Георги Николов Ангелов
Откриването на полово-възрастовата стратификация се смята за принос на американската наука – Адолф Бандалие. Но всъщност същинския откривател е Пауел. С тази проблематика са се занимавали още Стюард, Шулц, Лео Фрубениус, Купова, Уоули, И.Л.Андреев, К.В.Тревнер, Н.А.Бутинов и др. А по въпроса за т.нар. инициации се занимава Арнолд ван Женер. Изследванията на тези учени се основават на материали главно от прерииния район на Северна Америка, общностите от Австралия и Океания, с които по-обстойно се занимава В.А.Попов и по материали от Африка. Прави впечатление, че тази стратификация на обществото е най-добре запазена в лесостепните райони на земното кълбо.
Първобитната полово-възрастова стратификация представлявала система от обществени единици, организирани по полово-възрастов принцип. Възрастовите подразделения са включвали възрастови степени(детска, подрастващи, юношеска, зряла и старейшинска), които пък могат да се подразделят на класове. Преминаването от една степен в друга било свързано с някакво изпитание което е трябвало да се преодолее – инициация. След зрелостните инициации следвала възрастовата степен на зрелостта, която била водеща в обществото. Старейшинската степен е обществена групировка, която участва във всички обществени органи на управление, излъчващи военните вождове, но те решават преди всичко икономически въпроси. /Ст.Йорданов .../
Според повечето автори полово-възрастовата стратификация е универсално явление в докласовите общества, възникнала във връзка с разделението на труда. Според В.А.Попов терминът “полововъзрастова стратификация” включва: 1/полово-възрастови различия; 2/възрастов клас; 3/общество, в структурата на което определяща роля има пола и възрастта. За съжаление до нас не е достигнал първоначалния вид на това разделение на обществото. Попов рекунстроира у народите на Океания 3 възрастови класа: “ммеранте, мпаньифо и аберемпонфо”.Тези категории са се запазили до доколониалния период, а тази структура се е определяла по имуществено и рангово различие. Това откритие позволява вече по-надежна реконструкция на полово-възрастовата стратификация. /Н.А.Бутинов .../
Главени типологически критерий за разделянето на възрастовата система е момента на раждане или инициация. Първият е линеен(новогвинейски), а вторият цикличен(хамитски), като линеиният е по архаична форма на възрастово разделение. Въпросът за структурния принцип стои по-сложно. Дълго време съществуваше тезата, че възрастовата система не е свързана с тези показатели. От тук и парадокса, как така възрастта остава извън възрастовата структура. В последните години се появиха и нови теоритични постановки свързани с тези показатели. В качествено-структорния критерии в организацията на възрастовите групи изпъква не биологичната възраст,а социалната възраст, т.е. признак съгласно, който възрастовата група се формира като количествено явление. И в линейната и в цикличната система социалната възраст определя включването на индивида във възрастовата система чрез инициация, която се явява нещо като социално свидетелство на индивида. Така се образува и термина “възрастова система”. В една възрастова група е възможно да влизат индивиди на различна възраст. Нееднородността на тези групи разширяват парадокса: системата действително е възрастова, а социалната възраст се мени вследствие на обществения живот. В основата на социалния институт лежи принципа на полововъзрастовото разделение на труда.Възрастовата система е социална форма на докласовите общества, чрез която се проявяват и реализират обществените отношения. В епохата предхождаща традиционните общества към класовия стадий социалните и икономически фактори станали основните в живота на индивида. Така вече социалната зрялост не отговаряла на биологичната възраст, индивидите вече били връсници не по възраст, а по инициации./К.П.Калиновская .../
Съществуването на полвовъзрастовата стратификация на обществото може да долови или докаже по числата и тяхната символика. У много народи нечетните числа се тълкували за мъжки, четните за женски. Реда числа от 1 до 4 отразяват структурата на полововъзрастовата стратификация и по произхода са много древни. На езиците на праевропейците, славяните и океанските общества цифрите 2 и 3 звучат сходно/два, duo, dua, tu и три, trejes, trie, telu, re/. В шумерския език 1 е свързано с мъжкото начало, а 2 с женското. Цифрата 3 може да се изведе от мъж, но то не съвпада с 1 , защото 3 означава мъж, но от различна възраст. Четири е женско, но е възможно да означава мъжки наследник, но от майчина страна. Това е характерно за някои от северноамериканските племена. Много интересна е семантиката свързана с цифрата 3. в много митологии със нея се свързва триединното същество. В.Я.Пропп доказва, че прототип на героя от вълшебните приказки е подраствъщ в състояние на инициация. В епохата на полово-възрастовата организация човек се възприемал като част от социалната група, това била социалната му личност. Този подрастващ принадлежал към ІІІ група. В австралийската възрастова система в една група били мъжете, в друга детето от мъжки пол и старците, в трета жените, а в производната й четвърта група били детето от женски пол и стариците. Въпреки, че това разделение било обусловено от разделението на труда, тези групи носели и социално значение и така били оформени родствените групи. Логиката на родството довела към обединение мъж и жена(брат и сестра), към замяна възрастовите поколения(родител – дете). Полово-възрастовите групи се превърнали в секции наподобяващи брачни класи. Секциите вероятно са възникнали като средство за контролиране на родството и за да свързват чрез родство.
Бушмените “кунт” създали система от лични имена за да се сродят с друго племе: І син в семейството получава името си “баща баща”; ІІ – “баща майка”; І момиче “майка майка”, а ІІ – “майка баща”. При тях мъжките имена са 35 на брой, а женските – 34.
Вероятно тези системи на лични имена също водят своя произход от полово-възрастовата стратификация./Н.А.Бутинов .../
В патриархална обстановка, при намадския начин на живот и при милитаризацията на бита, полово-възрастовата организация поема нови функций, с течение на времето ограничава политически активните си звена до мъжката половина на обществото.
С полово-възрастовата организация интегрално са свързани т.нар. “мъжки домове”, където е съсредоточен обществения живот, тук се събира мъжкия съюз. Мъжкия дом е прадед на храма, там е мястото за извършване на производствени дейности, които изискват съвместна, колективна дейност.
С проблема за произхода, развитието и ролята на рицарството през Средновековието са се занимавали А. Борста, Р.Барбера, Д.Барни, Ж.Дюби, Л.Женико, Р.Килгура, П.Ван-Люйн, Ж.Флори и др.
Аристокрачният воински клас на ранните държави вероятно произлиза от възрастовата степен на юношеството, функционирала активно в родовоплемената и военнодемократичната епохи и от там навлезли в инстуционалната система на ранните държави. Това например се вижда много добре в Киевска Рус, където около владетеля винаги е имало друйина от млади воини.
С появата на държавата полово-възрастовата стратификация била реформирана и пригодена за нуждите на държавната система от институции, а на традиционната практика се основавали само някой от елементите й.
Корените на средновековното рицарство са свързани с битката при Адрианопол (9.VІІІ.378г.). Тя завършва катастрофално за Римската империя и по-късно налага реформи в римската войска, която се оказва безпомощна пред варварските конници. През 410г. империята отново била сполетяна от подобно бедствие – хуните на Атила. Сега обаче застрашен бил дория Рим, което пък нарушило цекия “космос” на римляните.
Конят е известен в гръко-римските религии, като соларно и хтонично, героично и погребално животно.
Християнския възглед е ключът към разрешаването на въпроса за превъзходството на рицаря над обикновения човек. За да се използва правилно този ключ трябва да се обърне внимание на психологическата история, за да можем да си представим човека от това време. В колективното съзнание на хората от ХІІв., както свидетелства Кретиен де Труа, той всява страхопочитание. Конникът се възприемал като прекрасен герой, внушаващ респект, ангелоподобен, изпратен от бога спасител. Тази представа за коня и конника се е съхранила в Азия, а след това е пренесена в Европа от различните номадски племена.
Според някои автори ездата се е появила около ІІІ хил. пр.н.е. в Месопотамия и страната Елам. Египтяни и шумери използвали за бой колесници. Във Вавилон колесницата се появила около първата четвърт на ІІ хил. пр. н.е. с настаняването тук на индоевропейски племена. Китай въвежда лека конница около ІІІхил. пр.н.е. под влияние на иранските народи, които са индоевропейци по произход. До края на ІІ хил. пр.н.е. колесницата е позната вече и в Европа, но конят тук е с по-скоро сакрално животно. Центъра на разпространение на култа към коня е в степите на Евразия, от където се разпространява на изток и запад. Този култ може да се обясни с важната роля на коня в цикъла: смърт – раждане – безсмъртие. В района на Иран и Средиземно море също е разпространен култа към конника, побеждаващ злите сили. Този конник е проникнал дори в християнската иконография. В германските религий конят задължително е участник в свитата на Один. В индоевропейската и тюрко-монголската митологии конят се утъждествява с огъня. Той играе важна роля и при инициациите, тъй като владее огъня и може да предизвика огнени стихии, явява се и помощник и съветник по време на изпитания, той следва господаря си и след смъртта му. Потвърждение на последното твърдение можем да намерим в погребалните обичаи на скитите, а на много други древни народи. Хтоничното лице на конника се свързва с дракона, със смъртта, а соларното лице с доброто начало. Древните корени на този култ се проследяват и в кавалерийските атаки на конните народи, участието на барабани в тях говори за остатъци от шаманство./Ф.Кардини .../
При преноса на сакралното съдържание от изток на запад, то претърпяло промени, отпадат второто оръжие, шлемовете и т.н. На преден план вече излиза мечът, принос за което изиграва и развитието на металургията. Варварското оръжие се оказало по-здраво от римското. В развитието на металургията главна роля изиграли келтите, които разпространили новата технология на запад. Германските племена от своя страна станали посредници при пренасянето на “светостта на меча” от иранските народи на запад.След приемането на християнството тази представа щте се изразява в освещаването на оръжие извършвано от самата църква.
Възникването пицарството на запад се свързва най-вече с иранските народи на север от Кавказ – сармати, които оказали влияние на герм. племена, готи, не само на техническо равнище, но и в сферата на духовната култура. Така скитите се оказват в основата на прогреса на черноморския свят./Ф.Кардини .../
През І хил.пр.н.е. скитите населявали степта между Дунав и Урал, на границата между Европа и Азия. Най-големия си разцвет те преживяват през ІV – ІІІ в.пр.н.е., около днепър, Буг и Крим.
През ІІІ в. Римската империя и цяла Западна Европа били обхванати от някой нововъведения в коневъдството, а това продължило чак до към Х в. Това издигнало ролята на коня в битието на човека, особенно щто се касае до военните начинания на хората. Конницата изпъквала с много качества пред пехотната войска, но най-важни може би са неината бързина мобилност и мощ при атака.
По това време някъде се появил и предшественика на класичаския рицар. Готските конници насели подобия на доспехи, които имали култови функций. Вероятно и представата за рицаря, като всяващ страх и респектиращ, вършещ чудеса, победител на злото е реликт съхранен чрез митовете. Въпреки християнизацията паметта за шамана се е трансформирала в образа на светеца-войн. Средновековният рицар е тъждествяван със светци-войни: св.Георги, св.Мартин, архангел Михаил.
Много интересен е въпроса за рицарския морал и по-точно за дружбата между рицарите и за груповата солидарност. Отговорът на този въпрос се съдържа в полово-възрастовата стратификация и по-точно във възрастовата степен предхождаща зрелостта. По време на тази степен човек не се е смятал за част от обществото, той е бил човек-звяр. Хералдическата символика и военния лексикон водят началото си от инициационния ритуал “превръщане в звяр” (убийство на звяр). В скандинавската митология берсекерите се смятали за пленици на мечата кожа с която били облечени и когато убият мечка те се връщат в обществото. В митовете за сблъсакът между Ахил и кентавара и мита за Ромул и Рем също присъстват инициационни елементи. Юношите в древните общества заемали първите редове в бойните редици. Тези войни били в състояние на преход, носели знак за безчестие, който се превръщал в почетен знак, когато преодолеят дадено изпитание. Тази своеобразна военна повинност напомня за воинско-рицарския обет от ІV – V в. Тези младежи представлявали специално сакрално общество, което носело отличителен знак. Тези възрастови съобщества внасят нов принцип в родово-племените отношения – солидарност. През Средновековието такъв знак бил рицарския пръстен. Рицарят подобно на човека-звяр страни от обществената дейност, вълците, мечките, лъвовете и др. образи в хералдиката представляват война преди да премине инициационния ритуал. Християнството приема човека звяр, като страшилище. Една важна институция за развитието на чувството за колективност, така характерно за германските племена се явяват “комитатите”. Комитатът се крепи на собствените сили на съобществото. Той се ръководи от вожд, а взаимодоверието е свързващото звено между него и свитата му, между тях цари равенство, а войнските добродетели са на почит и цел на всеки член на това общество. Войнската дружба се основава на братството по кръв, а предателството се смятало за пагубно прегрешение. В Киевска Рус терминът “дружина” говори за близките отношения в тези комитати.
Юношите вертикално били свързани с вождовете, а хоризонтално с ветераните-наставници. Тази структора много напомня тази на половъзрастовата стратификация. Йерархията в комитата е вожд – ветеран – юноша(те са в различни възрастови категорий). Но войнската етика не се развива еднакво при всички народи. При германците тя запазва най-архаичната си форма. Дълъг и труден бил пътя на превръщане от фиордов войн в рицар. До ХІІІ в. в северните области на Скандинавския п-в властта на краля не била здрава. Скандинавските воини се смятали все още за берсекери. За тях похода дълго времи си остава една авантюра. Във Франция, Англия, Нормандия тази етика се опоручава./Ф.Кардини .../
Християнството също слага отпечатък върху рицарството. Сходни черти виждаме при сравняването на образа на войнът-конник при германските племена и този на самия Иисус Христос, като символи на светлината и доброто начало. Вярващите в Иисус Христос са неговата свита, а той е вожд, отец и брат.
Приемането на християнството не означавало, че историческия опит свързан с езичеството е бил напълно забравен. Напротив Християнството дори поощрява положителните ценности заложени в езичеството. Освен това влиянието, което Християнството оказвало върху германските племена било ограничено и опосредствено.
Свързващо звено между християнския и варварския свят изиграли готите, които съставяли личната гвардия на императорите, а най-известните мисионери са от готски произход. Чрез тях Християнството се разпространило на север и запад. Същевременно в християнските църкви започнали да се появяват изображения на конници. Християнството не одобрявало носенето на оръжие, но в крайна сметка то направило отстъпки. Оръжието на Християнството бил езика. Апостол Павел говори за “духовен меч” и Апокалипсис, като отъждествява меча с езика. Тази тенденция на съвместяване на Християнството и езичеството не се ограничава само с Евангелието и оръжието. У викингите антигона на Христос дълго време бил бога-войн Тор. “Предварителното кръщение” при тях било сходно с някои страни от култа към Тор. Заклинанията при друидите в Англия и Ирландия явно са се трансформирали в кълненето в Бог Отца, Сина и Светия дух, заклинания известни като Loricae ad daemons expellendos. /Ф.Кардини .../
Новата религия се утвърждавала много трудно и в непрекъсната борба с езичеството. Това съвпадало с нападенията на викингите от север, безчинствата на сарацините в Средиземно море и нашествието на маджарите от изток. Тогавашния човек все повече поглеждал към небето молейки за спасение. Единствения начин за победа над езическия Антихрист бил чрез появата на бог-герой или воин създаден от него, примерно като Иисус Христос. Така приключил подготвителния етап за появата на средновековния рицар.
През ранното средновековие социалните, юридическите и военните черти на новия воин се избистрят. Християнството отрича насилието респективно войната, но в новите условия, то й придава нова идеологическа “обшивка”. Според християнската концепция за войната, нейна главна задача била чрез осветено оръжие, да се бори срещу злото в защита на колектива. Историята обаче категорично показва, че това си остава утопия. За Църквато добрия воин е този, които воюва на страната на Християнството срещу врагове езичници. Така се появява християнския светец-мъченик за вярата. Въпреки отрицателното, като цяло отношение на Християнството към насилието и войната, Църквата възхвалявал редът царящ в нея. Пръв патриарх Климент І, дава за пример организацията на армията, като начин за достигане на “идеалното общество”. Първоначално християнството не участвали във войската, но варварската заплаха наложила преосмисляне на поведението на вярващите по време на война. Изпитвайки нужда от светски закрилник Църквата постепенно сакрализирала обреза на рицаря, той станал бореца срещу злото, защитника на християнския ред. Амброзий опрадава войната с нуждата от защита. Нещо повече, с едикта на Бенедикт е създаден първия монашески орден в Западна Европа, който представлявал един вид школа за военни отряди. След ХІІ в. започва да се стреми към идеала - “христов воин”.
В периода на тъмните векове в центъра на западната цивилизация стоял воин, който управлявал, съдел и разпределял благата. Членовете на свитата му се различавали от свободните хора по въоръжение и облекло, но най-характерно за тях е, че те яздят кон.
Във Византия процеса на преобразуване на армията завършил към VІ в., но основите били поставени от Константин Велики. Източно римската кавалерия се състояла от наемници варвари, те били наричани съюзници, командвани от императорски чинивници. На най-високото стъпало в кавалерията стояли аристократите(epilektoi).
Техническата революция през VІІІ в., усъвършенстването на ездата, на металургията, появата от Китай на стремето, подковаването на конете, издигането на воина довели да изменения и в структурата на обществото. Сведения за тези нововъведения черпим от Псевдо-Мврикии. Издигането на рицаря в обществото личи и от доспехите му. Еднородната класа на свободните започнала да се разпада, появила се аристокрацията(професионални воини) и маса селски жители. Хенрих Бунера смята битката при Пуатие(732г.) за начало на феодализма. При тази битка блеснали качествата на каролингската канница, която пък представлявала отражение на икономическата структура на обществото./Ф.Кардини .../
Годините обхващави периода след смъртта на Карл Велики до Отон І, станали решевещи за формирането на рицарството, както на структорно, така и на религиозно-морално равнище. Желязото се превърнало в един от символите на рицарството. В Средновековието то било възприемано като символ на огъня, сходна е и представата за коня. В този период по-голямата част от населението зависело от военната сила от тук идва и обяснението за дисциплината, превърнала се в етнически признак на германските племена, тя била натоварена със социални цели. Нов тласък в развитието на рицарството дали маджарите и техните коне, които били по-бързи и издържливи от европейските. Второто Велико преселение на народите, враждите между отделните сеньори, постоянните локални конфликти е Европа превърнали рицаря в основна фигура в западноевропейските общества. Появяват се “частните армии”, а наемничеството се разпространява. Основната отлика от древните германски воини , е че наемниците получават от своя сеньор средства за въоръжение.
Както споменах по-горе Християнската църква разделя воините на праведни и неправедни, в зависимост на коя страна се сражават те. Това отношение на Църквата се изразява в литургиите и появата на мисионерския спиритуализим(изява на идеята за покоряване на езическия свят). . Литургиите, освещаването на оръжия подчертавали сакралния характер на господстващите класи, поддържащи мира и защитаващи християнския свят. Летописците на Карл обясняват неговите воини именно като отбранителни.. Войната по това време била главно с религиозно съдържание. Това личи и от едно писмо на папа Йоан VІІІ до францискански епископ от 878г. – за Църквата войната вече е свята и служи в нейн интерес. “Христовият воин” бил признат за спасител на вярата, така и имиджа на рицаря сред обществото се повишава. Древно германските воински доблести били съхранени чрез изгубени новите представи за мъченическата смърт в името на вярата. Християнските по съдържание песни запазили своя езически акцент “Песента за Ролан”. Ритуала изпълнени от Отон І в чест на св.Лаврентий(10.VІІІ.) напомняли магичвски военни ритуали. Самата война също може да се възприема като своеобразен ритуал на жертвопринушение. Култът към военните светци укрепнал – св.Мартин, св.Георги, Архангел Михаил и др. /Ф.Кардини .../
Светците се деляли на две катагорий: светци-покровители(в по-общ смисъл на думата) и воини-защитници, които са от византийски произход. В качествата си на “воини христови” светците били длъжни да поведът армията си срещу неверниците.
Германскит християнски воини наследили инициационния обичай връчване на оръжие на младите воини от своя езически период. Този ритуал бил съхранен, но вече с християнска обвивка. За пръв път псвещаването в рицарство се е извършило през 791 г.- “Людвиг син на Карл получил меч от своя отец”, това е засвидетелствано от летописеца Астроном. Отон І също получил меч от архиепископа на Кьолн, който меч трябвало да служи на Църквата. От Хв. Мечът започнал да присъства и в Църквата.
След Х в. рицарят започнал да присъства в обществото като отделен социален и икономически слой. С термина miles се обозначавала професията “воин”, който бил на господарска служба. От една страна това е воин в частна армия, член на комитата, а във феодалната епоха участник във военни групи. От друга страна това са лица принадлежащи към елита, имащи достатъчно средства за въоръжение./Ф.Кардини .../
В Западна Европа рицарството се развило през VІІ – ІХ в. и се утвърдило през Х в. Тук феодалното дворянство съставило рицарството. В края на Х – началото на ХІ в. рицарството било вече оформено. По икономическото си състояние рицарите се делели на богати и бедни, едните служели на кралството, а другите били един вид лична охрана.
Въпреки покровителството на Християнството рицарството запазило езическото си наследство: ритуалът на посвещаването може да се изведе от инициационните ритуали на мъжките съюзи. Рицарската символика също е с езически корени, смята се, че изобрайенията на мечки, вълци и др. животни на щитовете на рицарите са реликти и представляват състоянието на воина преди да е преминал инициационния ритуал. Култът към коня ,като спомен за езическия период, остава в центъра на рицарството, като социално и юридическо явление. Боговете-конници(Тор и др.) в новите религиозни реалности се трансформираки в светци защитници на християнската вяра(св.Георги, св.Мартин и т.н.). Характерни за германските комитати са “даренията”, които имали за цел да потушат социално-икономическото неравенство и вероятно са спомен за древното “идеално общество” на германските воини.
БИБЛИОГРАФИЯ:
1/Бутинов, Н.А. “Половозрастая организация” в сп.”Советская етнография”, Москва, 1981 г.
2/Йорданов, Ст. “Тракийския воин”, Велико Търново, 2000 г., “Фабер”;
3/Калиновская, К.П. “К проблеме возрастнь¬¬х систем” в сп.”Советская етнография”, Москва, 1981 г.
4/Кардини, Ф. “Истоки средновекового рицарства”, Москва, 1987 г.
Откриването на полово-възрастовата стратификация се смята за принос на американската наука – Адолф Бандалие. Но всъщност същинския откривател е Пауел. С тази проблематика са се занимавали още Стюард, Шулц, Лео Фрубениус, Купова, Уоули, И.Л.Андреев, К.В.Тревнер, Н.А.Бутинов и др. А по въпроса за т.нар. инициации се занимава Арнолд ван Женер. Изследванията на тези учени се основават на материали главно от прерииния район на Северна Америка, общностите от Австралия и Океания, с които по-обстойно се занимава В.А.Попов и по материали от Африка. Прави впечатление, че тази стратификация на обществото е най-добре запазена в лесостепните райони на земното кълбо.
Първобитната полово-възрастова стратификация представлявала система от обществени единици, организирани по полово-възрастов принцип. Възрастовите подразделения са включвали възрастови степени(детска, подрастващи, юношеска, зряла и старейшинска), които пък могат да се подразделят на класове. Преминаването от една степен в друга било свързано с някакво изпитание което е трябвало да се преодолее – инициация. След зрелостните инициации следвала възрастовата степен на зрелостта, която била водеща в обществото. Старейшинската степен е обществена групировка, която участва във всички обществени органи на управление, излъчващи военните вождове, но те решават преди всичко икономически въпроси. /Ст.Йорданов .../
Според повечето автори полово-възрастовата стратификация е универсално явление в докласовите общества, възникнала във връзка с разделението на труда. Според В.А.Попов терминът “полововъзрастова стратификация” включва: 1/полово-възрастови различия; 2/възрастов клас; 3/общество, в структурата на което определяща роля има пола и възрастта. За съжаление до нас не е достигнал първоначалния вид на това разделение на обществото. Попов рекунстроира у народите на Океания 3 възрастови класа: “ммеранте, мпаньифо и аберемпонфо”.Тези категории са се запазили до доколониалния период, а тази структура се е определяла по имуществено и рангово различие. Това откритие позволява вече по-надежна реконструкция на полово-възрастовата стратификация. /Н.А.Бутинов .../
Главени типологически критерий за разделянето на възрастовата система е момента на раждане или инициация. Първият е линеен(новогвинейски), а вторият цикличен(хамитски), като линеиният е по архаична форма на възрастово разделение. Въпросът за структурния принцип стои по-сложно. Дълго време съществуваше тезата, че възрастовата система не е свързана с тези показатели. От тук и парадокса, как така възрастта остава извън възрастовата структура. В последните години се появиха и нови теоритични постановки свързани с тези показатели. В качествено-структорния критерии в организацията на възрастовите групи изпъква не биологичната възраст,а социалната възраст, т.е. признак съгласно, който възрастовата група се формира като количествено явление. И в линейната и в цикличната система социалната възраст определя включването на индивида във възрастовата система чрез инициация, която се явява нещо като социално свидетелство на индивида. Така се образува и термина “възрастова система”. В една възрастова група е възможно да влизат индивиди на различна възраст. Нееднородността на тези групи разширяват парадокса: системата действително е възрастова, а социалната възраст се мени вследствие на обществения живот. В основата на социалния институт лежи принципа на полововъзрастовото разделение на труда.Възрастовата система е социална форма на докласовите общества, чрез която се проявяват и реализират обществените отношения. В епохата предхождаща традиционните общества към класовия стадий социалните и икономически фактори станали основните в живота на индивида. Така вече социалната зрялост не отговаряла на биологичната възраст, индивидите вече били връсници не по възраст, а по инициации./К.П.Калиновская .../
Съществуването на полвовъзрастовата стратификация на обществото може да долови или докаже по числата и тяхната символика. У много народи нечетните числа се тълкували за мъжки, четните за женски. Реда числа от 1 до 4 отразяват структурата на полововъзрастовата стратификация и по произхода са много древни. На езиците на праевропейците, славяните и океанските общества цифрите 2 и 3 звучат сходно/два, duo, dua, tu и три, trejes, trie, telu, re/. В шумерския език 1 е свързано с мъжкото начало, а 2 с женското. Цифрата 3 може да се изведе от мъж, но то не съвпада с 1 , защото 3 означава мъж, но от различна възраст. Четири е женско, но е възможно да означава мъжки наследник, но от майчина страна. Това е характерно за някои от северноамериканските племена. Много интересна е семантиката свързана с цифрата 3. в много митологии със нея се свързва триединното същество. В.Я.Пропп доказва, че прототип на героя от вълшебните приказки е подраствъщ в състояние на инициация. В епохата на полово-възрастовата организация човек се възприемал като част от социалната група, това била социалната му личност. Този подрастващ принадлежал към ІІІ група. В австралийската възрастова система в една група били мъжете, в друга детето от мъжки пол и старците, в трета жените, а в производната й четвърта група били детето от женски пол и стариците. Въпреки, че това разделение било обусловено от разделението на труда, тези групи носели и социално значение и така били оформени родствените групи. Логиката на родството довела към обединение мъж и жена(брат и сестра), към замяна възрастовите поколения(родител – дете). Полово-възрастовите групи се превърнали в секции наподобяващи брачни класи. Секциите вероятно са възникнали като средство за контролиране на родството и за да свързват чрез родство.
Бушмените “кунт” създали система от лични имена за да се сродят с друго племе: І син в семейството получава името си “баща баща”; ІІ – “баща майка”; І момиче “майка майка”, а ІІ – “майка баща”. При тях мъжките имена са 35 на брой, а женските – 34.
Вероятно тези системи на лични имена също водят своя произход от полово-възрастовата стратификация./Н.А.Бутинов .../
В патриархална обстановка, при намадския начин на живот и при милитаризацията на бита, полово-възрастовата организация поема нови функций, с течение на времето ограничава политически активните си звена до мъжката половина на обществото.
С полово-възрастовата организация интегрално са свързани т.нар. “мъжки домове”, където е съсредоточен обществения живот, тук се събира мъжкия съюз. Мъжкия дом е прадед на храма, там е мястото за извършване на производствени дейности, които изискват съвместна, колективна дейност.
С проблема за произхода, развитието и ролята на рицарството през Средновековието са се занимавали А. Борста, Р.Барбера, Д.Барни, Ж.Дюби, Л.Женико, Р.Килгура, П.Ван-Люйн, Ж.Флори и др.
Аристокрачният воински клас на ранните държави вероятно произлиза от възрастовата степен на юношеството, функционирала активно в родовоплемената и военнодемократичната епохи и от там навлезли в инстуционалната система на ранните държави. Това например се вижда много добре в Киевска Рус, където около владетеля винаги е имало друйина от млади воини.
С появата на държавата полово-възрастовата стратификация била реформирана и пригодена за нуждите на държавната система от институции, а на традиционната практика се основавали само някой от елементите й.
Корените на средновековното рицарство са свързани с битката при Адрианопол (9.VІІІ.378г.). Тя завършва катастрофално за Римската империя и по-късно налага реформи в римската войска, която се оказва безпомощна пред варварските конници. През 410г. империята отново била сполетяна от подобно бедствие – хуните на Атила. Сега обаче застрашен бил дория Рим, което пък нарушило цекия “космос” на римляните.
Конят е известен в гръко-римските религии, като соларно и хтонично, героично и погребално животно.
Християнския възглед е ключът към разрешаването на въпроса за превъзходството на рицаря над обикновения човек. За да се използва правилно този ключ трябва да се обърне внимание на психологическата история, за да можем да си представим човека от това време. В колективното съзнание на хората от ХІІв., както свидетелства Кретиен де Труа, той всява страхопочитание. Конникът се възприемал като прекрасен герой, внушаващ респект, ангелоподобен, изпратен от бога спасител. Тази представа за коня и конника се е съхранила в Азия, а след това е пренесена в Европа от различните номадски племена.
Според някои автори ездата се е появила около ІІІ хил. пр.н.е. в Месопотамия и страната Елам. Египтяни и шумери използвали за бой колесници. Във Вавилон колесницата се появила около първата четвърт на ІІ хил. пр. н.е. с настаняването тук на индоевропейски племена. Китай въвежда лека конница около ІІІхил. пр.н.е. под влияние на иранските народи, които са индоевропейци по произход. До края на ІІ хил. пр.н.е. колесницата е позната вече и в Европа, но конят тук е с по-скоро сакрално животно. Центъра на разпространение на култа към коня е в степите на Евразия, от където се разпространява на изток и запад. Този култ може да се обясни с важната роля на коня в цикъла: смърт – раждане – безсмъртие. В района на Иран и Средиземно море също е разпространен култа към конника, побеждаващ злите сили. Този конник е проникнал дори в християнската иконография. В германските религий конят задължително е участник в свитата на Один. В индоевропейската и тюрко-монголската митологии конят се утъждествява с огъня. Той играе важна роля и при инициациите, тъй като владее огъня и може да предизвика огнени стихии, явява се и помощник и съветник по време на изпитания, той следва господаря си и след смъртта му. Потвърждение на последното твърдение можем да намерим в погребалните обичаи на скитите, а на много други древни народи. Хтоничното лице на конника се свързва с дракона, със смъртта, а соларното лице с доброто начало. Древните корени на този култ се проследяват и в кавалерийските атаки на конните народи, участието на барабани в тях говори за остатъци от шаманство./Ф.Кардини .../
При преноса на сакралното съдържание от изток на запад, то претърпяло промени, отпадат второто оръжие, шлемовете и т.н. На преден план вече излиза мечът, принос за което изиграва и развитието на металургията. Варварското оръжие се оказало по-здраво от римското. В развитието на металургията главна роля изиграли келтите, които разпространили новата технология на запад. Германските племена от своя страна станали посредници при пренасянето на “светостта на меча” от иранските народи на запад.След приемането на християнството тази представа щте се изразява в освещаването на оръжие извършвано от самата църква.
Възникването пицарството на запад се свързва най-вече с иранските народи на север от Кавказ – сармати, които оказали влияние на герм. племена, готи, не само на техническо равнище, но и в сферата на духовната култура. Така скитите се оказват в основата на прогреса на черноморския свят./Ф.Кардини .../
През І хил.пр.н.е. скитите населявали степта между Дунав и Урал, на границата между Европа и Азия. Най-големия си разцвет те преживяват през ІV – ІІІ в.пр.н.е., около днепър, Буг и Крим.
През ІІІ в. Римската империя и цяла Западна Европа били обхванати от някой нововъведения в коневъдството, а това продължило чак до към Х в. Това издигнало ролята на коня в битието на човека, особенно щто се касае до военните начинания на хората. Конницата изпъквала с много качества пред пехотната войска, но най-важни може би са неината бързина мобилност и мощ при атака.
По това време някъде се появил и предшественика на класичаския рицар. Готските конници насели подобия на доспехи, които имали култови функций. Вероятно и представата за рицаря, като всяващ страх и респектиращ, вършещ чудеса, победител на злото е реликт съхранен чрез митовете. Въпреки християнизацията паметта за шамана се е трансформирала в образа на светеца-войн. Средновековният рицар е тъждествяван със светци-войни: св.Георги, св.Мартин, архангел Михаил.
Много интересен е въпроса за рицарския морал и по-точно за дружбата между рицарите и за груповата солидарност. Отговорът на този въпрос се съдържа в полово-възрастовата стратификация и по-точно във възрастовата степен предхождаща зрелостта. По време на тази степен човек не се е смятал за част от обществото, той е бил човек-звяр. Хералдическата символика и военния лексикон водят началото си от инициационния ритуал “превръщане в звяр” (убийство на звяр). В скандинавската митология берсекерите се смятали за пленици на мечата кожа с която били облечени и когато убият мечка те се връщат в обществото. В митовете за сблъсакът между Ахил и кентавара и мита за Ромул и Рем също присъстват инициационни елементи. Юношите в древните общества заемали първите редове в бойните редици. Тези войни били в състояние на преход, носели знак за безчестие, който се превръщал в почетен знак, когато преодолеят дадено изпитание. Тази своеобразна военна повинност напомня за воинско-рицарския обет от ІV – V в. Тези младежи представлявали специално сакрално общество, което носело отличителен знак. Тези възрастови съобщества внасят нов принцип в родово-племените отношения – солидарност. През Средновековието такъв знак бил рицарския пръстен. Рицарят подобно на човека-звяр страни от обществената дейност, вълците, мечките, лъвовете и др. образи в хералдиката представляват война преди да премине инициационния ритуал. Християнството приема човека звяр, като страшилище. Една важна институция за развитието на чувството за колективност, така характерно за германските племена се явяват “комитатите”. Комитатът се крепи на собствените сили на съобществото. Той се ръководи от вожд, а взаимодоверието е свързващото звено между него и свитата му, между тях цари равенство, а войнските добродетели са на почит и цел на всеки член на това общество. Войнската дружба се основава на братството по кръв, а предателството се смятало за пагубно прегрешение. В Киевска Рус терминът “дружина” говори за близките отношения в тези комитати.
Юношите вертикално били свързани с вождовете, а хоризонтално с ветераните-наставници. Тази структора много напомня тази на половъзрастовата стратификация. Йерархията в комитата е вожд – ветеран – юноша(те са в различни възрастови категорий). Но войнската етика не се развива еднакво при всички народи. При германците тя запазва най-архаичната си форма. Дълъг и труден бил пътя на превръщане от фиордов войн в рицар. До ХІІІ в. в северните области на Скандинавския п-в властта на краля не била здрава. Скандинавските воини се смятали все още за берсекери. За тях похода дълго времи си остава една авантюра. Във Франция, Англия, Нормандия тази етика се опоручава./Ф.Кардини .../
Християнството също слага отпечатък върху рицарството. Сходни черти виждаме при сравняването на образа на войнът-конник при германските племена и този на самия Иисус Христос, като символи на светлината и доброто начало. Вярващите в Иисус Христос са неговата свита, а той е вожд, отец и брат.
Приемането на християнството не означавало, че историческия опит свързан с езичеството е бил напълно забравен. Напротив Християнството дори поощрява положителните ценности заложени в езичеството. Освен това влиянието, което Християнството оказвало върху германските племена било ограничено и опосредствено.
Свързващо звено между християнския и варварския свят изиграли готите, които съставяли личната гвардия на императорите, а най-известните мисионери са от готски произход. Чрез тях Християнството се разпространило на север и запад. Същевременно в християнските църкви започнали да се появяват изображения на конници. Християнството не одобрявало носенето на оръжие, но в крайна сметка то направило отстъпки. Оръжието на Християнството бил езика. Апостол Павел говори за “духовен меч” и Апокалипсис, като отъждествява меча с езика. Тази тенденция на съвместяване на Християнството и езичеството не се ограничава само с Евангелието и оръжието. У викингите антигона на Христос дълго време бил бога-войн Тор. “Предварителното кръщение” при тях било сходно с някои страни от култа към Тор. Заклинанията при друидите в Англия и Ирландия явно са се трансформирали в кълненето в Бог Отца, Сина и Светия дух, заклинания известни като Loricae ad daemons expellendos. /Ф.Кардини .../
Новата религия се утвърждавала много трудно и в непрекъсната борба с езичеството. Това съвпадало с нападенията на викингите от север, безчинствата на сарацините в Средиземно море и нашествието на маджарите от изток. Тогавашния човек все повече поглеждал към небето молейки за спасение. Единствения начин за победа над езическия Антихрист бил чрез появата на бог-герой или воин създаден от него, примерно като Иисус Христос. Така приключил подготвителния етап за появата на средновековния рицар.
През ранното средновековие социалните, юридическите и военните черти на новия воин се избистрят. Християнството отрича насилието респективно войната, но в новите условия, то й придава нова идеологическа “обшивка”. Според християнската концепция за войната, нейна главна задача била чрез осветено оръжие, да се бори срещу злото в защита на колектива. Историята обаче категорично показва, че това си остава утопия. За Църквато добрия воин е този, които воюва на страната на Християнството срещу врагове езичници. Така се появява християнския светец-мъченик за вярата. Въпреки отрицателното, като цяло отношение на Християнството към насилието и войната, Църквата възхвалявал редът царящ в нея. Пръв патриарх Климент І, дава за пример организацията на армията, като начин за достигане на “идеалното общество”. Първоначално християнството не участвали във войската, но варварската заплаха наложила преосмисляне на поведението на вярващите по време на война. Изпитвайки нужда от светски закрилник Църквата постепенно сакрализирала обреза на рицаря, той станал бореца срещу злото, защитника на християнския ред. Амброзий опрадава войната с нуждата от защита. Нещо повече, с едикта на Бенедикт е създаден първия монашески орден в Западна Европа, който представлявал един вид школа за военни отряди. След ХІІ в. започва да се стреми към идеала - “христов воин”.
В периода на тъмните векове в центъра на западната цивилизация стоял воин, който управлявал, съдел и разпределял благата. Членовете на свитата му се различавали от свободните хора по въоръжение и облекло, но най-характерно за тях е, че те яздят кон.
Във Византия процеса на преобразуване на армията завършил към VІ в., но основите били поставени от Константин Велики. Източно римската кавалерия се състояла от наемници варвари, те били наричани съюзници, командвани от императорски чинивници. На най-високото стъпало в кавалерията стояли аристократите(epilektoi).
Техническата революция през VІІІ в., усъвършенстването на ездата, на металургията, появата от Китай на стремето, подковаването на конете, издигането на воина довели да изменения и в структурата на обществото. Сведения за тези нововъведения черпим от Псевдо-Мврикии. Издигането на рицаря в обществото личи и от доспехите му. Еднородната класа на свободните започнала да се разпада, появила се аристокрацията(професионални воини) и маса селски жители. Хенрих Бунера смята битката при Пуатие(732г.) за начало на феодализма. При тази битка блеснали качествата на каролингската канница, която пък представлявала отражение на икономическата структура на обществото./Ф.Кардини .../
Годините обхващави периода след смъртта на Карл Велики до Отон І, станали решевещи за формирането на рицарството, както на структорно, така и на религиозно-морално равнище. Желязото се превърнало в един от символите на рицарството. В Средновековието то било възприемано като символ на огъня, сходна е и представата за коня. В този период по-голямата част от населението зависело от военната сила от тук идва и обяснението за дисциплината, превърнала се в етнически признак на германските племена, тя била натоварена със социални цели. Нов тласък в развитието на рицарството дали маджарите и техните коне, които били по-бързи и издържливи от европейските. Второто Велико преселение на народите, враждите между отделните сеньори, постоянните локални конфликти е Европа превърнали рицаря в основна фигура в западноевропейските общества. Появяват се “частните армии”, а наемничеството се разпространява. Основната отлика от древните германски воини , е че наемниците получават от своя сеньор средства за въоръжение.
Както споменах по-горе Християнската църква разделя воините на праведни и неправедни, в зависимост на коя страна се сражават те. Това отношение на Църквата се изразява в литургиите и появата на мисионерския спиритуализим(изява на идеята за покоряване на езическия свят). . Литургиите, освещаването на оръжия подчертавали сакралния характер на господстващите класи, поддържащи мира и защитаващи християнския свят. Летописците на Карл обясняват неговите воини именно като отбранителни.. Войната по това време била главно с религиозно съдържание. Това личи и от едно писмо на папа Йоан VІІІ до францискански епископ от 878г. – за Църквата войната вече е свята и служи в нейн интерес. “Христовият воин” бил признат за спасител на вярата, така и имиджа на рицаря сред обществото се повишава. Древно германските воински доблести били съхранени чрез изгубени новите представи за мъченическата смърт в името на вярата. Християнските по съдържание песни запазили своя езически акцент “Песента за Ролан”. Ритуала изпълнени от Отон І в чест на св.Лаврентий(10.VІІІ.) напомняли магичвски военни ритуали. Самата война също може да се възприема като своеобразен ритуал на жертвопринушение. Култът към военните светци укрепнал – св.Мартин, св.Георги, Архангел Михаил и др. /Ф.Кардини .../
Светците се деляли на две катагорий: светци-покровители(в по-общ смисъл на думата) и воини-защитници, които са от византийски произход. В качествата си на “воини христови” светците били длъжни да поведът армията си срещу неверниците.
Германскит християнски воини наследили инициационния обичай връчване на оръжие на младите воини от своя езически период. Този ритуал бил съхранен, но вече с християнска обвивка. За пръв път псвещаването в рицарство се е извършило през 791 г.- “Людвиг син на Карл получил меч от своя отец”, това е засвидетелствано от летописеца Астроном. Отон І също получил меч от архиепископа на Кьолн, който меч трябвало да служи на Църквата. От Хв. Мечът започнал да присъства и в Църквата.
След Х в. рицарят започнал да присъства в обществото като отделен социален и икономически слой. С термина miles се обозначавала професията “воин”, който бил на господарска служба. От една страна това е воин в частна армия, член на комитата, а във феодалната епоха участник във военни групи. От друга страна това са лица принадлежащи към елита, имащи достатъчно средства за въоръжение./Ф.Кардини .../
В Западна Европа рицарството се развило през VІІ – ІХ в. и се утвърдило през Х в. Тук феодалното дворянство съставило рицарството. В края на Х – началото на ХІ в. рицарството било вече оформено. По икономическото си състояние рицарите се делели на богати и бедни, едните служели на кралството, а другите били един вид лична охрана.
Въпреки покровителството на Християнството рицарството запазило езическото си наследство: ритуалът на посвещаването може да се изведе от инициационните ритуали на мъжките съюзи. Рицарската символика също е с езически корени, смята се, че изобрайенията на мечки, вълци и др. животни на щитовете на рицарите са реликти и представляват състоянието на воина преди да е преминал инициационния ритуал. Култът към коня ,като спомен за езическия период, остава в центъра на рицарството, като социално и юридическо явление. Боговете-конници(Тор и др.) в новите религиозни реалности се трансформираки в светци защитници на християнската вяра(св.Георги, св.Мартин и т.н.). Характерни за германските комитати са “даренията”, които имали за цел да потушат социално-икономическото неравенство и вероятно са спомен за древното “идеално общество” на германските воини.
БИБЛИОГРАФИЯ:
1/Бутинов, Н.А. “Половозрастая организация” в сп.”Советская етнография”, Москва, 1981 г.
2/Йорданов, Ст. “Тракийския воин”, Велико Търново, 2000 г., “Фабер”;
3/Калиновская, К.П. “К проблеме возрастнь¬¬х систем” в сп.”Советская етнография”, Москва, 1981 г.
4/Кардини, Ф. “Истоки средновекового рицарства”, Москва, 1987 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар