Бабадаг в борбите на добруджанци за национално освобождение до 1918 г.

Георги Н. Ангелов

Добруджанския въпрос възниква в резултат на политиката на Великите сили, които без да се съобразяват с историческите и етнографските реалности на Балканите и подтиквани единствено от своите собствени интереси разделят и противопоставят балканските народи един срещу друг. Като част от големия Източен въпрос, за разделянето на османското наследство в Европа, Добруджанският също е резултат от преследването на своите собствени егоистични цели от страна на Великите сили. Въпреки че разделянето на Добруджа сблъсква България и Румъния, реалните предпоставки за този сблъсък се коренят именно в интересите на Великите сили. Тези интереси са отразени и на Берлинския конгрес (13.06.-13.07.1879г.), на който Северна Добруджа е отсъдена за Румъния, като компенсация за участието й в Руско–турската война (1877-1878г.) и заради присъединяването на Бесарабия към Руската империя. През годините Добруджанския въпрос търпи развитие в различни насоки за да се стигне до днешното разделяне на въпросната област на северна и южна между България и Румъния.

Добруджанския въпрос и борбите на българите за национално освобождение, съвсем разбираемо, са застъпени основно в българската историопис. Като най-изявени учени занимаващи се с въпросната проблематика трябва да се отбележат имената на проф. Петър Тодоров, Г. Ганев, А. Кузманова, Ив. Геориев, Любомир Златев. По обширни трудове свързани с историята на Добруджа са излезлите през 80-те одини на ХХ в. „История на Добруджа” в три тома и „Кратка история на Добруджа”. Като изворова база за тази проблематика служат фондовете на Централния държавен архив, Държавен военноисторически архив - Велико Търново, архива на Централния добруджански народен съвет (ЦДНС) във Варна и периодичния печат от началото на ХХ в., систематизирани и събрани в „Българите в Румъния ХVII-ХХ в. Документи и материали” и „Извори за историята на Добруджа 1878-1919г.”.

В следващите страници ще разгледам причините за възникването на националноосвободителните брожения на добруджанци, създаването и дейността на добруджанските организации до края на Първата световна война (ПСВ), както и мястото на гр. Бабадаг в борбите на добруджанци. Тази периодизация се налага защото след ПСВ революционните движения сред добруджанци навлизат в период на застой, а след този период в това движение навлизат по-осезаемо нови политически течения, които заслужават по-обстойно разглеждане.

Както споменах по-горе Добруджанския въпрос възниква като резултат от провежданата политика на Великите сили и не по волята на двете най-засегнати страни – България и Румъния. В резултат на успешната война за Русия от 1877-1878 г. българската държавност е възстановена, Сърбия и Румъния получават независимост, а Русия придобива територии в Кавказ и Бесарабия. Точно последните териториални придобивки - тези в Бесарабия, стават и главната предпоставка за бъдещия сблъсък между Румъния и България. Като компенсация за Бесарабия, Берлинския конгрес отсъжда Северна Добруджа да премине към Кралство Румъния. Така Добруджанският въпрос става един от основните проблеми на балканските отношения, за да се превърне в една нова “ябълка на раздора” на Балканите.

Първоначално официалните румънски власти се противопоставят на берлинския диктат от 1879 г. Румънският делегат на конгреса и бивш министър председател - Михаил Когълничану заявява, че присъединяването на Сев. Добруджа към Румъния ще представлява откъсване на част от тялото на един народ, който току що се освобождава от робство, и че това би поставило началото на бъдещи спорове между два съседни народа. Това „пророчество” на видния румънски общественик се сбъдва, още повече, че самия той пише Манифест деклариран от крал Карол I на 14.11.1878 г., в който е подхвърлена тезата за румънската принадлежност на Добруджа. Същия М. Когълничану през 1882 г. заявява пред Парламента, че Северна Добруджа трябва да се „цивилизова” като се колонизира с румънци и се денационализира от местното население.

Това е и официалната политиката на румънската власт в Северна, а по-късно и в Южна Добруджа. Тази политика се изразява и в приемането и на законодателни мерки за румънска колонизация на Северна Добруджа. През 1880 г. румънския Парламент приема „Закон за урегулиране на поземлената собственост в Добруджа”. Според този закон повече от 500 хил. хектара земя се обявяват за държавна собственост, върху която започва румънската колонизация. Две години по-късно започва и безвъзмезното раздаване на земи, добитък и инвентар на румънски безимотни селяни. През 1888 г. е приет нов закон за колонизацията на Добруджа, според който на подофицери от армията се дава безплатно по 15-20 хектара земя, жилища и инвентар. Тези законодателни мерки се засилват в началото на ХХ в. и през 1904 г. е приет поредния закон, който дава на ветераните колонисти още 8 хил. хектара земя срещу 64 леи на хектар, за изплащане в срок от 60 г. и освобождаване от данък за 5 г. Това раздаване на земи от страна на румънската държава се характеризира най-добре от цитирания по-горе М. Когълничану, като „безподобна анархия, един хаос”. От това „хаотично” раздаване на земя на румънски колонисти страда местното население, което е предимно българско.

Паралелно с тези поземлени мерки Румъния провежда и колонизаторска политика за „румънизирането” на областта, която политика довежда до обезбългаряването на Сев. Добруджа до края на Втората световна война.

Интересна е демографскара картина на Добруджа до 1916 г. Според организираното преброяване на населението от ЦДНС до 1916 г. румънските колонисти са около 123 хил. души, срещу едва 31 хил. местни румънци, а българите са 73 хил., като за периода 1878-1916 г. се наблюдава тенденция към намаляване на българското население в областта.

Според статистиката през 1910 г. в Южна Добруджа има 282 007 жители, които се разпределят в следните етнически групи: българи - 134 355 (47,6%); турци - 106 568 (37,8%); цигани - 12 192 (4,3%); татари - 11 718 (4,2%); румънци - 6 348 (2,3%); гагаузи - 4 912 (1,7%); арменци, евреи и гърци около 1,5%. Тези данни са потвърдени и от рапорта на териториалната комисия на мирната конференция под председателството на Тардьо от 6 април 1919 г. Според анекс III на този рапорт през 1913 г. Румъния е получила Южна Добруджа с територия от 7630 кв.км., с 273 090 души, от които само 6090 румънци.

Тук не се спирам на румънските статистики, защото в тях личи тенденция на преправяне на реалните цифри, както и вписването на голям брой българи като румънци по разбираеми политически причини.

Така обобщени тези две български статистики дават следната демографска картина на Добруджа към 1916 г.: от общо 590 хил. души българите са около 207 хил., румънците 161 хил., турци 118 хил., татари 34 хил., руси 30 хил., цигани 12 хил., гагаузи 5 хил., гърци 4,7 хил. и т.н.

От тази демографска картина става ясно, че дори колонизаторската политика на Румъния не може да промени българския характер на населението, но също така е притеснителен броя на румънските колонисти, които в крайна сметка успяват да променят етническия облик на Сев. Добруджа, разбира се това се дължи и на политическите остоятелства през първата половина на ХХ в.

Добруджанския въпрос придобива по-сериозно измерение след Втората балканска война (1913-1914 г.), известна още като Междусъюзническата война, когато румънските войски окупират Южна Добруджа, докато българските войски се бият с бившите си съюзници (Гърция и Сърбия). Тази война завършва печално по балкански за България, която претърпява поражение от доскорощните си християнски съюзници, а Добруджанския проблем се заплита с още по-голяма сила.

В резултат на Балканските войни (1912-1913 г.) България е сполетяна от тежка национална катастрофа. Южна Добруджа е присъединена към Румънското кралство, като според Букурещкия договор границата започва от р. Дунав при Тутракан до Черно море, южно от с. Кранево, включително градовете Силистра, Добрич, Балчик и Каварна.

За да „румънизира” т.нар. Нова Добруджа, Букурещ привежда вече изпитани методи на стопански, политически, църковен и културно-просветен терор над местното „нерумънско” население. От 1913 г. започва процес на румънизиране на българските черкви и училища. Чрез „Закон за устройство на Нова Добруджа”, от 01.04.1914 г. Според този закон местните жители са лишени от граждански права, като някои от тях са прогонени от родните си места, а земите им са присвоени от румънската държава. Българските държавни земи, собствеността на черквите, банките и училищата също биват „румънизирани”.

Трябва задължително да се отбележи, че потърпевши от тази политика на Румъния, освен преобладаващото българско население, е и мюсюлманското население, което също се включва в движението на добруджанци срещу румънското управление.

В навечерието на ПСВ добруджанци, станали жертва на егоистичната политика на Великите сили към Балканите и завоевателната политика на Румъния, се изправят пред нова възможност за разрешаване на тегобите си. За съжаление поради ред причини тази възможност за разрешаване на Добруджанския въпрос не само че няма да бъде използвана, но и ще го утежни. Поставени в положение на стопански, културно-просветен и национален терор от страна на румъската власт добруджанските българи започват брожения срещу румънския режим. Първоначално национално-освободителното движение е подето от добруджанската емиграция в София, но по-късно по време на войната центърът се мести в Бабадаг.

През 1913 г. в София е основано дружеството „Добруджа”, а през февруари 1914 г. също в София започва да функционира и „Добруджанско братство”, което в последствие развръща свои клонове в различни градове на България, като Разград, Русе, Варна. Първото събрание на „Добруджанско братство” се провежда на 14.02.1914 г., в което участват 40 членове. Избрано е настоятелство в състав: председател – В. Димитров, секретар – Б. Петров, касиер – Ат. Преславски и съветници д-р П. Вичев и Тр. Трифонов. Като печатен орган на дружеството започва да излиза в-к ”Добруджа”.

Целите на двете дружества са сходни: посрещане на бежанците, грижа за настаняването им, съдействие при търсене на работа и уреждане на пенсии, друга цел е да се подпомагат и комисиите за бежанците. Разликата между двете организации, е че „Добруджанско братство”, освен подпомагане на добруджанските бежанци си поставя за цел и облекчаване съдбата на своите сънаросници и в „поробена” Добруджа, запазване на църковната, просветна и политическата им свобода. От друга страна деятелите в „Добруджа” се насочват към защита на добруджанската идея пред международните фактори. Тази си дейност те реализират чрез съставянето на мемоари и изложения до европейските правителства за погазването на църковните и граждански права на добруджанци от страна на румънската власт в Добруджа, както и историческите и етнографските права на България над тази област.

Така според целите и средствата за реализирането им, тези две дружества могат да се характеризират като културно-масови.

Въпреки общите цели на преден план пред двете дружества, в началото на съществуването им, излиза проблема за обединяването на силите за постигане на целите. На 15.04.1914 г. въпросното обединение не се осъществява, но на 25.03.1915 г. двете дружества обединяват силите си в името на общата цел. На заседанието в София се избира общ Върховен управителен комитет (ВУК) в състав: д-р Ст. Г. Тончев, д-р Т. П. Тодоров, д-р П. Вичев, д-р Милам Марков, Н. Атанасов и секретар Аспарух Айдемирски.

Целите на новата организация „Добруджа” не се различават от тези на предходните дружества: запазване на църковната независимост на българите в Румъния, духовно единство и национална солидарност между българите, запазване на българските културно-просветни учреждения в Добруджа, гаранции за политическите и граждански права на добруджанските българи. Според устава на организацията средствата за постигане на целите трябва да са „строго легални”. Отново се прибягва до писането на мемоари за защита на българските интереси в Добруджа.

Според Г. Ганев организациите на добруджанските бежанци бележат първия етап в национално-освободителното движение на добруджанци. Този етап се характеризира главно с културната насоченост на дружаствата, те се застъпват и защитават българската идея в Добруджа чрез меморандоми и изложения пред европейските правителства и преса в защита на българите, останали в пределите на Румъния. Пак според същия автор вторият етап на това движение настъпва с организирането на ЦДНС с център Бабадаг. През втория етап борбата на добруджанци е подчинена на една единствена цел: присъединяване на Добруджа към България. Според друг виден изследовател на този проблем – Петър Тодоров, в средите на добруджанското движение към 1915 г. се оформят две групировки:

• първата се стреми да запази автономност по отношение на българските официални фактори, за да се избегнат вмешателства като т.нар. върховизъм в македонското националосвободително движение;

• втората съгласува действията си с българското правителство и поне в началото се радва на по-голям успех.

Това развитие в национално-освободителното движение на добруджанци не е лишено от логика, следвайки както развитието на междунаросната обстановка, така и процесите вътре в самото добруджанското движение. Последното издига идеята за присъединяване на Добруджа към България с цената дори на въоръжена съпротива. Тази еволюция в идеите на добруджанското движение става постепенно - с утежняването на международното положение на България, средствата за постигане на целта се радикализират, а автомността на движението спрямо българските официални власти се засилва. През 1913-1916 г. в Добруджа се води борба за защита на интересите на българското население, от декември 1916 г. в хода на войната започва изграждане на народни комитети, а през 1917 г. е основан ЦДНС, като ръководен орган на народните комитети. В края на ПСВ, когато става ясна загубата на Централните сили, ЦДНС все по-малко се съобразява с предписанията и разпоредбите на официалните български власти, изразени чрез Щаба на 3 Българска армия, а народните комитети прибягват и до въоръжена съпротива срещу окупационните сили на Антантата.

На 14.10.1915 г. България влиза в ПСВ на страната на Централните сили. Според точка 2 от тайната спогодба между България и Германия, ако Румъния се присъедини към Антантата, България ще има правото да анексира отстъпените по Букурещкия мирен договор румънски територии, както и да се направи поправка на българо-румънската граница определена от Берлинския конгрес. Както се вижда в тази спогодба решението на Добруджанския въпрос е полвинчато, тъй като Сев. Добруджа остава извън пределите на Майка България. Това положение в спогодбата и желанието на Германия да контролира транспортната връзка Берлин – Букурещ – Кюстенджа – Цариград, допълнително усложняват Добруджанския въпрос.

На 14.08.1916 г. Румъния се присъединява към Антантата, така само 3 г. след края на Междусъюзническата война, двете съседни държави отново се изправят една срещу друга, Съвсем разбираемо е и утежненото положение на българите в Румъния, като репресиите срещу тях се засилват. През август 1916 г. от Добруджа към Молдова са интернирани 25 хил. души, предимно бълари, но сред тях има и много мюмсюлмани. От тези 25 хил. души около 1/3 не се завръщат повече по домовете си.

През втория етап от развитието на добруджанското национално-освободително движение центърът се измества в Добруджа – в гр. Бабадаг, следвайки победоносния марш на 3 БА начело с ген. Стефан Тошев. Както споменах по-горе в началото на войната започва изграждането на местни народни комитети, а през 1917г. се създава и ръководното звенно на добруджанското движение – ЦДНС с център именно Бабадаг, който се превръща в ръководен център на борбите на добруджанци срещу румънската пропаганда и германското етапно управление.

След българо-германската победа над Румъния развитието на Добруджанския въпрос изглежда да е с благоприятен изход за българите. Това обаче не се оправдава поради интересите на Германия, която държи да контролира споменатата по-горе транспортна връзка между Германия, Австро-Унгария и Турция. Според споразумението от 02.12.1916 г. северно от линията Черна вода – Кюстенджа се установява етапно управление, а на юг се установява смесено българо-германско управление, но до края на войната решаваща дума тук имат германците. Това положение се засвидетелства и от комуникацията между ген. Ст. Тошев и българското правителство, в която генералът не веднъж свидетелства за пренебрежителното отношение на германците спрямо българите. Това пренебрежително отношение се превъръща открито противопоставяне на българските интереси в Добруджа и дори до подкрепа на румънската пропаганда, което звучи парадоксално като се има на предвид, че българи и германци воюват заедно срещу румънци. Тази германска политика спрямо дейците на народните комитети е засвидетелствана от протесно писмо на ЦДНС до В. Радославов от 05.01.1918 г., както и в две изложения до германския пълномощен министър в София от януари и февруари 1918 г.

В резултат на българските победи на бойното поле в края на 1916 г. започва масово движение сред българите в Добруджа за създаването на народни комитети и откриване на български училища, черкви и читалища. Организацията „Добруджа” успява да издейства от българското правителство изпращането на бъларските учени Милан Марков и Иван Пенаков в Европа, с цел да информират европейското обществено мнение по Добруджанския въпрос. Постепенно в добруджанското движение изниква необходимостта от създаването на център, който да координира действията на комитетите.

На 30.07.1917 г. в Бабадаг се създава ЦДНС с главна задача да повдигне националния дух и съзнание, както и да подготви добруджанското население за борба срещу румънската пропаганда и присъединяване на Добруджа към България. За председател на Съвета е избран д-р Ив. Огнянов от Кюстенджа, секретар – Антон Бурлаков и съветници: Драгомир Пачов, Димо Ничев, Васил Огнянов и Христо Попов. На ЦДНС се възлагат следните задачи: да консолидира органите на движението; да организира градски комитети в Добрич и Силистра; да установи връзка с добруджанската организация в София; фонд „Добруджа” се поставя на разположение на ЦДНС и обособява в.”Добруджа” като печатен орган на организацията. Изградена е и структурата на комитетите, които се разделят на местни, районни и окръжни, като всички са подчинени на ЦДНС.

Въпреки че в новата организация липсва устав, за устройството и дейността й може да се съди от „Инструкция на ЦДНС за устройството и дейността на местните добруджански народни комитети” от 29.11.1917 г., „Допълнение към инструкцията на ЦДНС за устройството и...” от 26.01.1918 г., както и „Инструкция на ЦДНС относно дейността на вътрешната добруджанска организация”, също от януари 1918 г.

От тези документи става ясна йерархията на организацията: ръководен център е ЦДНС със седакище Бабадаг, а окръжни центрове са Бабадаг, Добрич, Силистра и Кюстенджа. Броя на районните комитети през 1917 г. достига 21. Към окръжния център Бабадаг се включват районните центрове в Тулча, Исакча, Мъчин, Черна, Бейдаут и в самия град Бабадаг, общо окръжната оранизация тук обхваща около 35 селища. Към окръг Кюстенджа освен районната организация в града влизат и тези в Меджедие, Мангалия, Касапкьой, Черна вода, Кузгун, с общо 32 селища. Към Добрички окръг с общо 68 селища влизат районите на Балчик, Каварна и Тервел. В Силистренски окръг освен самия град се включват районните организации в Тутракан, Остров, Аккъдънлар и Малка Кайнарджа, общо около 38 селища. Градските комитети се състоят от 5 до 12, а селските 3-5 члена, избирани от „пълновъзрастните” жители, като измежду тях се определя председател, секретар, касиер и съветници на комитета.

Целите на ЦДНС са да се противодейства на румънската пропаганда, да съдейства за уреждане на български училища, читалища и църкви, да събира средства за фонд „Добруджа”, да пропагандира идеите на организацията сред българи, турци, татари, липовци, руси и т.н., както и да разследва съмнителни за българската власт лица.

Средствата за постигане на тези цели варират според обстоятелствата – от културно-просветна дейност до революционни действия при необходимост.

Приет е и печат на организацията: „кръгъл с надпис околовръс „Народен комитет в с. ... околия”, а в средата емблема – карта на Добруджа”.

В реализиране на по-горе поставените цели ЦДНС отправя искане до министър председателяля на България В. Радославов от 25.09.1917 г., в което се иска съдействие за затваряне на румънските училища, за спиране връщането на румънски колонисти, за изселване на всички румънски граждани, които преди това не са били жители на Добруджа, както и да се застави германското етапно управление да зачита българските интереси в Добруджа.

В културно-просветната си дейност ЦДНС прави постъпки пред командващия 3БА, ген. Ст. Тошев, войниците–учители да се включат в просветната дейност в областта, като средствата за това се осигуряват от фонд „Добруджа”. Това искане е удовлетворено и просветната дейност на българите в Добруджа за периода 1917-1918 г. бележи истински връх. За учебната 1917-1918 г. в Сев. Добруджа функционират 122 редобни първоначални училища и 2 прогимназии с 15 хил. ученици и 247 учители. Тези цифри може и да не са впечетляващи на фона на образователната система в Царство Бълария по това време, но не трябва да се пренебрегва и факта, че след 1878 г. в Сев. Добруджа български училища просто липсват. С цел да се ограмоти и възрастното бългрско население в областта се организират вечерни и неделни училища. След Букурещкия мир от 07.05.1918 г. войниците-учители, по заповед на главнокомандващия 3БА, са откъснати от преподаването в училищата.

В защита на църковната самостоятелност на добруджанските българи, ЦДНС изпраща писмо до русенския митрополит за присъединяване на областта към Червено-Доростолската епархия, към която е принадлежала до 1878 г. В това писмо се моли съдействието на митрополита и за изпращането на български свещенници в Добруджа.

В търсене на подкрепа за добруджанското движение в борбата му срещу румънската пропаганда, на 25.09.1917 г. към ЦДНС се учредява и турска секция, която трябва да спечели турското население на областта за каузата на движението.

През 1917 г. като основна преграда за реализирането на българските националосвободителни въжделения се оформя германското етапно управление. Налага се да се свика събор известен като Първи добруджански събор. Той се свиква на 16.12.1917 г., а заседанията му (на 16 и 17.12.) се провеждат в театъра на Бабадаг. В събора взимат участие 355 делегати, представители на всички етнически общности в Добруджа: 261 българи, 30 румънци, 17 руснаци, 15 немци, 10 турци, 12 липовани, 7 татари, 2 евреи и един италианец. Първият добруджански събир излиза със следните решения и искания:

1. Присъединяване на Добруджа към България;

2. Протест срещу интернирането на 25 хил. добруджанци и апел към българското правителство, както и към неутралните и съюзни страни, за завръщането на интернираните по родните им места;

3. Поставя задача на ЦДНС да изготви мемоар по Добруджанския въпрос до правителствата на неутралните и воюващи страни;

4. Искания към световната общественост да чуе въжделенията на добруджанци;

5. Изразява готовността на добруджанци да се противопоставят с оръжие срещу евентуално връщане на Добруджа към Румъния.

На Запад тези искания са посрещнати с неприязън, защото България е на страната на Германия, а ЦДНС се разглежда като оръдие в ръцете на българското правителство. В същтото време германското етапно управление засилва репресиите си срещу дейците на ЦДНС чрез арести и глоби. Освен това под натиск от София, щаба на 3 БА настоява пред ЦДНС да се спре борбата срещу германското управление. В последствие тези действия на доскорощните стожери на българското движение в Добруджа ще ги дискредитира пред българската организация в областта и тя все по-малко ще се съобразява с официалните български власти. От това се възползва румънската пропаганда. Тази изолация на българския идеал в Добруджа, плюс изхода на ПСВ, вещае и краха на българското освободително движение в областта.

На 21.01.1918 г. ЦДНС с писмо до местните комитети дава указания за разширяване на членската маса на организацията и разгръщане на мрежата от комитети. Възрастовата граница за членовете на организацията е свалена от 25 годишна възраст на 19. До февруари същата година местните комитети са 126, членовете на организацията около 6680 души, а според някои протоколи и над 10 хил. души. Въпросното окръжно писмо №44 се явява и временен устав на организацията. В него ЦДНС създава околийски организационни центрове, разделени на райони, като за всеки район се назначава по един районен организатор, с определени задължения.

На 07.05.1918 г. се нанася нов удар по добруджанското движение. Според подписания на този ден Букурещки мир в Сев. Добруджа се установява кондуминиум. ЦДНС се обявява официално против тази система на управление, чрез декларация от 04 юни, като настоява за запазване присъствието на бъларските войски в областта, да не се пречи на дейността на ЦДНС и да се сформира българска полиция от местните комитети. Това искане за създаване на един вид въоръжени сили може да се разгрежда и като опит да се организира бъдещата въоръжена съпротива на местното население, тъй като въпреки поражението на Румъния в началото на 1918 г. вече е ясно, че Централните сили едва ли ще имат ресурсите и възможностите да спечелят войната. Това съотношение на силите явно е било ясно и за дейците на ЦДНС. След Букурещкия мир настроенията сред турското население в Добруджа също се променят, тъй като Турция също участвав управлението на областта.

При това положение, за да се подчертае българския характер на областта ЦДНС предприема масови чествания на 24 май почти във всички градове и по-големи села. Тези чествания засвидетелстват за пореден път българския характер на областта.

В отговор на положенията от Букурщкия мир дейците плануват свикването на нов добруджански събор. Свикването на такъв събор се бави заради натиска от страна на 3 БА. Все пак през август в София се срещат представители на ЦДНС и ВУК за координиране на действията по организиране на събора.

Втория добруджански събор се провежда на 22 и 23 септември 1918 г. отново в центъра на добруджанското националосвободително движение – Бабадаг се събират представители на всички етнически групи в областта за да вземат участие в заседанията. От Резолюцията на Втория добруджански събор става ясен както дневния ред, така и решенията му. Дневния ред се състои от 4 точки:

1. Развитието на Добруджанския въпрос от Първия събор;

2. Букурещкия мир и съдбата на Добруджа;

3. Обезщетенията на добруджанци;

4. Прехраната на населението на Добруджа.

По т.1 Събора протестира срещу подялбата на Добруджа, по т.2 отхвърля решенията му. Втория събор отхвърля и новопоявилата се идея за автономия на Добруджа. Изключително важни за развитието на Добруджанския въпрос са решенията на Събора да провъзгласи Първото добруджанско областно събрание и да избере Изпълнителна комисия от 33 члена, с неограничени пълномощия, която заедно с ЦДНС трябва да осъществи волята на добруджанци. В състава на Изпълнителната комисия влизат 22 българи, 3 румънци, 3 липовани, 2 турци, 2 немци и 1 евреин. За информиране на чуждите страни е натоварано ЦДНС. На този конгрес в добруджанското движение се включват членове на БРСДП(т.с.), които пледират за автономност на Добруджа, но в състава на бъдещ балкански съюз. Така се оформят три концепции за разрешаването на Добруджанския въпрос: за незабавно присъединяване на областта към България; обявяване на автономия на Добруджа и по-късно присъединяването й към България и автономия в състава на балканска федерация.

След пробива на Добро поле и отстъплението на германските и българските войски, добруджанската революционна организация навлиза в период на застой. ЦДНС се изтегля от Добруджа и Бабадаг и се установява във Варна. Въпреки това ЦДНС организира куриерска мрежа, наставлява местните комитети към изземване на местното самоуправление от германците, а при нужда и към въоръжана борба срещу румънския окупатор. Постепенно до декември 1919г. дейността на ЦДНС затихва, а румънската администрация и армия по различни начини и канали успява на ново да наложи режима си в Добруджа.

Окупационните сили на Антантата среща сериозна съпротива при налагане на властта си в някои райони на Добруджа. Това се дължи от нежеланието на местното население да приеме румънската администрация и власт отново. В някои от селата дори се стига до въоръжени сблъсъци. Селата Еникьой и Конгас обединяват силите си за противодействие на румънските набези. В селата Инанчешме, Текето (Балчишко), Куртбунар (Тервелско) и в днешния Тервел английските и френските окупатори са принудени да водят преговори, за да установят постове във въпросните села.

Добруджанския въпрос, възникнал в резултат на егоистичната политика на Великите сили на Балканите, развил се в резултат на колонистката политика, налагана от Румъния в областта чрез културно-просветен, национален и стопански терор спрямо коренното население, през ПСВ навлиза в нов стадии на развитие. Новото е свързано с появата на организирано национално-освободително движение на добруджанци, целящо както защита на интересите на българите в Добруджа, така и на интресите на бежанците. Първият етап на това движение съвпада с появата на културно-масови добруджански организации сред бежанците в Царство България, които разчитат изклчително на „легални” средства за реализиране на целите си. Вторият етап настъпва с появата на ЦДНС вътре на територията на Добруджа. На този етап сред средствата за постигане на целите в програмните документи на организацията се появява и въоръвенната борба. Последната се проявява след изтеглянето на българските войски от Добруджа и опитите за настаняване на съглашенски и румънски войски в периода ноември 1918 – декември 1919г. През този втори етап гр. Бабадаг се оформя като ръководен център на българското национално-освободително движение в Добруджа. Трябва да се отбележи, че по време на ПСВ решаваща роля в развитеието на добруджанското движение има и официалната българска власт, изразена чрез 3 БА. „Благодарение” на лошото стечение на обстоятествата, загубата на България в ПСВ, международната изолация на Добруджанската организация, а и разпада на последната, българите в Добруджа се оказват сами срещу окупатора и румънската власт, което решава негативната за тях развръзка на Добруджанския въпрос до края на ПСВ. Въпреки утежненото положение на българите в Добруджа и временното затихване на революционната им дейност, те не се отказват от борбата си срещу антибългарската политика на Румъния в областта. След Ньйския договор и временния застой, добруджанското движение получава нов тласък на развитие през 20-те г. на ХХв.

БИБЛИОГРАФИЯ: 

1. „Българите в Румъния ХVII-ХХ в. Документи и материали”.С.1994 г.;

2. Ганев. Г. „Добруджанско националосвободително движение в периода 1914-1919 г.” ГСУ. Идеологически факултет. т.LVI. С. 1961 г. с. 87-166.;

3. Ганев. Г. „Към въпроса за образуването на Добруджанска революционна организация и дейността й до 1933 г.”. ГСУ. Идеологически факултет. т. LIII. ч.1. С. 1961 г. с. 51-134.;

4. „Извори за историята на Добруджа 1878-1919 г.”. т.1. С. 1992 г.;

5. „Кратка история на Добруджа”. Вн. 1986 г.;

6. Тодоров. П. „Освободителните борби на Добруджа. Добруджанска революционна организация 1925-1940 г.”. С. 1992 г.;

7. http://www.kroraina.com/bugarash/bugarash/dobrudja/dobistoria.html