петък, 6 ноември 2009 г.

"Етнодемографски и политически процеси в земите между Карпатите и Дунав до края на ХІІІ век"

"Еthnic and political processes in the lands between the Carpathians and the Danube at the end of the XIII century"

Георги Николов Ангелов

В периода до ХІІ в., за влашко етническо присъствие в земите заключени между Карпатите и Дунав липсват сигурни и надеждни данни. Същото може да се отнесе и за политическото им присъствие по тези земи, като според мен за такова присъствие може да се говори от средата на ХІІІ в., когато Българското царство, Унгарското кралство и от трета страна Златната орда губят реално политическата власт, над тези земи. Във втората глава ще се опитам да дам картина на политическите и етнодемографските процеси в този регион до началото на ХІV в. и по-точно управлението на Иванко Бесараб (около 1310-1352 г.), защото смятам, че именно той полага основите на влашката държавност на север от Дунав.
Този проблем е интересен, защото и тук се сблъскват различни мнения за политическите и етническите реалности в Карпато-Дунавските земи през периода от 271-272 г., до първата половина на ХІV в. Друга причина за този интерес е т. нар. Второ велико преселение на народите (ХІ–ХІІІ в.), започнало на Балканите с нашествията на печенегите и завършило с татарската хегемония.
Една част от румънската историопис, представена от Н. Йорга, Бънеску, Г. Мурну, защитава идеята за континюитета на влашкото население на север от Дунав в демографско и политическо отношение. Според друга част от румънската историопоис, Й. Богдан, Ксенопол, Ончул, първите влашки политически формирования се появяват към ХІІІ – ХІV в., те също така не отричат и ролята на Средновековна България в тези земи. В по-ново време с тази проблематика в Румъния се занимават Щ. Щефънеску и К. Джуреску . Българските учени Ив. Божилов, В. Златарски, В. Тъпкова-Заимова , Д. Ангелов , П. Коледаров , също смятат, че политическите изяви на влашкият народ трябва да се отнесат към средата на ХІІІ – ХІV в. От руските историци интерес към този период проявяват И. Греков , Семенова , Виноградов .
Главната изворова база за историята на тези земи през периода на Великото преселение на народите дължим на Флавий Вописк, Амиан Марцелин, Прокопий Кесарийски, Йорданес. Йоан Скилица, Яхъя Антиохийски, “Gesta Hungaro-rum”, Ана Комнина, Михаил Псел, Зонара, Аталиат ни дават сведения за политическите събития на Балканите до към ХІІІ в. За татарското нашествие, политическото и етнодемографското положение до появата на единното влашко княжество информация черпим от арабския географ Рашид ад-Дин, Анонимното описание от 1308 г., хрониката на Филип Мускек и Вилхелм Рубурк. Особено ценни от този период са сведенията съдържащи се в грамотите на папа Инокентий от 1251 г. и на различните унгарски крале.
Съвременната природо-географска област Влахия (фиг.1) се намира в границите на Република Румъния. На север Влашката равнина граничи с Карпатските планини, а на юг с р.Дунав. Река Олт разделя Влашко на две области – Мунтения (рум. Muntenia, на бълг. “Голяма Влахия”, площ 52 486 кв.км.) на изток и Олтения (рум. Oltenia, на бълг. още “Малка Влахия”, площ 24 095 кв.км.) на запад. Областта има изключително равнинен характер.
В Античността тази област е била населена с гети и дакийски племена. В края на І и началото на ІІ в. от н.е. племенния съюз на дакийските племена изживява възход и за известно време успешно съперничи на Римската империя в този регион. През 103 г. Траян започва война с даките, която завършва успешно през 106 г., а от следващата година Дакия се превръща в римска провинция. Римското господство над тези територии трае до 271 г., когато Аврелиан решава да изтегли войските и администрацията си на юг от Дунав. А Флавий Вописк свидетелства, че с войските и администрацията се изтеглят и римските колонисти. След преместването на римските легиони на десния бряг на Дунав, на границата на Античността и Средновековието тази област била подложена на редица нахлувания на “варварски” племена. Т. нар. Велико преселение на народите започва още от 60-те и 70-те години на ІІ в., а през Балканите до към VІ – VІІ в. от тук минават или се заселват готи, хуни, славяни, авари и българи.
През 376 г. вестготите искат разрешение да се заселят в Долна Мизия и Скития. След тях реката прехвърлили и съплемениците им – остготите. Готите се обединили и подложили на опустошение земите на империята. На 9.VІІІ.378 г. при битката край Адрианопол император Валент бил разбит, а самият той намерил смъртта си, след като изгаря във вила край града. За тези събития и последвалите ги опустошения в Дакия и Панония, както и тези извършени от готския федерат Аларих през 395 г., свидетелства Амиан Марцелин.
През V в. най-съществени са нашествията на хуните на-чело с Атила, през 441-447 г. те се спускат към Балканите, опустошават и разграбват провинциите: Илирик, Тракия, двете Дакии, Мизия и Скития.
В историографията по-сложно стой въпросът за хронологията на славянските преселвания на Балканите. Шаферик, Нидерле и Ейснер приемат, че първите славяни са се появили в Карпато-Дунавския басейн през първата половина на І хил., но масовото заселване се е извършило към втората половина на същото хилядолетие. Второто предложение за хронологията на разселванията на славянските племена принадлежи на А. Шахматов. М. Грушевский, те предлагат периода ХІ-ХІІ в. А. Годинка, Ш. Бонкало. Ф. Фодор, смятат че славяните се установяват в Карпато-Дунавския басейн в началото на ХІІ до ХV в. и то по волята на унгарските крале. Унгарския изследовател Ваци Петер твърди, че славяните се заселват по тези територии след разгрома на Аварския хаганат, докато К. Дайковичу смята, че заедно с аварите са дошли и славяните.
По правилно е да поставим тези разселвания през първа-та половина на І хил. В началото на VІ в., Прокопий Кесарийски и Йорданес засвидетелстват нападения на славяни от т. нар. южна група, над териториите на Византия. Но според езиковедите в долнодунавските земи е имало и по-ранна славянска инфилтрация, те смятат, че към VІ – VІІ в. е настъпило и разделянето на южнославянската група на “българска” и “сърбо-хърватска”, като границата между двете групи се посочват Карпатите.
Към 60-те години на VІ в. в Карпато-Дунавския басейн се появяват и аварите, 566 г. е първото им нападение срещу Византия. По-късно аварите организират в Панония своята държава, която включва конгломерат от племена и народи (авари, славяни, българи и т.н.).
Също от Прокопий Кесарийски знаем, че в средата на ІV в. на полуострова проникват и българите. През 493 г. те осъ-ществили нападение в Тракия, а Юстиниан заселил кутригу-ри, като федерати в земите на юг от Дунав.
Въпреки кратковременното римско присъствие в земите между Карпатите и Дунав (около 164 г.), Н. Йорга, Бърнеску и други румънски учени развиват споменатата по-горе теза за континюитета във влашките поселения на север от Дунав. При споменатите факти за народите преминали или заселили се в Карпато-Дунавския басейн по време на Великото пресе-ление на народите едвали точно тази теза може да се приеме за историческа истина. Според мен дори и римляните да са колонизирали този регион, едвали романското население би се запазило точно във Влашката равнина след посочените набези на готи, хуни, славяни, авари и т.н. По вероятно е романският елемент да се е изтеглил във вътрешността на полуострова или към Карпатите, където да разчита на защитата на римските гарнизони и на естествените укрития по планините на Балканския полуостров и Карпатите. Това изтегляне е изрично засвидетелствано и от Флавий Вописк.
На основата споменатия по-горе континюитет и на авто-хтонната теория за произхода на власите, проф. Йорга разви-ва т.нар.”таласократия” (владичество над морето), с която се опитва да оправдае политическата самостоятелност на власите. На кратко според него Византия имала интерес да контролира само морските пътища и р.Дунав, за това и империята изместила столицата си в Константинопол. За Йорга във вътрешността на Балканския полуостров основна роля имали власите, които през V–VІ в. започнали да образуват автономии наречени от него “Народна Романия”.
Тази теория за политическите процеси при власите, както и за произхода им е категорично оборена още от П. Мутафчиев , за това аз няма да се спирам по-подробно на нея.
От ІV до VІІ в. земите на Долни Дунав станали люлката на българската държава и подслонили седемте славянски племена. Българското присъствие по тези земи за периода VII-X в. е засвидетелствано и по археологическите находки (фиг.4, 5.).
През VІІ в. над Карпато-Дунавските земи също са били под контрола на българите, който трае до края на Х – началото на ХІ в., когато Първото българско царство загива под ударите на константинополските императори. През този период земите на север от Дунав стават гранични за българската държава и според В.Златарски те са заселени с гранично население, практика която е продължена и от византийските василевси след Х – ХІ в. От “Азбучника” на Свидас знаем, че през 805 г. кан Крум води войни на запад и е с основна заслуга за унищожаването на Аварското ханство. За този период В.Златарски определя северните граници на България по следния начин: “... от устието на Сава, нагоре по Дунав и по устието на Тиса, после нагоре по цялото течение на тая река към горното течение на р.Прут и по нея до началото на Северо-Бесарабския окоп при Леово ...”. Доказателство за това твърдение на Златарски е прабългарският надпис върху съд от Надьсентмиклошкото съкровище (открито край едноименното село в Тран-силвания) от ІХ в., от което е известно името на местен бъл-гарски управител по тези земи - Бутаул.
Интерес представлява и въпроса за статута на тези земи след 1018г. В периода 971 - 1018 г. земите между Карпатите и Дунав влизат в състава на Византийската империя, като са включени в тема Паристрион. Реално обаче Византия не успя-ла да задържи за дълго контрола върху тях, 20-те и 30-те го-дини на ХІІ в. тук нахлуват печенегите, по-късно тук се появят куманите и узите, който сериозно разклащат, дори заличават византийската политическа власт на север от Дунав.
Според румънският историк Б. Къмпина сред румънското общество имало феодали, които сътрудничели на Цимисхи в опитите му на унищожи българската държава. Пак според него тези феодали били в центъра на румънските “държавни образувания” на север от Дунав.
По-различно е мнението на В. Златарски, П. Мутафчиев, Скабаланович и Ст. Младенов. Опирайки се на хрисовул от 1272 г. (по времето на Михаил VІІІ Палеолог), взаимстван от документ на архиепископ Герасим, сведенията на Йоан Ски-лица и Яхъя Антиохийски, В.Златарски смята, че покоряването на България е резултат от договор между Василий ІІ Българоубиец и българските боляри. По този начин били запазени преди всичко отделните области или воеводства, които по-рано се управлявали от свои воеводи, наричани сега “архонти” или “стратези”, защото са имали военна и административна власт и били назначавани направо от императора. Яхъя Антиохийски пише: “В Скопие императорът оставил патриция Давид Арианит за пълномощен стратег (οτρατηγός αύτοχοάτωρ), като го нарекъл “катепан на България”. “Пълномощен стрaтег” се равнява на главнокомандващ на армията, а такъв се назначава, само когато императора не взима участие в похода. Съдбата на Охридската църква също може да служи в подкрепа на това мнение. Василий ІІ не посегнал върху автокефалността й, но я понижил в архиепископия. Той закрепил утвърдения от българските епископи монах Йоан за глава на Охридската архиепископия. Освен това императора чрез грамоти възстановил диоцеза на бившата българска патриаршия в същия обсег какъвто тя имала при българските царе Петър и Смуил.
П. Мутафчиев и Скабаланович приемат разделението на българските територии на отделни една от друга теми. Ст. Младенов е на мнение, че българо-румънските княжества са просъществували като полунезависими от Византия през ХІ-ХІІ в., и че Второто българско царство е обединение на облас-тите на север и юг от Дунав.
През ХІ–ХІІ в. характера на тези земи изглежда се е запазил с тази разлика, че вече не били българска гранична зона, а византийска. Но както се вижда и от последвалите събития константинополските императори не успели да закрепят властта си в Карпато-Дунавския басейн. Унгария също не успяла да сложи трайно ръка над земите на юг от Карпатите. Крал Стефан І сломил съпротивата на българските боляри до р.Тиса, до към 1015 г., а тази на българите по Карпатите едва към 1030 г. Главна роля за неуспеха на ромеи и унгарци в опитите им да се закрепят по тези територии според В. Златарски изиграли полунезависимите феодали, свързани пак според него с българската държавна традиция.
Действително сведения за такива “княжества” или “вое-водства” присъстват в изворите. Българската историопис и от части румънската (Д. Ончул, Щефънеску) приемат, че населението в тези полунезависими формирования е със статут на погранично население, запазил се още от времето на българската власт по тези земи.
Такъв практически независим болярин бил Сеслав, гос-подар на град Вичин, който се споменава в 1084-1086 г. За-едно с други полунезависими български и печенежки първен-ци (Татуш, Сача) в Добруджа, подкрепили павликянския въс-танически вожд Травъл. В Анонимната хроника на крал Бела се говори, че пълководеца Тухутум от Трансилвания, който се заселил край Дунав и Тиса, в нея се споменава и друг пълководец – Джелу (края на ІХ в.). К. Джуреску приема тези сведения за доказателство в подкрепа на автохтонната теория за произхода на власите и за континюитета в политическото присъствие на източните романи в Карпато-Дунавския басейн. А според унгарския историограф Балинта Хомана унгарците завладяват Трансилвания от власите. Това също дава основание на Джуреску да твърди, че източноромански политически формирования се появяват в съответния регион преди ХІІІ в.
Тези теории на Джуреску са спорни, тъй като сведенията дадени ни от “Анонимната хроника ...” са съмнителни, освен това тези “влашки” пълководци не са споменати никъде другаде. От друга страна трябва да се има на предвид, че за католиците термина влах е синоним за православно население. По същия принцип руснаците означават православните християни на юг от тях с грък и гърци. Така например в германският епос от ХІІ в. “Песента на Нибелунгите” се споменава един “херцог Рамун от земята на власите” (der Herzog user Vlachen land). Според П. Коледаров този херцог е византиец от земята на православните. Демографската картина на север от Дунав също не е била такава каквато я представя Джуреску, а и повечето румънски историци. Тези земи са били в пределите на Българската държава още от времето на Кубрат и Аспарух, а власите се появяват тук след ХІІ в. В навечерието на падането на отвъд дунавските земи под византийска власт, те са населени с компактно българско население, защото в този период оформянето на българската народност вече е приключило.
За периода ХІ – ХІІІ в. са характерни непрестанни нашествия откъм дунавската граница на Византия, което води до анархия в Парастрион. Това е главната причина империята да загуби реалния си контрол върху териториите на север от Дунав. За да запазят влиянието си на север от Дунав ромеите прибягвали до една практика често използвана от тях в другите гранични зони на империята, но в този случай тя не дала желания резултат. Константинополските управници давали права на представители на местното гранично население, за да се противопоставят на външната опасност, но те вместо да се противопоставят реално на нашествениците, често влизат в съюз с тях и заедно опустошават византийските владения.
През 20-те години на ХІ в. започват нашествията на пе-ченегите, за чийто набези научаваме от Михаил Псел и Скили-ца. В началото на ХІ в. киевските князе отблъснали печенеги-те, а те притискани от узите и куманите се насочили на юг. Основните печенежки набези са през 1026 г. и от 1032 до 1036 г. В средата на ХІ в. пламнали вътрешни междуособици, властта на хан Тирак била оспорена от Кеген. Скилица разказва, че Кеген бил принуден да бяга и с 20 000 души преминал Дунав при Дръстър, като съобщил на архонт Михаил Аколут, че иска да премине на византийска служба. През 1048 г. Константин ІХ Мономах дал на Кеген три крепости край Дръстър и чин патриций. Това не се харесало на Тирак и през същата година той започнал война срещу Византия. Кеген заедно с византийските войски успели да разбият Тирак, а съплемениците му били пръснати по целия Балкански полуостров. Окончателната победа над печенегите е постигната едва през 1090 г.
След печенегите в долно дунавските земи нахлули узите. Около 1032 г. узите се появили между Дунав и Дръстър, те разбили византийските пълководци Василий Апокап и Ники-фор Вотениат, съюзили се с част от местното българско насе-ление и нахлули на полуострова, като техни отряди достигнали дори Елада. Според Скилица през 1064 г. узите преминали Дунав били 600 000, а според Зонара числото им е далеч по-малко – 60 000. Според Ана Комнина част от тях се заселили мирно в Добруджа. През 1080 г. синът на киевския княз Всеволд Ярославич – Владимир Мономах разбил узите, като по този начин ги принудил да си търсят нови местообитания по Долни Дунав. “Скитският род”, както ги нарича Ана Комнина сключва съюз с населението на десния бряг на Дунав – българи и печенеги. Чрез Аталиат знаем имената на двама управници на добруджанските градове. Това са споменатия вече Сеслав, управник вероятно на Вичин и Татуш, разпореждащ се в Дръстър. Името на първият е от славянобългарски произход, а вторият от тюркски, което свидетелства за значителната политическа и етнодемографска роля на новодошлите тюркски елементи. Византия сключва мир с “варварите” през 1091 г., според който куманите се изтеглят на левия бряг на Дунав, но този мир не бива спазван от номадските народи.
През ХІ в. териториите на куманите остават зад р. Буг. Въпреки, че те проникват на Балканите по пътя на наемниче-ството, кумански нашествия на юг от Дунав са засвидетелс-твани през 1078 г., когато заедно с печенегите преминават реката. Самостоятелните им нападения са от 1092 и 1114 г., като продължават до средата на ХІІ в. Куманите заемат ва-жно място в политическата и етническата карта на земите между Карпатите и Дунав, показателен за това е факта, че за ХІІІ в. за тези земи доминира наименованието Кумания (Cu-mania).
През ХІ – ХІІ в. в Долнодунавските земи настъпват освен политически и етнодемографски промени. Българската дър-жава е унищожена и на практика тук държавни граници липсват, тъй като Взантия не е способна да се справи нито с “варварите”, нито с местните феодални управници. Голяма част от пришълците (печенеги, узи, кумани) усядат по новите си местообитания, като в по-голямата си част се смесват с местното население, което в преобладаващата си част е от български произход. Други групи от тюркското население живеят под началството на своите вождове, често пъти приемани в структурата на византийския стратиотски институт. За тази асимилация свидетелства и Ана Комнина, която говори за т. нар. миксосварвари (μίξος βαρβαροι). Според В. Тъпкова-Заимова тези миксосварвари представляват смесеното тюркско население. П. Коледаров прибавя към тюркския елемент и местното българско население, за К. Дайковичиу това са варвари, които постепенно се елинизират.
През този период у Аталиат се среща още един интересен термин крайистърски скити, много е вероятно тези “скити” да са власи, които през този период да слизат към Дунав. Картина на поселищния живот от ХІ–ХІІ в. отново ни дава Аталиат. Той описва три типа селища: πόλεις – големи градове; χωξία – средни селища и έπαύλεις – лагери. Последния вид поселения В. Тъпкова-Заимова свързва с придошлото номадско-тюркско население.
В края на ХІ и през ХІІ в. се говори за власи, като “клеа-тори” т.е. вид войници охраняващи пътища и проходи, ско-товъдци, някои от които стават дори прониари – собственици на стада. Премахването на границите вероятно води до разд-вижване на това население.
Предвид статута на земите на север от Дунав, нелоялно-стта на местните български и тюркски управници, неспособ-ността на Византия да се наложи в тях чрез военна сила, е съвсем възможно, както смята П. Коледаров, отбраната на земите на север от Дунав да е подсилена с настанилите се там власи, организирани във воеводства. По този начин византийците вероятно са се стремели да закрепят властта си там, но това така и не става. Но и предпоставки за създаването на влашка държава все още липсват, а и след възстановяването на Второто българско царство долнодунавските земи преминават отново в рамките му.
Тези отчаяни методи на византийската власт да запази ролята си в провинциите някъде дава резултат, но не и по Долния Дунав. В такъв смисъл въстанието на Асен и Петър е логически завършек на политическите отношения по Долни Дунав през ХІ-ХІІ в. То намерило своята естествена среда в Паристрион. Избухнало като чисто феодално въстание, повдигнато при конкретен повод, то прераснало в освободително движение.
Румънската историопис приписва на това въстание на източно романското население, а династията на Асеневци е определена за влашка. Въпроса за произхода на Асеневци е дискусионен, но едва ли те произлизат от влашки род. Руската историопис свидетелства за куманския произход на името Асен – Осънь, Асинь, Асънь. Прозвището Асен-Белгун, също е тюркско – от куманските князе Белдуз и Булдюз.
Вероятно след 1186 г. териториите на север от Дунав се връщат в пределите на България. За това твърдение имаме категорични писмени доказателства. В анонимното “Описа-ние…” от 1308г. принадлежащо вероятно на монах францис-канец пише, че по средата на Българското царство “минава реката Дунав”. Никита Хониат разказва, че българските войски се съединили със “скитите”. Вероятно става въпрос за куманите, които обитавали земите на север от Дунав, тъй като византийските автори, както споменах по-горе, имат склонност към архаизация на термините с които обозначават различни народи. При описанието на татарските завоевания в Карпато-Дунавските земи Рашид ад Дин поставя р.Дунав по средата на Българската империя. В “История на кръстоносците” може да се прочете следното: “etiam partem Bulgaria circa Danubium et partes Tracie”, у Ансберг срещаме: “in Bulgariae maxima parte ac versum Danubium, quousq ue mare influat”, в превод от В.Златарски: “също част от България около Дунав и части от Тракия”; “в по-голямата част на България и към Дунав, докато се влее в морето”. В писмо до папата от 1203г. Йоан Каземарински свидетелства за българо-унгарска граница по Карпатите. Никифор Григора казва, че българския цар Михаил Шишман (1323 - 1330 г.) “наследил властта над българите отсам Дунава”. За В. Гюзелев това е доказателство, че българи има и отвъд Дунав, но за него по това време България вече е изгубила властта си над тези земи.
В края на ХІІ – началото на ХІІІ в. в политическата обстановка на Балканите, настъпили сериозни промени. През 1190 г. под покровителството на папа Инокентий ІІІ (1198 – 1216 г.) бил обявен ІV кръстоносен поход начело с граф Тибалд Бодуен, Луи дьо Блоа, Бонифаций и т.н. Главния резултат от този поход е унищожаването на Византия през 1204 г. и появата на нейно място на Латинската империя. Стрeмежите на новите властници в Константинопол за установяване на контрол върху Балканския п-в бързо са пресечени от цар Калоян (1196–1207г.), при битката край Одрин 12-13.ІV.1205г.
По това време обстановката в Карпато-Дунавския басейн също е сложна и динамична. Карпатите, където в предишните векове се разпореждали българските царе, сега били под унгарска власт. Трансилвания, като гранична зона на Унгария, била устроена във воеводство, етническият му състав бил разнороден – унгарци, саксонци, власи, шклери.
Земите от южните склонове на Карпатите до Дунав, спо-ред изброените писмени свидетелства били в пределите на България. Вероятно тези земи отново са играли ролята на гранични. Пример за това са взаимоотношенията между българските царе и настанилите се по тези земи през ХІ – ХІІ в. кумани. Унгарския крал Имре (1196–1204 г.) обвинил Калоян пред папата, че “след като присъединил към себе си многобройни тълпи езичници, той жестоко опустошил...”. по това време единствените възможни езичници в българските предели са куманите. В пратеничеството (1199-1204 г.) между цар Калоян и папа Инокентий ІІІ, също можем да намерим доказателства за наличието на българска власт на север от Дунав, по-точно в титлата на Калоян, който за да обоснове претенциите си за императорска (царска) титла се наричал “император на българи и власи”.
Управлението на цар Иван Асен ІІ (1218–1241 г.) се свърза с най-големия възход на Второто българско царство. В началото на 30-те години на ХІІІ в. Иван Асен ІІ преориентирал дипломацията си в търсене на съюз срещу Латинската империя. Причина за новия курс на политиката му е обявяването на бившия йерусалимски крал Йоан дьо Бриен за император през 1230 г. Такъв съюзник Иван Асен ІІ намира в лицето на Никейската държава. Така през 1235 г. окончателно бил сключен договора между България и Никейската империя, Иван Асен ІІ скъсал с католицизма и върнал българската църква към лоното на православието. От тази година е възстановено и патриаршеското достойнство на българската църква. Спирам се на тези събития, защото според някои историци след скъсването на отношенията между Българската и Римската църква, и несигурното положение на Латинската империя, чийто гарант се явява именно папата, православното население в Унгария било подложено на репресии и голяма част от него се спуснала на юг от Карпатите. За П. Коледаров, когато Иван Асен ІІ скъсал унията с папата (1231 г.) православното население напуснало Карпатите. Според В. Златарски тази преселническа вълна била причината за българо-унгарската война от 1232–1233 г. По време на тези събития за кратко съществувало маджарско Северинско банство, а крал Андрей си присвоил титлата “Rex Bulgariae et Cumaniae”. Това банство било възстановено от крал Бела ІV през 1264 г., а през 1265 г. по тези земи били заселени йоанитите, за да спрат именно тези изселнически вълни. Търновската власт пък организирала във воеводства православното население, под командването на местни или свои първенци.
За този период се отнасят и първите сигурни сведения за политически формирования между Карпатите и Дунав. В була от 1234 г. на папата и от 1247 г. на унгарския крал се говори за местни управители, които са наречени “mayors terra” и били подчинени на Унгария. Става въпрос за Йоан, Литовой, Фаркаш, Сенеслау(в). Първите трима са фиксирани по Дунав и в западните части на този регион, а последният по течението на р. Арджеш. статутът им не е много ясен, предполага се, че западната част на карпатската долина до Железни врата е под контрола на Унгария, а земите на изток са под контрола на българи и кумани. Това положение, естествено с известни изменения се запазва до татарското нашествие от 1241–1242 г.
Легендата за основателя на “влахо-българските воеводс-тва” в Олтения – Раду Негру, преди това “дук на Амлаш и Фогараш”, бива отнасяна към 1220 г. Тогава според анонимната хроника “Istoria ţarï româneşti decănd au descălicat provoslavnicï crestini” Раду Негру преминал Карпатите и в Мунтения основал град Къмполунг, като издигнал голяма черква, след което се спуснал към Арджеш, където издигнал голям град и го превърнал в столица. Според Ксенопол това е исторически правдоподобно, като според него след междуособиците в Унгария от 1290 г. и гоненията на православните, Раду Негру избягал от Седмиградско. Ксенопол не смята, че обособяването на Влашко е резултат от раздробяването на Търновското царс-тво, тъй като столиците му се движат от север на юг, а в Трансилвания са засвидетелствани още две воеводства. Д. Ончул смята че Раду Негру не е действителна личност, а е “един политически образ, който олицетворява обединението на България и Влашко.
Според друг румънски историк К. Джуреску сведения за влашки воеводи има още от ІХ в., но както уточних по-горе тези сведения не отговарят на истината, а и не са засвидетествани в други извори. Според Джуреску между Карпатите и Дунав до към 1300 г. се консолидирало Влашкото воеводство. Той се опира на документ от 1222 г. свидетелстващ за terraBlacorum, където била и silva blacorum et bissenorum и булата на унгарския крал от 1247 г. Зачатъците на влашки политически организми Джуреску локализира воеводството на Литовой по р.Жиу, на изток до Дунав; на Йоан в югоизточна Олтения; на Фаркаш – североизточна Олтения; на Сенеслав в западна Влахия.
Сведенията за тези велможи и воеводи са неоспорими, но що се отнася до “влашкия” им произход, може да се спори с официалната румънска историопис. Имената на Литовой и Сенеслав говорят за славянския им произход, а Йоан е типич-но християнско име, което може да бъде носено от българи, власи, гърци, сърби и т.н. Не е сигурно и чий васали са били тези велможи, тъй като след възстановяването на Българското царство тези територии стават гранични между него и Унгария, а конфликти тук, както отбелязах по-горе не липсват. Рашид ад Дин, “Анонимното описание” от 1308г. и “История на кръстоносците” пряко свидетелстват, че поне до татарските нашествия земите на север от Дунав са в пределите на българската държава. Възможно е разбира се в най-западната част на влашко за различни периоди от време властта да е преминавала в унгарски ръце. Но според изворите и основните изследователи за самостоятелно влашко воеводство все още не може да се говори, воеводите са били или под български или под унгарски суверинитет.
В земите между Карпатите и Дунав държавообразувателните процеси вървят много бавно и трудно, а допълнителен удар върху тях нанасят татарите през 40-те години на ХІІІ в., като едва с упадъка на Златната орда в края на ХІІІ - началото на ХІV в. в тези територии са се развили воеводства, а по-късно и княжеството на власите.
През средата на ХІІІ в. голяма част от Европа е подложе-на нови “варварски” нашествия. В 1240 г. татарите опожари-ли Киев, а през следващата година начело с Бату нахлули в Унгария и разбили унгарците при Мохи. От Галич се отделил отряд, който в две колони преминал Карпатите. Едната колона водена от Кадан минала през прохода Радна и по р.Бистрица се отправила към Арад и Пеща. Другата колона минала през прохода Ойтози и по долното течение на Протуш, Горен Олт, през Себен се отправила за Болгар (дн. Алба Юлия). Тази втора колона също се разделила на два отряда: десен начело с Орда и ляв начело с Кадан. Основният източник за техните нашествия е арабския географ Рашид ад Дин. Той разказва следното за татарските нападения през 1241г. “...преминаха планините (Карпатите), за да навлязат в страната на булгарите и на башгирдите. Орда който вървеше надясно, премина страната на Илауте (р. Олт) и видя, че срещу него иде Безеренбам (бан Бесараб) с войска; последният биде разбит. ... Буджек премина планините на тая страна (Седмиградско), за да навлезе в Кара-Улак (=Каравлашко, т.е. дн.Олтения) и порази народите Улак (=власи), премина планините ...“. Орда разбил пресрещналия го бан Басараб по река Жиу. От отряда на Кадан се отделил Буджск, който също преминал Карпатите и по течението на Олт се насочил към воеводството на на Сенеслав. Татарски отряди проникнали и в отвъд дунавските земи на България, но въпреки, че Рашид ад Дин премълчава поражението им, те най-вероятно са били отблъснати от цар Иван Асен ІІ. За тази последна победа на българския цар може да се съди от движенията на тази татарска група, която много бързо променила посоката си и се насочила към Сегет, за да се обедини с останалите татарски сили. Освен това хрониката на старофренски от Филип Мускек също свидетелства за тази победа на българите.
От това описание на татарските нашествия дадено ни от неутрален автор, смятам, че по това време по-голямата част от влашката равнина била под властта на Търново, но по вси-чко изглежда, че местните феодали вече разполагали със зна-чителна власт, щом имали на разположение собствени войски, макар и последните да не са представлявали проблем за разучаващите татарски отряди на Буджск и Кадан. Това твърдение го отнасям за източната част на тези територий. В западните предели изглежда воеводството на Басараб се ползвало с по-голяма независимост. В грамота от 20.VІІ.1251 г. на папа Инокентий, за привилегиите на йоанитите, дадени им от Бела ІV, воеводствата на Литовой и Сенеслав се изключват от унгарските предели, защото земята им Бела оставя на на власите, понеже последните я владеели до тогава. В. Златарски смята, че унгарците не искали да признаят, че са изгубили тези земи, но и ги смятали все още за свои, тъй като били населени с изселници от техните земи. Тези същите земи са наречени от францисканския монах Вилхелм Рубурк през 1253г. “Асенова земя”, защото били владение на Михаил ІІ Асен (1246–1256 г.).
Така по всичко личи, че политическата обстановка в за-падната част на Влашко била доста динамична, главно заради сблъсъка на интереси в тези територии между България и Унгария.
Съдбата на земите между Карпатите и Дунав след 40-те години на ХІІІ в., до окончателното оттегляне на татарите от тези земи (края на ХІІІ–ХІV в.) не е много ясна, главно заради характера на татарския васалитет, който е установен тук. Ан-дрю Дандоло говори, че татарите “окупирали хазарската земя и българското царство”, но не е ясно за кое българско царство говори той (Дунавското или Волжкото), тъй като същият автор обозначава в друг документ Дунавска България със Загоре. Васалното положение на България към Златната орда трае до края на ХІІІ в., когато се разразила междуособица в татарската държава. Теодор Светослав успял да свали Чака от българския престол, а главата му изпратил на новия хан – Токтай, на следващата 1300 г. Теодор Светослав бил обявен за български цар, с което се сложило край на татарското господство над България.
В.Л. Егоров, Г.Б. Федоров и Л.Л. Полевой смятат, че Ногай е владял междуречието на Днестър и Прут, левия бряг на Дунав и Добруджа. Това противоречи с констатацията на същите автори, че границите на Златната орда, особено на запад били неопределени. Това било в практиката в монголските държави. Вилхелм Рубурк говори само за данък, който българските царе трябвали да плащат на татарите. Според П. Ников едва през 1285 г., след новите татарски набези от 1284/85 г. Георги Тертер вече бил поставен под прякото подчинение на Златната орда, а синът му Теодор Светослав бил взет в плен от татарите. Според Пл.Павлов татарското господство над България е подобно като това над руските княжества и се изразявало в едно двувластие.
По време на управлението на Ласло ІV Куманина, Литовой, който се разпореждал в Олтения и част от Южна Трансилвания, възстанал срещу унгарски крал. Литовой и брат му Бърбат били ликвидирани чак през 70-те години на ХІІІ в. От 1246 г. след свалянето на Калиман Асен, крал Бела ІV започнал да се нарича “Rex Bulgariae”, което според П. Коледаров е свързано с някаква териториална придобивка в земите на запад от р. Олт. Но по-вероятно е след 1233 г. румънските политически управители от българско попечителство да са преминали към унгарско. Освен това през 1247 г., унгарската власт заселила рицарите йоанити, вероятно като погранично население. Грамотата на Бела ІV е много ценна, защото хвърля светлина върху политическата организация по тези земи, осветява отношенията между зараждащите се местни политически формирования, рицарите йоанити и унгарската корона, а освен това и посочва основните отрасли на производството. Княжествата присъстващи в грамотите са на Литовой в Северин и на Сенеслав в Кумания. Според грамотата тези княжества се ползвали с известна автономия, но под сюзеринитета на унгарския крал. Последният задължавал местните управители да сътрудничат на рицарите и обратно. В случай, че Унгария воюва срещу Византия, България или куманските военни сили на северинските земи също били мобилизирани. Това са типично феодални отношения между сеньор и васали. Когато местните феодали не били доволни от решенията на рицарите, тогава те можели да се обърнат директно към краля.
След смъртта на Михаил ІІ Асен (1246 - 1256), Ростислав Михайлович успява да откъсне част от северозападните бъл-гарски територии. През август 1259 г. ни е известен поход на магистър Чака в Малко Влашко, който според В. Златарски бил с превантивна мярка, срещу обезлюдяването на маджарските територии и изселническата вълна на юг от Карпатите. През 1260 г. български войски настъпили срещу Северинското банство, но магистър Лаврентий ги отблъснал.
До 1273 г. управлението на банствата Мачва, Браничево-Кучево било поверявано на унгарски сановници, а след тази година във Видин се установил рода на Шишмановци, който най-вероятно е от кумански произход.
Така на рубежа между ХІІІ и ХІV в. политическата карта на териториите между Карпатите и Дунав била доста динамична и разнородна. Тук се сблъскват Златната орда, Унгария и България. При присъствието на тези три политически сили за съответния период, съвсем нормално е държавообразувателните процеси при власите на север от Дунав да се забавят и да се изразяват само като феодални владения под сюзеринитета на унгарската корона, Търново или Златната орда. От друга страна сблъсъка с тези три държавни традиции способства за политическото осъзнаване на власите, което се изразява в началото на ХІV в., когато Златната орда, България и Унгария фактически губят контрол над Влашката равнина.

Няма коментари:

Публикуване на коментар