Проектите на Великите сили за възобновяване на българската държавност до Цариградската посланническа конференция

Георги Н. Ангелов

Идейте и програмите за възстановяването на българската държавност заемат основополагащо място при разглеждането на въпроса за „възкресяването” на българската държавност. След покоряването на България от османците идеята за политическата самостоятелност на българите не загива. През вековете тя постоянно „избуява” с различна сила и обхват, но до в.п. на XIX в. тези въжделения не успяват да се реализират поради ред причини. Като част от Източния въпрос и българският се решава с участието на Великите сили, които преследвайки свойте интереси се намесват в националноосвободителните движения на всички балкански страни, в това число и на България. В интерес на историческата истина трябва да се отбележи, че нито един балкански народ не успява да извоюва политическата си независимост без съдействието или участието на Великите сили. В това се заключава и важността на провежданата политика на Великите сили и отражението й върху новосформираните държавни еденици на Балканския п-в през ХIХв. В следващите страници ще разгледам политиките на Великите сили, изразени в официални документи или идейни програми до Цариградската посланническа конференция. Този въпрос може да има продължение и през следващите години, тава въпрос за Санстефанския договор и Берлинския конгрес. Такова развитие на въпроса би изисквало по обширно разглеждане.
Отношение по въпроса за участието на Великите сили в българското националосвбодително движение са взели български учени като Ив. Стоянов, Г. П. Генов, Д. Дойнов, С. Дамянов, М. Балабанов, от руската историография си струва да се посочат имената на Конобеев, Зуева, Шатохина и др.
Като изворова база служат документите на дипломатическите служби на Австро-Унгария, Русия, Франция, Германия, Англия и Османската империя, както и протокола от Цариградската посканническа конференция и коренспонденцията между съответните посланници и страни. Тези документи са публикувани в научни трудове от Д. Дойнов, М. Тодоракова, Ив. Стоянов, Г. Плетньов, П. Петков и т.н. Като основни извори по разглежданата тематика могат да се посочат „Проект за организация на България” (1876 г.), съставен от Н.П. Игнатиев, руския и английския проект за реформи в Турската империя от 1876 г. и „Протокол на Цариградската посланническа конференция”.
Балканите векове наред са в центъра на международната политика, тъй като към този регион проявяват интерес Великите сили. Интересът ми към тази тема е породен от обстоятелството, че опитите на балканските народи да скъсат робските окови завършват с успех, само когато зад техните интереси застане Велика сила, т.е. великите сили играят решаваща роля при разрешаването на Източния въпрос, в частност и на Българския въпрос. От тук следват и целите които си поставям в следващите редове: да се разгледа политиката и ролята на Великите сили в борбата на българския народ за националноосвобождение и програмите за устройството на българската държава.
Въпреки политическите движения и въоръженните борби на българите след ХIV в., до средата на XIX в. идейте за държавно устройство в българското общество не са систематизирани в политическа програма. Според А. Димитров след средата на XIX в. се очертават 2 фази във въпросното систематизиране на идеологията за политическото устройство на българското общество:
1. „фаза на събуденската активност” – до ср. на XIX в.;
2. „фаза на активно действие” – 1853/56 – 1876/79 г.
При съседните народи на българския този процес върви с около половин век предварение. Според Кр. Манчев съпротивата на балканските народи до края на ХVIII в. се определя като „участие”, а през XIX в. е „самостоятелно действие”.
Това закъсняло систематизиране на национал-освободителната идеология е една от основните причини и за сравнително късното активизиране политиките на Великите сили към Българския въпрос. От друга страна не трябва да се пренебрегва факта, че за разлика от своите съседи българският народ се озовава в центъра на европейските владения на Османската империя. Това геостратегическо положение на народа ни оказва негативно влияние върху духовното, културното и политическото развитие на най–многобройният православен народ в Османската империя. Идеите на Просвещението се разпространяват в България по-късно от останалите балкански страни (с изключение на Албания и Босна и Херциговина), това важи и за националосвободителните програми и идеи, а от тук и късното фокусиране на Великите сили върху Българския въпрос. Закъснялото Възраждане и не достатъчната политическа активност в българското общество най-добре се обобщават от думите на Любен Каравелов: „Ако Инджето и Кара Кольо да бяха имали ум, разум и патриотизъм и ясно съзнание, и ако народът би бил малко по-събуден, и те биха направили това, което направи Карагеорги в Сърбия.“ Следователно през втората половина на XVIII в. степента на развитие на българското общество не предлага условия за целенасочено националноосвободително движение, за разлика от една Сърбия например.
В поткрепа на твърдението за закъснялото политическо „узряване” на българския народ е развитието на националосвободителните борби при съседните народи.
През 1804 г. сърбите в Белградския пашалък започват въстание срещу османците. През 1821 г. такова въстание подемат и гърците. В този период българският етнос е все още в етапа „участие” – в руско-турските войни и националосвободителните борби на сърби и гърци. Съвсем естествено при тези реалности на Балканите Великите сили насочват вниманието си към гърци и сърби, а българите все още остават на заден план.
Политическото активизирането на балканските народи и разложението на османския феодализъм привличат вниманието на Великите сили, като разбира се всяка от тях пречупва възможностите за разрешаване на Източния въпрос през призмата на собствените си интереси.
Първият проект за разделяне на османското наследство е дело на канцеларията на Екатерина II – т.нар. гръцки проект от 1782 г. В него за европейските територий на османците не заети от Великите сили се предвижда създаването на две християнски държави под руски протекторат – едната ще включва гръцки, български и сръбски земи под името Византия, а другата Дакия ще включва Влахия, Молдова и Бесарабия.
Тук е моментът да се каже, че не всички Велики сили имат интерес от разпада на Османската империя. Водени от икономическите си интереси Франция, Англия и Прусия се стремят към запазване на статуквото. Така за разрешаване на Източния въпрос се оформят две линии – за подялба на османското наследство и за запазване на статуквото.
Нов момент в политиката на Великите сили по Източния въпрос, респективо Българският, настъпва след поражението на Русия в Кримската война 1853-1856 г. След тази война линията за запазване на статуквото си извоюва надмощие по Източния въпрос.
През 1866–1867 г. Османската империя е подложена на натиск както от страна на Франция, така и от страна на Русия. Докато първата настоява за реформи в духа на Хатихумаюна, втората иска автономия за покорените християнски народи. По това време канцлерът на Русия княз А. Горчаков пуска в обръщение израза „автономия или анатомия“, който не предвещавал нищо добро за Турция. В тази обстановка през 1866 г. се ражда проектът на руския посланик в Цариград генерал Н. П. Игнатиев за създаване на една голяма южнославянска държава, в която да се обединят Сърбия и България и която да играе ролята на бариера пред домогванията на Запада към европейския югоизток.
70-те години на XIX в. бележат нов етап в развитието, както на националосвободителното движение на българите, така и в политиката на Великите сили по Източния въпрос. Ако до този момент проектите за възстановяването на Българската държава да са с „пожелателен” характер, през втория етап се стига до изработването на конкретни планове и проекти.
През 1875-1877 г. Източната криза се разразява с нова сила. 1875 г. в Босна и Херцеговина избухва въстание, което е жестоко потушено. На следващата година въстание избухва и в България, което споделя съдбата на босненското. В този период българското националосвободително движение навлиза в действения си етап. Същата 1876 г. Сърбия и Черна гора влизат във война с Османската империя. Славянските държави са победени и само намесата на Русия ги спасява от участта на българи и босненци.
Тези събития и отгласа в Европа за османските жестокости на Балканите активизират дипломатическата дейност на Великите сили. През май 1876 г. в Берлин руските дипломатически кръгове издигат отново идеята за автономия на Босна и Херцеговина и България, а при вероятно разпадане на Османската империа се предвижда дори и самостоятелност за балканските страни. На 26.06.1876 г. се срещат Франц Йосиф и Александър II, а един от основните обсъждани проблеми е съдбата на българи, босненци и албанци. Русия предвижда възкресяване на България и Румелия, като независими. През септември 1876 г. на Кримския п-в се обсъжда политиката на Русия по Източния въпрос. Решенията от Ливадия се публикуват във в. ”Руский мир”, според които: Гърция получава Епир, Тесалия и част от българска Македония,...Бълария и Румелия ще съставляват самостоятелна област, устройството на която ще се реши от Великите сили. Това последно решение може да се разгледа и като предистория на Берлинския конгрес.
При тези обстоятелства и по инициатива на Англия и Русия в Цариград се свиква конференция с участието на посланниците на Великите сили, която трябва да изготви мерки за регулиране на отношенията между Османската империя и Сърбия и Черна гора, както и да предвиди мерки за промяна положението в България и Босна и Херцеговина. Откриването на конференцията се състои на 11.12.1876 г., като от руска страна участва граф Игнатиев, от английска – Солсбъри и Х. Елиът, граф Зичи и барон Каличе от Австро-Унгария, барон Вернер от германска страна, от френска графовете Бургониг и Шодори и италианеца граф Корти.
Педвит заглавието на тази работа интерес представляват проектите и мерките онасящи се до българските земи.
Руската дипломатическа мисия под ръководството на самия граф Игнатиев изготвя два проекта свързани с бъдещето на България. Първият е дело на княз А.Н. Церетелев и секретаря на дипломатическата мисия на САЩ Ю. Скайлер. Според този проект България се обособява като автономна провинция на Османската Империя, включваща: Дунавски и Софийски вилаети, Филипополски и Сливенски санджаци и българските райони в Македония. Този проект се състой от 6 раздела.
В първият се предвижда основната административна еденица да е кантонът, който да наброява около 5 хил. жители, разделени по етнически признак. Начело на кантона ще е кмет, който би управлявал заедно със съвет. Този съвет предлага двама кандидати за кмет на ген.губернатора, който избира един от тях. В правомощията на кмета са разпределение на данъците, ръководство на полицията и поддържане на пътищата. Кантоните се обединяват в санджаци оглавявани от губернатори, назначавани от Портата със съгласието на Великите сили за определен период от време. В помощ на губернатора се преавижда съвет от 4 души, назначавани от самия него за срок от 1 г. Чиновниците и служителите в полицията могат да са християни или мюсюлмани в зависимост от етническия състав на кантона. Начело на тзи област трябва да стои Ген. губернатор – християнин, владеещ български език, с 5г. мандат, назначаван от Великите сили и Портата.
Втория раздел касае правосъдната система. С такива функции са натоварени кметовете със съветите им. Съдилищата от първа инстанция са апелативни. Делата по вероизповеданията се предоставят на Духовните власти. Всички останали дела се ръководят от османското законодателство. Трибуналите ще се състоят от съдии, половината от които ще се назначават от Ген. Губернатора, за 1+3 години. Официалния език ще е българският, но в смесените кантони ще може да се използва и турския.
Третия раздел предвижда пълна свобода на вероизповеданията и народното образование
Четвъртия раздел разглежда финансите, като доходите, които Османската империя ще събира от България ще се определят за срок от 5 г. по средно число за последните 10 г. Кантоните определят начините за събиране на данъците и определят допълнителни такива, като приходите се внасят в Отоманската банка.
Петия раздел се отнася за Въоръжени сили, като според него османските войски могат да пребибават в провинцията само в крепостите и градовете определени от Великите сили и Портата. Предвижда се създаването на Национална гвардия от християни и мюсюлмани по пропорционален принцип, в подчинение на Ген. губернатора.
Шестия раздел предвижда въвеждането на всичко по-горе да се осъществи само под контрола на международна комисия.
Този проект наречен „максимум” е съставен с оглед на местните реалности, но не отговаря на стремежа на българите към пълна политическа свобода. Проекта „максимум” предвижда ограничена административна автономия съчетана с османското законодателство и финансова зависимост от Портата. Освен това принципът за разделяне на кантоните противоречат на достиженията на българското Възраждане и заветите на Апостола.
В проекта „максимум” се предвижда създаването на голяма славянска държава, която макар и подчинена на султана би представлявала опасност за интересите на някоя от Великите сили. Изправен пред опасността Англия и Австро-Унгария да отхвърлят този проект, граф Игнатиев изготвя втори проект – т.нар. проект „минимум”. Във втория проект се предвижда разделение на българските земи на две автономни области с центрове в София и Русчук. Това разделение е предварително уточнено на срещата в Райхщат.
На мястото на кантоните се предвиждат каази (нахии), вместо Национална гвардия се предвижда създаването на Милиция, като и тук е застъпен пропорционалния принцип за набиране на служителите в нея. Новото в проекта е и замяната на десятъка с поземлен налог.
В подготовката си за конференцията руското външно министерство съставя записка за необходимите промени в България, за чиято основа служи доклад на руския консул в Солун Т.П. Юзефич. Тези необходими мерки се заключават в 3 пункта:
1. определяне на точните граници на България;
2. административно разделяне на областта, като при управлението й трябвало да има главна европейска комисия;
3. необходими били 3 г. за установяване на нормален ред в областта.
Представителя на другата най-силно заинтересована страна - Англия, лорд Солзбъри приема руския проект „максимум” с несъгласие в 3 пункта:
1. големия брой съвети в провинцията;
2. голямата територия и необходимостта от разделянето на провинцията на две;
3. ген.губернатора да бъде избиран от една от второстепенните държави в Европа, а не от самата провинция.
Преди откриването на Цариградската посланническа конференция княз Горчаков смята, че ако дори проекта „минимум” бъде приет, то военни действия срещу Османската империя ще са излишни.
Английският проект в часта си за България предвижда обезпечаване безопасността на населението, чрез разоръжаване на мюсюлманското население, разпускане на извънредните войски, възмездяване на пострадалите за сметка на Портата, ревизия на трибуналите и обща амнистия. По отношение на евентуалната българска политическа еденица се предвиждат следните реформи: административна автономия, отмяна на десятъка, въвеждане на българския език в управлението и съда, формиране на милиция по етнически пропорционален принцип, османските войски да са съсредоточени само в крепостите и провинцията да се ръководи от ген.губернатор – християнин. Предвижда се тези реформи да се осъществят под контрола на европейска комисия.
В позициите на Великите сили преди започването на конференцията се очертават две насоки:
 успокояване на общественото мнение в Европа и региона;
 запазване или засилване на собствените позиции в Югоизтока на Европа.
От тези насоки става ясно, че интереса на поробеното българско население отново остават на заден план, реалност която ще се повтори и на Берлинския конгрес.
В процеса на работа на конференцията се стига до изработването на общ проект, който в общи линии се припокрива с руския проект „минимум” и английските предложения.
Според този проект българските земи се разделят на две области: Източна и Западна. Към Източната с център Търново се включват: Търновски, Русенски, Тулченски, Варненски, Сливенски и Пловдивски (без 2 каази в Родопите)санджаци, плюс каазите Лозенградска, Свиленградска и Елховска. В Западната част с център София влизат санджаците: Софийски, Видински, Нишки, Скопски, Битолски (без 2 кааза), казите Струмишка, Велешка, Тиквешка, Костурска и 3 северни кази на Серския санджак.
Така очертаните територии, с малки изключения (източните граници в Одринско и южната граница в Солунско), съвпадат с проекта „минимум”.
Относно органите на областите се приема те да се ръководят от Управител назначаван от Портата със съгласието на Великите сили и обласното събрание избирано от жителите на областта. Право на гласуване имат жителите на областите навършили 25 г. възраст и разполагащи с определено имущество, с което се въвежда възрастов и имуществен ценз. Събранието на областта избира административна комисия с мандат 4 г., постоянен съвет към ген.губернатора, определят бюджета и данъците. На военна повинност ще подлежат мъже между 20 и 40 г. способни да носят оръжие. Предвидено е до 30% от доходите на провинцията да се внася в държавната хазна. Като основна административна еденица се предвижда кантона, включващ между 5 и 10 хил. жители. Кантонът се ръководи от кмет с мандат 4 г., избиран от кантониалния съвет. Последният се съставя от представители на всички общини, избрани за 4 г., той се произнася по въпросите за местното самоуправление. В градовете и паланките с население над 10 хил. души се предвижда създаването на общински съвети подобни на тези в кантоните. Няколко кантона образуват санджак, начело с управител избран от населението и назначен от Портата, по предложение на областния управител, за 4 г. Гарантира се свободата на вероизповеданията. Реда в областите се предвижда да се поддържа от Милиция организирана на пропорционален принцип, в зависимост от етническия състав на областта. Предвижда се също така и формирането на Жандармерия. Всички решения, разбира се, трябва да се въведат от международна комисия.
Тези решения съвпадат с английския и руския проект „минимум”, но българските въжделения не са задоволени.
На 21.12.1876 г. решенията са съобщени на турските делегати и великия везир Михад паша. Посланиците на Великите сили срещат отказ от страна на Портата да се въведат горепосочените реформи и мерки, което накланя изхода за решаването на Източната криза към въоръжен конфликт.
Отказа на Портата да приеме предложения проект окончателно подтиква Русия към предприемане на военни действия за освобождението на поробеният братскли народ. Проектите за устройството на българската държава отразяват преследваните интереси на Великите сили. Русия се стреми към урязване на османските територии на Балканите, на които да се устроят държави благосклонни към интересите на голямата северна империя към Проливите. Силите стремящи се да запазят статуквото целят да парират руското влияние върху новата държава, както и да не допуснат голяма славянска държава на Балканите. Тези интереси ще играят решаваща роля и на Берлинския конгрес, на който освен недопускане на създаването на голяма славянска страна на Балканите, за България се предвижда - всички договори за търговия и мореплаване сключени между Портата и Великите сили, да важат и за новата държава. Което ще рече: освен териториално урязана, зависима от волята на султана и Великите сили, за България важат реално и т.нар. режим на капитолациите. Така Великите сили стремящи се към запазване на статуквото успяват да парират интересите на Русия и същевременно залагат междунационални и междудържавни противоречия в Европейския югоизток.


БИБЛИОГРАФИЯ:

1. Дойнов. Д. Стоянов. Ив. „Възобновяването на българската държавност 1762-1878 г.Идеи и проекти”.Вн.2002.
2. Дойнов. Д. Тодоракова. М. „История на българския политически живот. Извори”.Iч.
3. Манчев. Кр. „История на националния въпрос на Балканите”.С.2008.
4. Петков. П. „Документи за Новата история на България XIX - нач. на XX в”.ВТ.2002.