сили на бъдещата българска държава. Въпреки тази заинтересованост от страна на Русия, не трябва да се забравя, че всички тези проекти съпътстват преследваните интереси на Великите сили. В подкрепа на това твърдение са следните факти: „Българска земска войска” се създава в хода на поредната Руско-турска война, а след приключването й „армията” се разпуска, проекта на Ив. Киншелски се появява на бял свят по времето на Кримската война. За това и българските идеини проекти за създаването на българска войска са на по-значимо място, тъй като те отразяват схващанията на деятелите на българското националосвободително движение.

През първите три десетилетия на ХIХ в. военно-политическата активност на българите не е самостоятелна и се изразява в участие като доброволчески отряди, чети, разузнавателни и диверсионни групи във войните на гърци, сърби и Русия срещу Османската империя. Съвсем естествено е и в този период да липсват програмни документи за организирането на българска войска, такива се появяват след 1856 г. и са свързани с имената на Ив. Кишелски и Г.С. Раковски.

Според проф. К.Косев идеята за самостоятелна българска войска води началото си от хайдушкото движение. Като тази идея се доразвива в началото на ХIХ в. със създаването на български военни формирования, като част от руската армия във войните от 1809-1812 и 1828-1829 г. Следващ етап от развитието на идеята според Косев е свързан със създаването на българските легии от Г.С.Раковски и четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, за да се стигне до „Българското опълчение”, като ядро на Българската войска.

Тази хронология се приема скептично сред друга част от българската историопис. Ако се изхожда от идеята, че бъдещата българска войска ще е съставна част от самостоятелна държава, тази хронология не може да се приеме. Основанията за това са, че голяма част от тези формирования не са български, Втората българска легия се командва от сръбски офицери, а руските проекти разглеждат създаването на българска войска, като средство за постигане на руските интереси и цели. Хайдутството също не може да се приеме като конкретно формулирана програма за изграждане и съществуване на българска войска, като част от бъдеща самостоятелна държава.

Политическите движения на българите до Кримската война имат стихиен, неорганизиран характер. Те са резултат на спонтанната реакция за самозащита на населението или са отговор на политиката на Високата порта. Много често тези реакции са провокирани и от външни сили. Въоръжените надигания от такъв характер са от локален значение и са неорганизирани и. Хайдутството също не прави изключение от този спонтанен характер. Това движение се развива като изразител на народната воля за свобода и човешки правдини, като отговор на народа срещу гнета и зверствата на потисницитe. За това и не може да се разглежда като програма за създаване на българска армия.

Като неизменна част от еволюцията на българските идейни движения и тази за българската войска претърпява качествено развитие през втората половина на ХIХ век.

През 1856 г. се появява документ с програмно значение за въпроса за организирането на българската войска. Става въпрос за споменатия проект на Ив. Кишелски - „Проект за безсмертното общество”. Този план цели постепенното приготвяне на българите за освобождение. Третата част на този проект е отредена за българската войска. В тази част се говори за т.нар. „юнаци” – военна сила организирана в чети от 25 до 100 души. Заложени са и важни принципи на който юнаците трябва да отговарят, като себеотрицание, патриотизъм и достойнство. В това общество не могат да членуват турци, арменци, а гърците проявили желание да участват в обществото трябва да се откажат от мегалиидеята. В този план се предвижда юнаците от всеки окръг да имат сборни пунктове и там да съхраняват провизии. Кишелски предвижда окръжните ръководители да информират руските консули за подготовката на въстанието срещу Портата.

Този проект не успява да се реализира поради ред причини: поражението на Русия в Кримската война, непопулярността на плана сред българското общество, а и последното все още не е политически съзряло за водене на организирана съпротива срещу Османската империя.

Началото на организираната съпротива настъпва след Кримската война и е свързано с делото на Съби Стойков Попович, по-известен като Георги Сава Раковски.

Той разбира егоистичната политика на Великите сили и съседните балкански държави, които разглеждат българското националосвободително движение като средство за постигане на собствените си цели и интереси.

През 1858 г. излиза първия план на Раковски за освобождението на България, който отразява и вижданиета му за пътя по който трябва да се реализира това: ...„Мечом са българите своята свобода изгубили, мечом пак трябва да я добият”...

Основната идея в този план е за всеобщо българско въстание. Предвиждат се и евентуални преговори с балканските християнски държави Сърбия, Черна гора и Гърция, от които в българските земи ще се прехвърлят оръжие и боеприпаси. Въстанието ще започне по даден от главната канцелария сигнал, ще обхване Видинска и Търновска област и ще продължи чрез отбранителни действия в Стара планина под ръководството на Временно правителство. Голяма роля за популяризирането на плана има периодично издание на Раковски – вестник Дунавкси лебед. Като ръководен орган в подготовката на въстанието се предвижда създаване на Тайна канцелария.

През 1861 г. изработва нов план за освобождение на България, в който се предвижда и създаване на бойно формирование, останало в историята като Първа българска легия. През пролетта на 1862 г. е учреден ръководния орган – Привременно българско началство и е написан устав. В първата българсака легия се включват видни революционери като: В. Левски, Ст. Караджа, Ив. Кулин, Ильо Марков и много други.

Най-високата точка в идейното развитеие на Раковски е „Привременен закон за народните горски чети на 1867-о лето”. Този проект се разглежда и като своеобразен военен устав и е връх в развитието на четническата тактика за освобождение на България. В „Приврамения закон...” може да се проследи организацията на бъдеща българска армия. Единоначалието е ръководен принцип: начело на четническата армия стой Войвода, а под него е Байрактар. Разграничени са три степени войводи: първа и втора ще се назначават от Върховното народно началство, а третата степен от Войводата. Интересни са и правилата, с които четниците трябва да се съобразяват: забранено е пиянството, лъжата, кражбата, клеветничеството, непуслушанието, алчността, дезертьорството и курварството. Пороци които според Раковски не са допустими за хора на честта. При нарушаване на тези правила са предвидени наказания. В този проект както и в проекта на Кишелски в бъдещата армия не се допускат иноверци и инородци. Като прогресивна идея може да се окачестви задължението на Главния войвода да се отчита на Върховното народно началство, това е форма на граждански контрол върху армията.

Делото на Ив. Кишелски и особенно това на Раковски са началото на еволюцията на идеите за организиране на българска войска, но при тях липсват задачите който тя би изпълнявала в една бъдеща самостоятелна българска държава. За тях българската войска е единствено средство за постигане на национална независимост. Според Ив. Трайков и някои други автори Раковски е отреждал на българската войска задачи по охрана на границите. Тези наблюдения в произведенията на Раковски не са стигнали до програмни документи.

Крачка напред в развитието на идеите за войската, като атрибут на бъдещата държавност е мемоара на ТЦБК до султана от февруари 1867 г., както и „Правилник за четите, образувани за извоюване свободата и независимостта на България” от 1868 година, дело на българската емиграция около кръговете на Българското общество.

В мемоара на ТЦБК за българо-турския дуализъм, бъларската войска за пръв път е поставена в ясно определено и аргументирано положение. В чл.6 наместникът на Цариград е поставен за върховен началник на българската войска. Според чл.11 България трябва да има своя народна войска, организирана според „свой” закон, с началници българи, униформата й да бъде военен народен костюм, знамената й да носят от едната страна императорския герб, а от другата „Лева”. В това предложение на ТЦБК към Портата се предвижда българската войска да си сътрудничи с османската армия, но само в границите на Европа.

Еволюционистите в българското националосвободително движение до 1876 г. не излизат извън рамките на позволената от османските управници норма, тържествено, макар и формално провъзгласена в Хатихумаюна: в общата османска армия да се формират отделни български полкове с подобаваща на българските обичаи и нрави организации, действаща отделно от турските военни подразделения.

През 1867 и на следващата година като продължение на четническата тактика на Раковски, българската емиграция организира две четнически акции. Първата е организирана от Добродетелната дружина, а четите на Панайот Хитов и Филип Тотю имат за цел да осъществят по-скоро демонстративен марш, от колкото да вдигат народа на въстание.

„Правилник за четите, образувани за извоюване свободата и независимостта на България” от 1868 година е дело на средите на българската емиграция във Влашко, обединени около читалище „Братска любов” и Българското общество. Тези революционери развиват четническата тактика изповядвана от Г.С.Раковски. Четите отново са подчинени на Привременно правителство, отразени са отношенията между политическото и военното ръководство, формулирани са правата и задълженията на войводите и бойците. Липсва разделение между войводите, но вместо Главен войвода, се споменава Старши войвода. С тези законоположения се търси възможност за изграждането на общ фронт от всички въстанически бойни единици на една територия срещу османските части, като се предотвратява възможността от вземането на рисковани и необмислени еднолични решения, които да доведат до поражение на въстаническите формирования. Тактически необходимата гъвкавост и мобилност на въоръжените сили на въстаниците, при изпълнението на поставените задачи осигурява възможност за перманентни въстанически въоръжени акции в различни райони на страната без да се дават големи загуби от редовете на въстаниците, но пък съсредоточаването на действията в стратегически удобен район може да доведе до образуването на свободни територии, в които да бъде установена революционната власт на Привременното правителство. Ето защо при подготовката на едно всенародно въстание въпросите от военно естество са поставени в зависимост от обстоятелствата и са от компетенцията на колективния орган – Военния съвет (на войводите или на четата). Това е и нов момент в схващанията за ръководството на войската - принципа на колективно военно ръководство, чрез Военен съвет, който ще изпълнява функциите на Щаб. Привременното правителство се стреми да подготви за борба българския народ, който сам да извоюва свободата си. За разлика от проектите на Кишелски и Раковски в „Правилник за четите, образувани...” липсва текст на клетва. Според “Правилникът...” членовете на правителството са задължени да се движат заедно с четата, докато намерят “едно свободно и запазено място”, което щом бъде завзето и укрепено, ще се превърне в център на революционната въоръжена борба на българския народ. Привременното правителство в Балкана през 1868 година е излъчено от средите на българската революционна емиграция, групирала се около създадения “комитет за наоръжаване” Х.Димитровата чета”, който има за задача да събира помощи и да набави оръжие за революционерите-четници. Съставът на правителството е неуточнен в какъвто и да било документ, изхождащ от самото правителство. Но от източници, свързани с лица, непосредствено участвали в събитията при подготовката на четата, може да се извлече така необходимата информация: Иван Касабов посочва имената на войводите Хаджи Димитър и Стефан Караджа като членове на правителството.

В изпълнение на този проект Българското общество организира и въоръжава две чети, които трябва да навлязат в България. Начело на тези чети застават именно членовете на Привременното правителство – Ст. Караджа и Х. Димитър. Това четническо начинание също търпи неуспех.

Разгрома на четите на Ст.Караджа и Хаджи Димитър бележи и неуспеха на четническата тактика на Раковски, но тя се оказва необходим етап в българското националосвободително движение и в развитието на идеите за създава нето на българска войска.

60-те и 70-те години бележат нов етап в българското освободително движение и идеите за ролята на войската в българското общество. Постепенно четническата тактика се изоставя и идеята за всенародно българско въстание се налага сред голяма част от българските революционери. Този нов етап се дължи до голяма степен и на схващанията и делото на Апостола на свободата – Васил Левски. Според Левски единственият път за освобождение на българите е „с една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република”. Тук личи застъпения още от Раковски демократичен принцип в националната революция.

Автори като Цв. Павловска смятат, че Левски предвиждал създаването на въстанническа армия, състояща се от пехота, конница и артилерия. Командирите в тази армия той разделя на три степени: офицери завършили в чужбина, войводи с опит и „юнаци”. От запазените документи отразяващи идейте на Левски за българската войска, става ясно, че според него тя трябва да бъде силов гарант за установения нов ред, а нейния състав и организация трябва да се различава от армията на Османската империя.

След смъртта на Левски не може да се говори за усъвършенстване на идеите за ролята на българската войска. В навечерието на Априлското въстание се появяват два документа разглеждащи предимно тактически въпроси.

Първият документ е преведения от Л. Каравелов „Четование” на сърбина Л. Йованович, а втория е „Ръководство за успешен бой с турците”, дело на познатия вече Ив. Кишелски. Въпреки че втория документ може да се окачестви като първият военно-приложен труд, тези два документа не водят до развитие на идеите за организацията на българска войска, а имат за цел да дадат тактически напътствия.

В хода на Априлското въстание, в районите с по-траен успех се изгражда своеобразен модел на бъдещата военна институция: военнен съвет в Панагюрище, стройна военна организация в първи и четвърти окръг, в последния се застъпва и принципа за единоначалието в лицето на Георги Бенковски. Той създава и организира въстанническа армия точно върху принципа на единоначалието, с хилядници, петстотници, стотници, петдесетници и десетници.

Последвалите политически проекти, в които идеята за войската има свое място и значение са проектите от 1876 г. В тях се подчертава, че „организацията на Войската и Полицята ще бъде поставена на съвършенно равенство между разнородни елементи, но войската ще носи име Българска”. В два екзархийски проекта от ноември и декември 1876 г. се иска създаването на „християнски войски”, които не могат да бъдат извеждани вън от провинцията, главната им цел ще е да се попречи на вътрешни вълнения, а Главния комисар ще бъде назначаван от султана.

След потушаването на Априлското въстание из между емиграцията най-активна дейност развиват членовете на създаденото през 1875г. Българско централно благотворително общество (БЦБО), оглавено от Киряк Цанков. По това време тенденцията на съчетаване на освободителните борби на българите с военните действия на друга държава (Русия, Сърбия), взема превес сред революционерите.

От 18 до 22 ноември 1876 г. БЦБО провежда в Букурещ Народен събор. На този събор се приема политическа програма, която в началото на декември се изпраща до участниците в Цариградската конференция. В тази програма по въпроса за уреждането на българска войска е записано следното „Военната служба и общото просвещение да бъдат задължителни за (в)секи гражданин на българската държава”.

На Цариградската посланническа конференция българите предлагат на Великите сили и Портата по-умерени програми: редовната османска армия да пребивава в определени гарнизони, само за „външна” защита, войската, полицията и жандармерията да подбира на пропорционален принцип, военния данък да се събира само от способните да носят оръжие между 20 и 40 години и които не биха постъпили в местната полиция.

Тези желания съответстват и на вижданията на Великите сили за бъдещата българска войска. На въпросната конференция се обсъжда създаването на българска държава, а като неотменна част от тази държава присъстват и въоръженни сили.

Петия раздел на т.нар. проект „максимум” изработен от княз А.Н. Церетелев и секретаря на дипломатическата мисия на САЩ Ю. Скайлер, се отнася за Въоръжени сили. Според него османските войски могат да пребибават в провинцията само в крепостите и градовете определени от Великите сили и Портата. Предвижда се създаването на Национална гвардия от християни и мюсюлмани по пропорционален принцип, в подчинение на Ген. губернатора.

Английските дипломати в общи линии приемат положенията на руския проект по отношение на вийската. Според тях османските войски трябва да са съсредоточени само в крепостите.

Реда в областите се предвижда да се поддържа от Милиция организирана на пропорционален принцип, в зависимост от етническия състав на областта. Предвижда се също така и формирането на Жандармерия. Всички решения, разбира се, трябва да се въведат от международна комисия.

Развитието на идеите за българска войска, като част от държавния организъм, води началото си от 1856 г с проекта на Ив. Кишелски. Тези идеи се доразвиват в четническата тактика на патриарха на българската революция – Г.С. Раковски. В техните проекти липсва ролята на войската в бъдещото държавно формирование. Тази слабост е преодоляна в следващия етап от развитието на идеите за бойската. В края на 60-те и началото на 70-те години войската вече има своето място в бъдещото държавно формирование. За Левски войската трябва да бъде силов гарант за установения нов ред, а нейния състав и организация трябва да се различава от армията на Османската империя. Тези идеи еволюират в унисон с развитието на националосвободителното движение. До някаква степен може да приемем, че организацията на въстанническата армия залегнала в идеите на Апостола и българските революционери, се реализира по време на Априлското въстание. След потушаването на въстанието идеите за бъдещата армия следват международните настроения и исканията на българите пред Цариградската конференция съответстват на руските и английски проект за бъдещето на българите.

Трябва да се посочат няколко достойнства на българските проекти за организацията на войската. На първо място е принципа на демократичност и осъществяването на един вид граждански контрол от страна на Привременното правителство или Върховното народно началство. Вторият момент е колективното вземане на решения във въстанническите армии, чрез своеобразен „Щаб”, без да се пренебрегва принципа на единоначалието. Такава е и съвременната структура на управление на армиите.

БИБЛИОГРАФИЯ:

1. Дойнов. Д. Стоянов. Ив. „Възобновяването на българската държавност 1762-1878 г.Идеи и проекти”.Вн.2002.

2. Петков. П. „Документи за Новата история на България XIX - нач. на XX в”.ВТ.2002.

3. Петков. П. „Идеи за държавно устройство и управление в българското общество 1856-1879 г.”. ВТ. 2003.

4. Стоянов. Ив. „История на българското възраждане”. ВТ. 1999.

5. http://simvol.boinaslava.net/index.php?page=3-3