петък, 6 ноември 2009 г.

"ВЛИЯНИЕ НА СРЕДНОБЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА ВЪРХУ КУЛТУРНИЯ И ДУХОВНИЯ ЖИВОТ НА ВЛАШКО"


Георги Николов Ангелов

INFLUENCE OF MEDIEVAL BULGARIAN CULTURE ON CULTURAL LIFE IN WALLACHIA

Влиянието на среднобългарската култура върху културния и духовен живот на влашката държава се изразява в утвърждаване на Православието по тези земи, развитието на манастирската мрежа, развитието на книжовния живот и влияние върху оформилият се след ХVІ век румънски език. Последните следи прозират дори и в днешно време, колкото и това да не се харесва на някои румънски учени.
Още от началото на своето съществуване Влашкото княжество се присъединило към семейството на православните държави. А чрез среднобългарската култура влашкият народ се влива в семейството на православните народи. Според българският историк Иван Божилов земите между Карпатите и Дунав попадат в българската културна диаспора.
От края на ХІІІ век среднобългарската култура и книжнина е активен участник в политическия и духовния живот на Влашко, като модел при устройството на институциите на Православието и като идейна програма в културно-политическия живот на север от Дунав.
През 1365 г. унгарците завладяват Видин и подлагат на репресии местното православно население, това е накарало голяма част от българското духовенство, а и част обикновеното население да прехвърлят Дунав и да се установят във Влашко. Двама представители на българското духовенство, установили се по това време във Влашко са с особени заслуги за духовния живот по тези земи. Това са Никодим Тисмански и видинския митрополит Данаил. Изследователя на Никодим – Лазареску определя двамата духовници като дейци на видинската българска църква. Никодим Тисмански или още Вратненски е вторият български светец обявен за такъв още приживе. Позабравен от Българската православна църква, неговата личност и дело са по-обширно разработвани в Румъния и Сърбия. За съжаление изследвачите му от тези страни като митрополит Нестор Ворническу, Ал. Пиру, Н. Йорга, Г. Ивашку, поп Михай Зорила не се отнасят коректно спрямо историческата истина около личността на Никодим Тисмански. Тези автори в желанието си да отрекат българският му произход го определят като влах, сърбин, сърбо-грък, македонорумънец и други подобни мистификации. В българската наука със заслуги за избистрянето на биографията и делото на Никодим са Капитанов, Т. Балкански, Коледаров, Б.Чавдарова и П. Бойчева.
Най-вероятно Никодим Тисмански е роден между 1310-1320 г. в днешна Македония. Съществува спор за родното му място – Прилеп или Прилепац до Ново Бърдо, като поп Михай Зорила го смята за внук на дъщерята на Басараб.[1] Сръбската (Джордже-Спиридон Родойжичич, Лаудат) и румънската (Александру Пиру) историопис дори въвличат Никодим Тисмански и сръбския княз Лазар в роднински връзки. Т. Балкански, Б.Чавдарова, П. Бойчева и Пл. Павлов приемат Прилеп като родно място на Никодим Вратненски.
Св. Никодим Тисмански се запознава с исихазма и идеите на бъдещият патриарх Евтимий на Света гора, където се замонашва в Хилендарския манастир. След това се премества във Видинското царство, където исихаствува в манастира Вратна, по-късно в Манастирица. По това време Никодим става посредник между анатемосаната Сръбска църква и Цариградската патриаршия.[2] Това обстоятелство е достатъчно за сръбската наука за да обявят Св. Никодим за сърбин и да изместят родното му място в Прилепац до Ново Бърдо.
Около 1369-1370 г., вероятно поради католическата пропаганда във видинско Никодим Тисмански бяга от там и се установява във Влашко. Под закрилата на воеводата Владислав, Никодим укрепва влашката църква, като създава първата манастирска община в княжеството. По това време от Видин бяга и митрополит Данаил. Двамата се установяват в Северин. Никодим създава два манастира – Водица (1372 г.) и Тисмана (около 1383 г.), които са и първият център на монашеския живот във Влашко.[3] Според грамота на Дан ІІ църквата в манастира Тисмана била осветена през 1378 г. Около 1384 - 1385 г. Никодим е обединил двете манастирски общности.[4] Според П.Бойчева монашеската обител е трябвала да спира католическото нашествие към Влахия.
За делото на Никодим също се знае много малко, той преписва едно Четвъроевангелие на старобългарски език, в Урзикуца и Долж е запазен ръкопис с надслов „Лествица”.[5]
За голямото влияние на Никодим в духовния и политическия живот на Влашко може да се съди по един надпис от грамота на Мирчо Стари, където „поп кир Никодим” е поставен пред най-видните боляри.[6] Освен това в Румъния го смятат за „първият румънски светец и книжовник”.[7]
Свети Никодим Тисмански завършва земния си път на 26.ХІІ.1406 г. в Тисмана. Според някои легенди тялото му е откраднато от сърби и е пренесено в Печ. В една църква в Тисмана в сребърно ковчеже изработено от чипровски майстори се съхранява само пръст от мощите на Никодим Тисмански.[8]
Авторитета на Търновската патриаршия, извън пределите на страната, се налагал по един не съвсем обичаен за средновековието начин – изпращането на писма или послания в отговор на отправени запитвания от видни църковни дейци.[9] Като доказателство за влиянието на търновският патриарх във влашкото княжество са запазените две писма на патриарх Евтимий до Никодим, който са свидетелство за проникването на идеите и реформата на българския патриарх във Влашко. Самият Никодим е бил последовател на исихастите. Според житието на Теодосий Търновски, написано от константинополския патриарх Калист, учението на Теодосий привлякло последователи сред сърби, маджари и власи.[10]
Влиянието на Евтимий се изразявало и в изработването на нов литературен стил, наречен “плетение словес” и налагането на нов тип жития (тип създаден от Симеон Метафраст в Х в.), както и похвални слова, написани “по лепоте”. По времето на влашкия воевода Нягое Басараб (1512 - 1521) похвалното слово на св. св. Константин и Елена било използвано при съставянето на неговите “Съвети”. Макар и оспорван, с името на Евтимий се свързва един огромен по своя замисъл и обем труд – десет томната колекция “Студион” (днес 6 тома се намират в библиотеката на манастира Драгомана – Молдова и 2 в библиотеката на Румънската академия на науките).[11]
Много е вероятно Никодим да е оказал силно влияние и върху молдовския господар Александър Добрият, който прекарва известен период от време във Влашко, преди да поеме управлението на Молдова. Въпреки, че е католик изворите и грамотите му между 1401 и 1407 г. говорят за усилията му за укрепването на източноправославните институции в княжеството.[12] Като политически, църковен и литературен деец в Молдова се изявява и друг следовник на Евтимий – Григорий Цамблак, които след падането на България под османско иго прекарва известно време от живота си в долно-дунавското княжество. Между 1401 и 1406 г. е презвитер на Великата църква на Молдова и Влахия със столица Сучава — в манастира "Св. Пандократор" (Нямцул). Там той написва Житие на Йоан Нови Сучавски по поръка на молдовския господар Александър Добрия. С това той слага началото на литература с румънска тематика и налага в Румъния българския език като книжовен.
Според някои славянски книжовни паметници и документи от манастира Тисмана, влашкия владетел Владислав І поискал за Данаил всички права по сан от царигратският патриарх. Заедно със северинския митрополит Антим (1370 - 1380), през 1370 г. Владислав І посетил Константинопол.[13] Това е свидетелство за ролята и влиянието на българската църква, в лицето на тези духовници, при изграждането и развитието на църквата и културата на Влашко.
Трябва да се отбележи и присъствието на някои анонимни български книжовни паметници в двете долно-дунавски княжества. Това са: “Германски сборник” (1359 г.), “Ловчански сборник” (преди 1331 г.), “Сборник на поп Филип” (1345 г.), “Лаврентиев сборник” (1348 г.), “Четириевангелие от 1365 г.”, “Синодик на цар Борил”, “Среднобългарски превод на хрониката на Константин Манасий”. Много често отвъддунавските княжества се оказват временна “спирка” за част от от български илюстрирани ръкописи – единият от тях произхожда от търновската царска библиотека и днес е познат като Лондонско или Цар Иван Александрово четириевангелие (1355/56 г.), което поне до средата на ХV в. се е намирало в Молдова, а след това било пренесено на Атонския манастир Свети Павел. Другият ръкопис е така нареченият Томичов псалтир, който пък от днешните румънски земи поел към Русия.[14]
Това присъствие на български книжовни паметници не е било пасивно, тяхната роля е била извънредно активна, поради факта, че среднобългарският език и писменост са били в продължение на столетия език и писменост на държавните канцеларии на двете княжества и на църковното ежедневие.
По подобие на създаването на църковните институции, средновековната българска книжнина също поставя началото на тази във Влахия. Това се обуславя от факта, че официалният език в княжеството е среднобългарският. Българската книжовна традиция играе основна роля при съставянето на влашките и на молдовските домашни извори – владетелски грамоти, частни документи и т. н. Според С.С. Бобчев влахо-молдовските грамоти са еволюция на българските царски грамоти от ХІІІ-ХІV в., а Г.А. Илински смята, че по език, стил и даже техника влашките грамоти са копие на българските.[15]
Българският език взима участие и при формирането на румънския книжовен език, въпреки че държавата България отдавна вече не съществува. Българското книжовно влияние е най-интензивно през ХІV – ХVІ век и е фиксирано в паралелни румъно-славянски текстове от първите векове от развитието на румънския книжовен език.[16] През ХVІ в. се появяват първите румънски преводни текстове, но все още не може да се говори за литературен език, до тогава единственият такъв език е българският. Според руския учен Р. Будагов едва през ХVІІ в. в румънските хроники може да се говори за литературна обработка.
Среднобългарският език оказва най-силно влияние в лексикалния фонд на румънският език – църковната терминология, феодалните термини и тези в областта на културата и писмеността.
Интересни са изследванията на Иван Танев Иванов за влиянието на българския език над балканските езици в това число и над румънския език.
Относно характера на това влияние са изказани няколко хипотези, а тези хипотези са свързани с понятието Балканско езиков съюз (БЕС), въведено от румънския краевед Александру Росети през 1958г. Първият учен забелязал общите черти на балкански езици е словенецът Копитар още през 1829 г. Най-обобщено понятието Балкански езиков съюз включва характерни общи черти в граматика, като: 1) движение към аналитизъм; 2) постпозитивен член; 3) отстраняване на инфинитива; 4) наличие на гласния звук "Ъ"; 5) образуване на категорията бъдеще време; 6) антиципация на личното местоимение; 7) особенности при образуването на числителните от 10 до 100; 8) синтактически и фразеологически особености.[17] Копитар е смятал, че тези общи черти произтичат от езиците на древните траки, даки и илири. Според Стандфелд-Йенсен основният общото в балканските езици се дължало на гръцкия. Трета хипотеза за езика-еталон на БЕС изказва Георг Солта общите черти се дължат на латинския език, разпространен по време на римското владичество на Балканите.
Тези хипотези не могат да бъдат приети категорично, твърде малко от посочените по-горе особености на БЕС могат да се намерят в латинския и другите романски езици, с изключение на румънския, но този език се оформя твърде късно в сравнение с българския, сърбо-хърватския или гръцкия. По отношение на най-важните езици от БЕС гръцкия език изглежда като периферен, слабо повлиян и слабо влияещ, тъй като му липсват някои важни черти на БЕС, като например постпозиционния определителен член и стремежът към аналитизъм. Хипотезата на Копитар се обуславя от факта, че в повечето от общите особености на езиците от БЕС не могат да бъдат намерени в славянския и гръцкия езици.
В опит да заобиколи всички гореописани трудности, полския учен Збигниев Голяб частично се отказва от представата за първоначалния “език-еталон” и изказва т.н. хипотеза за “множеството източници”, от които произхождат указаните балканизми. Той постулира, че не всички от посочените балканизми произлизат от един единствен език-еталон, а са резултат от взаимното реципрочно въздействие на много езици. Например, смята се, че един “балканизъм” може да е заимстван от латинския, друг – от гръцкия, трети от езика на славяните! Според Иван Т.Иванов тази хипотеза е по-скоро израз на безсилие да се посочи истинската причина за появата на БЕС.[18]
Появата на БЕС е тясно свързана с формирането на основните балкански езици – български, румънски, и албански, в чийто произход също има много неясноти. Това се вижда например от начина на обяснение на няколкото десетки общи думи-изоглоси с древен произход в езика на албанците и румънците. Тъй като тези езици днес са териториално силно разделени, предполага се че в миналото те са били в пряк физически контакт помежду си.
Според Иван Т. Иванов т.нap. група от архаични думи, характерни за румънския и албански езици всъщност е характерна и за българския език. Нещо повече, много от тези думи (zestre - зестра; zburda - изпружвам; zăr (zer) - суроватка; vatră - ватра, топлина; strungă - струнга, стърга; stejar - стожер; stăpîn - стопан; sarbăd - сърбам; murg - мургав, черен; zgîria - жегвам, жига, и мн.др.) са запазени в най-широка степен именно в българския. Много от българските съответствия на тези думи имат ясно ирански произход, т.е може да са наследство от прабългарите и други сарматски народи.
Финландският езиковед Линдстедт въвежда през 2000г. количествена мярка, т.н. “балканизиращ фактор”, описваща степента на притежание на общите балкански признаци и изчислява, че “македонския диалект” нa българския език има най-висок “балканизиращ фактор” около 12.0. С други думи, най-висок "балканизиращ фактор", съответно, най-силно "балканизиращо" влияние върху останалите балкански езици има българския език. И наистина, първите четири от посочените по-горе най-важни особености на БЕС са характерни единствено или главно за него! Именно в българския език трябва да се търсят причините за появата на БЕС.
Първоначалният език на българите, прабългарския, се е говорил в продължание на няколко века на територията на днешна България, Македония, Румъния и Албания, т.е. точно там, където почти по същото време започва да се формира БЕС. По време на отслабване на славянизиращата роля на църквата (византийското и турско владичество), "простонародните" елементи на българския език, "развалящи словото божие", както е казал патриарх Евтимий, са избуяли и са оформили вида на средновековния говорим български. Следователно, може да се твърди обосновано, че езикът, послужил като еталон за формиране на БЕС може да бъде езикът на най-ранните ирано-българи и другите сродни с тях народи, заселили се по Балканския полуостров.[19] От всички балкански народи, само българите, албанците и румънците имат задпоставена членна форма както за съществителните, така и за прилагателните имена. При гърците също има членна форма, при това от древни времена, но тя е предпоставена, както при мнозинството европейски езици – немски, английски, френски, италиански и др.[20]
Днешните филолози все още смятат, че задпоставеният определителен член в българския език е възникнал на славянска основа под влияние на околните народи – гърци, власи и албанци, които имат определителен член. Обаче, румънската и албанска народности се появяват и утвърждават исторически твърде късно и то главно в периода на господството на османо-турците над Балканския полуостров. Следователно, тяхното влияние върху историческото развитие на българския език трябва да бъде оценено като незначително и несъществено. От друга страна, в ранната и средновековна българска литература членната форма не е използвана, въпреки че тази литература е в огромната си час преводна от гръцки език, в който има членна форма. В отделни източници, като Зографското евангелие, Супрасълския сборник и Асеманиевото евангелие има примери за употребена членна форма (рабътъ, дьньтъ, отрокътъ, оученикотъ), което доказва че тя е съществувала в живия говор на българите още в началото на българската държавност. Това отхвърля и възможността гръцкия език да е послужил като пример за създаване и утвърждаване на определителен член при ранните българи. Най-вероятният извод е, че определителният член е ранно-българско явление и посредством мощно демографско и културно влияние върху остатъците от старото население, илири и даки и траки, той е усвоен и се е развил в езиците на съвременните румънци и албанци.[21]
Всички тези анализи на Ив.Т.Иванов също са в подкрепа на твърдението, че основна роля върху оформянето на румънския език е изиграл именно българският.
Друг принос на българския език при оформянето на румънския език е в лексиката на последният. Въпреки, че през вековете то постепенно отмира, такова влияние може да се открие и днес, както в румънския книжовен език, така и в румънските народни говори.[22]
Накрая ще завърша с думите на Йон Богдан относно приносите на българската култура във Влашко: “По онова време румънските земи бяха Италия за българите; така както гърците, които избягаха в Италия след падането на Византия, допринесоха за ренесанса на класическите науки и на изкуствата, така българите, избягали в Румъния, приети в двора на суверена и на манастирите, сложиха основите на славяно-румънската книжнина, която господства у нас през ХІV - ХVІІ в.”.[23]

[1] http://www.promacedonia.com/tb2/tb_5_4.htm
[2] http://www.promacedonia.com/tb2/tb_5_4.htm
[3] Бойчева.П.”Към въпроса за участието на среднобългарската литература в църковно-политическия живот на Молдова преа ХV-ХVІв.”.Българите в Северното Причерноморие.ВТ.1992.стр.84.
[4] Бойчева.П.”за някои аспекти...”.Studia Balcanica.кн.14.С.1979.стр.44.
[5] http://www.promacedonia.com/tb2/tb_5_4.htm
[6] http://www.pravoslavieto.com/life/svetci_Makedonia/index.htm#gen35
[7] http://www.promacedonia.com/tb2/tb_5_4.htm
[8] http://www.promacedonia.com/tb2/tb_5_4.htm
[9] Божилов.Ив. Културата на Средновековна България.С. 1996. стр.189.
[10] Божилов.Ив. Културата ...стр.188.
[11] Божилов.Ив. Културата ...стр.189-190.
[12] Бойчева.П.”Към въпроса за участието...”стр.84.
[13] Бойчева.П. ”За някои аспекти...”.Studia Balcanica.кн.14.С.1979.стр.46.
[14] Божилов.Ив. Културата ...стр.191-192.
[15] Милкова.Ф. “Български влияния върху някои източници създадени във Влахия и Молдавия”. Studia Balcanica. С. 1979. стр.332-341.
[16] Трайков.В. и Жечев.Н.Българската емиграция в Румъния ХІV-1878г.С.1986.стр.155.
[17]http://www.protobulgarians.com/Statii%20za%20prabaalgarite/Balkanski%20ezikov%20saayuz.htm
[18]http://www.protobulgarians.com/Statii%20za%20prabaalgarite/Balkanski%20ezikov%20saayuz.htm
[19]http://www.protobulgarians.com/Statii%20za%20prabaalgarite/Balkanski%20ezikov%20saayuz.htm
[20] http://www.protobulgarians.com/Statii%20za%20prabaalgarite/albaniya.htm
[21] http://www.protobulgarians.com/Statii%20za%20prabaalgarite/albaniya.htm
[22] Трайков.В. и Жечев.Н.Българската емиграция...стр.159.
[23] Трайков.В. и Жечев.Н.Българската емиграция....стр25.

Няма коментари:

Публикуване на коментар