петък, 6 ноември 2009 г.

"Теории за произхода на власите"

" Theories about the origin of the Vlachs"

Георги Николов Ангелов

Занимавайки се с държавообразувателните процеси във Влашко е необходимо първо да се разгледат теориите за етногенезиса на самите власи. В историческата наука въпросът за произхода на власите си остава неразрешен въпреки, че вълнува историци, археолози, лингвисти, етнографи още от началото на ХVІІІ век. Мненията и хипотезите варират между наследници на романизирани даки, траки, елини, келти или наследници на римски пастири от Италия, а някои учени като М.Бела смятат власите за българи. Въпросът за произхода на власите си остава енигма в средновековната история поради ред причини. На първо място ще отбелeжа липсата на достатъчно писмени извори, а и наличните не са достатъчно ясни, което води до различното им тълкуване от учените защитаващи една или друга теория. За това спомага и склонността на византийските автори към архаизация на имената на народите. За съжаление през годините този проблем е политизиран и то не веднъж. Друго препятствие пред разрешаването на този проблем е факта, че за разлика от българите и сърбите, власите нямат ясна държавническа традиция. Самият термин “влах” все още не се тълкува еднозначно от учените, едни смятат, че той е натоварен с етническо значение, а според други той е професионален термин. По своя характер aсимилационните процеси между две или повече етнични групи са сложни, нееднородни, хронологически и пространствено разпръснати, това важи с пълна сила за етногенезиса на източните романи или власи. Нещата се усложняват допълнително, когато гово-рим за народи с близки елементи в културата или пък такива, които обитават съседни територии. От друга страна в перио-да на формиране на новите феодални порядки тече процес на нивелировка в политическата, социалната и етническата картина на Балканите. Всички тези обстоятелства затрудняват изследователите на проблема за етногенезиса на източно романското население.
Моята цел в тази глава не е да разреша този проблем окончателно, а да разгледам основните хипотези, с техните нюанси и защитниците им. Това ще е необходимо при изясняване началото на държавообразувателните процеси на власите на север от р. Дунав.
По въпроса за произхода на власите са се оформили две основни теории – автохтонна (карпатска) и миграционна (балканска). Съществува и трета, по-нюансирана теория - т.нар. келтска теория.
Автохтонната теория датира още от началото на ХVІІІ в. и е застъпена и до днес в румънската историопис. В най-общи линии тя защитава идеята, че власите са потомци на романизирани даки и гети и живеят в земите заключени между Карпатите и Дунав от Античността до наши дни. Пръв я изказва Димитрий Кантемир в произведението си “Описание на Молдавия”, където определя власите за наследници на романизирани даки и гети. През ХVІІІ в. тази теория среща подръжници и сред славянските хуманисти в Австрийската империя – Шаферик и Томашика. След обединението на двете княжества Влашко и Молдова през 1856 г., тази теория си остава основна в румънската историопис. След Балканските войни и Първата световна война автохтонната теория е подета от Н.Йорга и Панаитеску. През 1922 г. излиза книгата на проф.Н.Йорга “Formes byzanties et realites balcaniques”. В нея той изказва теорията си за автохтонния произход на власите, които за не-го са населявали дунавските земи от древни времена и не са ги напускали през Средновековието. Проф.Н.Йорга развива и т. нар.”таласократия”(господство над морето), според която преместването на столицата на Римската империя в Констан-тинопол има за цел охрана на морските пътища, а византийското присъствие във вътрешността на Балканите през VІІ – VІІІ в. било номинално. По този начин румънският учен се опитва да аргументира концепциите си за континюитета на влашките поселения на север от Дунав, но и за непрекъснатата политическа автономия на власите още от римско време. За Йорга през Средновековието на Балканите основна роля заемали власите, а според него българите и сърбите не били от решаващо значение не само в етнодемографските, но и в политическите процеси на полуострова. Това твърдение може да се обори от факта, че в средновековните извори до ІХ в. за власи не се говори. Едва ли византийските хронисти, а и не само те, не биха забелязали тази роля на източно романското население, ако то разбира се е имало такава важна роля в събитията на Балканите, както твърди Йорга. Румънският учен подценява и ролята на българите над земите между Карпатите и Дунав през VІІ-ХІІІв., а деспотите на Карвунската земя за него са от влашки произход. Идеите на Йорга са оспорвани от проф.П.Мутафчиев. Според него влашкият етнос се е обосо-бил сред славянско обкръжение, тъй като по време на различните “варварски” набези на границата на Античността и Средновековието романското население по тези земи е до голяма степен унищожено, а до ХІІ - ХІІІ в. за власи на север от Дунав не се споменава.
През 1956 г. се създава „Комисия за изучаване формира-нето на румънският език и народност” към Румънската академия на науките, която трябва да освети в по-голяма точност тези процеси. През 60-те години на ХХ в. Румънската историопис разделя етапите на обособяване на източнороманското население на три: 1/ между бронзовата и желязната епоха до І в. от н.е., период на обособяване на тракийската етническа общност; 2/ от началото на ІІ в. от н.е. до V в. – романизация на гето-дакийското население и 3/ от V в. до първите векове на ІІ хилядолетие – период на асимилация на славянският елемент от страна на романизираното население.
В търсенето на доказателства за тази теория румънските историци и археолози се опират предимно на археологически доказателства, които в повечето случаи са погрешно тълкува-ни от тях.
Пример за такова тълкуване е това на проф. Йон Нестор относно периодизацията и характера на културата Дриду, по-ставена от него в Х в. Въпреки, че първоначално тази концепция е посрещната с резерви от М. Комша и М.Д. Матей, през 1967 г. излиза монографията на Е. Захария “Разкопки в Дриду”, където автора застъпва тезата за романския характер на културата. Според Е. Захария културата Дриду трябва да е романска, тъй като след 971 г. българската държава губи власт над земите на север от Дунав. По този начин се обяснява етническата принадлежност на Дриду. Определя също така и основните етапи на формирането на румънската култура по следния начин: римска епоха (до ІІІ в.); културата Сънтана де Мурещи (ІV в.); културата Братей (V-VІ в.); Ипотещи-Къндещи (VІ-VІІ в.); Безид, Сълашури и Филиаш (VІІ-VІІІ в.); Сату Ноу (фиг. 3.), Капул Виилор (VІІІ-ІХ в.) и Дриду (края на Х в.). По този начин Е.Захария се присъединява към твърденията на Йорга, Панаитеску, Йон Нестор за автохтонния произход на власите и континюитета в етническото, политическото и културното развитие на влашката народност. Първата култура от тази периодизация според Г.Г. Литаврин е смесена: гето-дакийски и сарматски и други елементи. За Комша и Федоров културите Сату Ноу, Балта Верде, а и Дриду са с преобла-даващ славянски характер.
На тази концепция на Е. Захария се противопоставят Ив. Божилов, руските учени Артамонов, Великанова и И.Г. Хинку. Те не са съгласни с датировката и отнасят тази култура към Първото българско царство. К. Миятев и Ал. Кузев смятат, че крепостта при Дриду е омуртаговият “преславен дом на Дунав”, а румънския византолог П. Нестур я определя за Малки Преслав.
Другото доказателство на Е. Захария за романския хара-ктер на Дриду – керамиката, също е оборено от Ив.Божилов. Керамиката от група “А” (с врязани вълнообразни и успоредни линии) е римо-византийска, а тази от група”Б” (сиво-черна с изпъкнали ивици) според последните проучвания е номадска, а Артамонов определя тази керамика като българска. Въпреки нюансите в хипотезите, тази култура, а и другите култури по Дунав не могат да се определят като романски. Писмените сведения, на които се опира Захария също не говорят за романски характер на населението около Дунав и на север от него.
Един от най-дискутираните въпроси е за произхода на споменатия от Ана Комнина т.нар. “скитски народ” (γένος τισκυτικόν). Това определение е използвано от нея за “варварски” нахлувания на юг от р.Дунав през ХІ в. Споменати са и имената на няколко управители на дунавските градове – Хали, Саца, Татущ и Сеслав. Пръв Василевски обръща внимание на този “скитски народ”, като го определя за руско племе. Н. Йорга определя този народ като романско население. В. Златарски не е съгласен и с двете мнения като смята този народ за узите. Той е на мнение, че Ана Комнина не би използвала такова определение нито за някое руско племе, нито за печенеги, нито за кумани, тъй като тези народи са й познати вече. Тези събития съвпадат с първите появи на узите на юг от реката, освен това съдбата на това “скитско племе” съвпада с тази на узите. През 1064г. група узки племена преминават на десния бряг на Дунав, но е разбито. По отношение на произхода на управителите на дунавските градове, имената им говорят добре за етническия им произход, името на Татус и Сача са от печенежки произход, докато това на Сеслав от български.
В т.нар. “Записки на гръцкия топарх” се говори за българо-византийските отношения по времето на Самуил, Ана Комнина под власи не влага етническо определение, в Анонимния нотарий на крал Бела ІІІ също се говори за славяно-българско население на север от Дунав, но не и за романизирано население. “Повесть вреременых лет” свидетелства, че княз Светослав е превзел 80 града по долното течение на Дунав от българите. Обеците тип bijlo brdo и строителната техника също говорят за славяно-българския етнически произход на населението по тези места. Тези аргументи на Артамонов, Божилов и други учени оборват концепциите за автохтонния произход на власите и за континюитета на романското население между Карпатите и Дунав.
Друга част от румънските историци развиват също авто-хтонната теория, но според тях континюитетът на източно романското население е засвидетелстван само в Трансилва-ния. Към това мнение се присъединява и Г.Г.Литаврин в серия от статии издадени под заглавието “Влахи византийских источников Х-ХІІІв.” през 1972г.
Според Литаврин континюитета на дако-романското на-селение след 271 г. до V в. може да се проследи единствено в Трансилвания. По време на Великото преселение на народите романизираното население от равнинните части на Карпато-Дунавският басейн се изтегля към Карпатите, където намира естествена защита от варварските набези. Според археологи-ческите разкопки само в Трансилвания се наблюдава приемс-твеност между периода VІ – VІІ в. и предходните и то под силно славянско влияние. С експанзията на Първото българско царство по тези земи от ІХ – Х в., тук се заселва и романизирано население от Балканския полуостров. За разлика от Йорга, Е. Захария, Йон Нестор и Панаитеску, които пренебрегват или отричат славянското влияние в процеса на етногенезиса на власите, Литаврин и Комша смятат, че в третия период от този процес (V-ХІІв.) славяните играят важна роля в него, главно в материалната култура. За да обосноват своите теории и тази група учени се опира главно на археологически данни. Те са подкрепени и от Г.Б.Федоров и Л.Л.Полевой, които откриват паметници от т.нар. Балкано-дунавска култура (фиг.2, 3) през ІХ - средата на ХІ в.: в Мунтения, Олтения, Добруджа, част от Молдова и Трансилвания, като на север достигала до териториите на източните славяни. Според Литаврин израз на синтеза между славяните и роман-ското население е културата Буков, която принадлежи към Балкано-Дунавската култура. В нея той забелязва, освен сла-вянски и дако-романски, а в по-малка степен византийски черти.
Теодореску открива свидетелства за дако-романско – славянският синтез в културата Ипотещи-Къндещи (VІ-VІІв.) в североизточна Мунтения, която пак според него предхожда културата Дриду. М. Комша определя тази култура също за романо-славянска опирайки се на жилищата и керамиката разкрити там. Културата Ипотещи-Къндещи-Чурел за Литаврин е от VІ-VІІ в. и е разпространена в Мунтения и част от Олтения. Тя се характеризира с полуземлянки, лепена керамика от типа Прага-Корчак, открити са и римо-византийски керамични съдове и монети, които могат да се обяснят с близостта на Византия.
В края на І-то и началото на ІІ-то хилядолетие от н.е. ма-териалната култура в Карпато-Дунавския регион била изклю-чително със славянски характер, както се вижда от фигурите 4 и 5 от Приложение ІІ.
Курт Хордет разделя на четири периода битуването на славяните в Трансилвания: 1/ VІ - средата на VІІ в., когато славяните били все още незначителни на брой; 2/ средата на VІІ - началото на ІХ в.; 3/ първата половина на ІХ - до втората половина на Х в. - българската експанзия по тези земи; и 4/ началото на ІХ в. - до нашествията на татаро-монголите. Според него славяните спират да се споменават в Трансилвания към средата на ХІІ в., тъй като в диалектите на саксонските колонисти, настанили се в тези територии около 1150г., липсва славянски елементи. Следователно към този период славяните са асимилирани от романското население и унгарците. Тази асимилация се обяснява и с откъсването на тези славяни от източните и южните центрове на славянството. Това става възможно след унгарските завоевания в Панония, падането на Първото българско царство и разпадането на руската държава.
В опита си да защитят автохтонната теория част от ру-мънските историци „присвояват” още две археологически на-ходки на север от Дунав и принадлежащи на средновековната българска цивилизация – крепостта Пъкуиул луй Соаре и комплекса при Басараб ( дн. Мурфлатар).
През 1956 г. румънските археолози П. Диакону и Д. Вил-чеану започват разкопки на о. Пъкуиул луй Соаре (фиг.6, 7, 8, 9), намиращ се на 18-20 километра източно от Силистра. Двамата учени датират крепостта на острова към V-VI в., като я причисляват към византийската отбранителна система по Дунав.
Тези заключения са причината и за противоречията между български и румънски учени относно датировката, по-литическата и етническата принадлежност на въпросната крепост. Според В. Бешевлиев, А. Кузев, Р. Рашев, Ст. Вакли-нов, Д. Овчаров. Д. Димитров крепостта е построена по вре-мето на кан Омуртаг, като е възможно тя да е „преславния дом на Дунав”. Основанията за тези предположения не са ни-как малко. Квадратната конструкция, големите каменни бло-кове, с които са изградени стените, намерената там керами-ката, оръжията и оръдията на труда свидетелстват за българ-ския характер на крепостта.
По подобен начин стоят и проблемите между българската и румънската историопис относно разкритията при дн. Мурфатлар, отстоящ на 15 километра от Констанца.
През 1957 г. И. Барня и В. Биличиуреску разкриват ма-настирски комплекс състоящ се от: малка църква, параклис и монашески килии. Този комплекс е датиран към края на Х в., като според румънските учени той принадлежи към културата на автохтонното романско население.
Барня и Биличиуреску не отчита, че от VІІ в. тези земи принадлежат към Българското канство. Българските археолози Ст. Ваклинов, Д. Овчаров, В. Бешевлиев, К. Попконстантинов категорично причисляват тези находки като част от българската култура. Освен керамиката открита тук, най-достоверното доказателство за българската принадлежност на манастирския комплекс са откритите надписи на кирилица (фиг.11).
Последната археологическа култура, на която ще се спра и смятам, че представлява интерес за разглеждания в тази глава проблем е културата Буков, разпространена в Трансил-вания.
М. Комша започва разкопки край с. Буков през 1956г., паралелно с тези на Нестор в Дриду. В Буков са разкрити два пласта: Буков-Ротар (ІХ – Х в.) и Буков-Тиока (втората полoвина на Х-началото на ХІ в.). И в двата пласта се наблюдават следи от пожар, вероятно причинен от печенешки нападения. В селището от ІХ – Х в. са разкопани полуземлянки и землянки, замазани с глина, с кръгли печки, керамика работена на грънчарско колело, византийски съдове, железни оръжия, чукове и т.н. В Буков ІІ са разкрити надземни жилища, развили се от предходния тип жилища, за М. Комша тези жилища са наследство от даките. На един от съдовете е открит знака “К”, подобни знаци и елементи от салто-маяцката култура са засвидетелствани и по византийски амфори и стрели. Съдейки по наличните кости от животни Комша заключава, че това население се е занимавало предимно със скотовъдство. Керамиката се разделя на три групи. І-та група съдове изготвяни на грънчарско колело, съставляват 50% от всички съдове. За М.Комша тази керамика е провинциално римска и е междин-на между античната и средновековната романска керамика. Но орнаментите и пропорциите на тази керамика говорят и за славяно-българско влияние. ІІ-та група е представена от гърнета с крушовидна форма, без ръкохватки, също изработени на грънчарско колело. Тази група съдове носят славянски черти и съставлява 40% от керамиката от Буков. И ІІІ-та група принадлежи към салтовския тип и е 10% от керамиката. М. Комша определя тази култура за романска, а славянските и салто-маяцките елементи ги обяснява с българското политическо присъствие по тези земи през ІХ – Х в. В монографията си от 1978г. “Древнорумънска материална култура (поселения VІІІ - Х в. в Буков-Площи)” М.Комша прави нова датировка на културата Буков: Буков-Ротар, Буков-Гаспар и Буков-Тиока. В новата трактовка на тази култура етничният й характер е изцяло дако-романски и в материалната, и в духовната традиция. Полуземлянките и землянките с открито огнище за автора са дакийско наследство. Основният аргумент на Комша за дако-романския произход на населението от Буков е керамиката изработвана на грънчарско колело. Без да отрича романският елемент в тази култура Литаврин, Федоров и Полевой не са съгласни с тези изводи на Комша. Землянки с открито огнище са известни из цяла Дакия още в пред римско време. Полуземлянките са характерни и за славяните, а печките служещи за отопление се срещат при романи, славяни и българи. Литаврин не е съгласен и с дако-романския характер на керамиката, определен от Комша. Първата група, определена от Комша като дако-романско наследство и съставляваща 50%, по орнаменти принадлежи към салто-маяцката култура – с линейно вълнообразни елементи. По този начин Литаврин отхвърля възможността да се определи етническия състав на населението по типа жилище и керамиката. А да се определя точно етническата принадлежност на дадено население по оръдията на труда, животинските кости, римските игли или музикалните инструменти е невъзможно.
През ХІ – ХІІ в. в Трансилвания и Банат, а и на Балканите тече процес на демографски растеж, което довежда до спускането на големи групи хора от планините към равнините. Съвсем възможно е по това време и власите да потърсят нови местообитания, заради нарасналата си численост. Според Литаврин процесът на етногенезис на източно романското население за периода ІХ – ХІІ в. е отразен в културата Буков, която се явява разновидност на Балкано-Дунавската култура разпространена на територията на Първото българско царство и в по-голямата част от днешна Румъния. Според него главните отлики на Буков са жилищата с открити огнища, известен тип керамика и западно славянското влияние. След гибелта на Първото българско царство на север от Дунав Балкано-Дунавската култура изчезва, но някои елементи, като керамичния комплекс свързан със салто-маяцкото грънчарство се влива в местната култура. Процесът на етногенезис на власите според Литаврин завършва към ХІІ в., като І елемент от тази народност е дако-тракийският, ІІ е латинският, а ІІІ е славянският. По този начин той се противопоставя на Бал-канската теория, според която власите идват в Трансилвания около ХІІ – ХІІІ в., а според унгарските източници от ХІІ в., при завоеванията си по тези земи, унгарците заварват власите заедно със славяни, българи и римски пастири. В края на І-то и началото на ІІ-то хил. материалната култура на някогашната провинция Дакия е преимуществено със славянски характер, за Литаврин това не е доказателство, че романско население липсва. Според него когато това романско население слиза от планините към равнините то се натъква на широко разпространена славянска култура към която се приспособява. Това “приемане” на славянската култура се дължи главно на бита на власите. Те са скотовъдци, а този начин на живот не предполага трайно усядане, развитие на занаяти и земеделие. В новите условия на живот и усядането им, власите възприемат материалната култура на уседналия народ с когото са в постоянен контакт - славяните. Славяните обитаващи равнинните територии между Карпатите и Дунав са тези от т.нар. българска група, но през ХІІ – ХІІІ в. тези славяни заедно с прабългарите са образували единен народ – българският.
Като доказателства подкрепящи автохтонната теория румънските учени се опират и на традиционната, материалната и духовната култура: приемственост на древните местни типове рала с елементи на римския плуг, керамиката, типовете жилища, приемственост в земеделието на дакийските племена със съвременните румънски селяни, различни култове към бика, мечката и т.н. Такива факти не могат да бъдат надеждно доказателство за произхода на един или друг народ, в това число и на власите. Сходствата в традиционната култура на два или повече етноса могат да бъдат с конвергентен произход или да са резултат от взаимовлиянията между различните племена и народи. В Карпато-Дунавския регион примерите за такива взаимоотношения между различните етноси преминали или пребивавали тук са многобройни и интензивни още от Античността, в епохата на Великото преселение на народите тези влияния стават изключително интензивни и траят през цялото Средновековие. Дори в съвременна Румъния наи-менованията на различни земеделски и растителни продукти (ръж, овес, тиква, праз и др.) са от славянски произход, тер-минологията в рибарството по Дунав също е със славянски характер. Неимоверно голяма роля в тези взаимни влияния указва и религията, православни християни са и власите, и българите, и сърбите, и гърците, някои от номадските народи минали през тези земи също приемат Християнската религия.
Проследявайки възникването, развитието и основните идеи на автохтонната теория възникват и някои въпроси, на които защитниците й или не успяват да дадат убедителен от-говор, или пък въобще не се опитват да отговорят. Първият от тях е: как така населението в периферията на империята запазва латинския си характер, а примерно това от провинция Далмация, която е във вътрешността на Римската империя, губи романската си идентичност? Римското господство над земите на север от Дунав трае от 106 до 271г., период недостатъчен за латинизацията на местното население, което дори не е свързано с търговския обмен. Освен това Флавий Вописк съобщава, че когато император Аврелиан решил да премести границата на десния бряг на Дунав, той изтеглил и всички романизирани елементи (войски, администрация и т.н.) от изоставените територии. Едва ли поданиците на империята ще предпочитат пряката опасност от различните “варварски” племена, опустошавали тези земи, пред защитата на римските легиони и крепости в Мизия. Не трябва да се изключва и възможността това население, както смятат Дайковичу и Г.Г. Литаврин, да се е изтеглило към планините. Според него по археологически данни континюитета на дако-романското население от 271г. до V в. може да се проследи само в Карпатите, но не и на територията на днешно Влашко. По време на Великото преселение на народите през земите между Карпатите и Дунав преминават множество племена и народи като алани, готи, авари, българи, славяни и е несериозно да се твърди, че романското население не само успява да се запази, но и съхранява политическата си автономия, както е според Н. Йорга. Проследяването на сложен процес като етногенезиса на даден народ не може да се разкрие единствено чрез информацията давана ни от археологията. В ранното Средновековие носителите на една и съща материална култура могат да са от различен етнос. Писмените извори също не подкрепят автохтонната теория, в тях власите се появяват на историческата сцена за пръв път през Х в., но до ХІІІ в. за власи на север от Дунав не се споменава. Изключение прави само “Gesta Hungarorum” (Деяния на унгарците) считано за дело на анонимния секретар на крал Бела ІІІ, който споменава за такива групи население по средния Дунав. За някои този извор използва информация от ХІ в., той говори и за три славяно-влашки княжества по Дунав, което още повече хвърля съмнения за достоверността му. Още през 1783 г. Франц Йосиф Сулцер отхвърля въз-можността такива княжества да са съществували, тъй като те не се споменават никъде другаде, към него се присъединява и Королюк. Дори и да е било на лице влашкото население по тези земи към ХІ в. то едва ли е било в състояние да създаде държавно формирование. Лингвистичните данни също не са в полза на тази теория, въпреки че според К. Дайковичу славянските думи в румънският език се дължат на асимилацията на славяните, а не на балканската им прародина.
Втората основна теория е миграционната (балканска), която също възниква през ХVІІІ в., но в Хабсбургската импе-рия. За неин основоположник се смята Шулцер, миграционната теория се защитава и от Рослер, Енгел, Андре дьо Ни, Д.Ангелов и др. Сравнена с първата теория балканската стъпва върху солидна историческа база, тъй като по време на римското господство над Балканите латинизираното население в Мизия и Илирик е с по-трайно присъствие, отколкото това на север от Дунав. Според миграционната теория влашкият етнос се консолидира на юг от р.Дунав, но от тук започват различията между учените относно кога и къде е станало това, чий наследници са те – на траки, илири, елини или на българи, а главният спор е за времето на преселване на север от Дунав. Българските учени Д.Ангелов, Т.Балкански и Бл.Няголов смятат власите за романизирани траки и илири. М.Бела определя власите за потомци на българите. Третото мнение за етническия произход на власите в рамките на балканската теория е изказано от гръцкия учен Г.Лазароу, той говори за елини-влахофони, следователно власите са латинизирани елини. Според Йоан Кинам власите са потомци на пастири от Италия, дошли на Балканите по време на римското господство над тези земи. Тези сведения на Йоан Кинам трябва да се разглеждат по-критично, тъй като той се опира на устната традиция. В средата на ХХ в. Андре дьо Ни изследвайки балканските влашки диалекти стига до извода, че влашкият етнос се е консолидирал на територията между р.Морава и Тесалия. Тази хипотеза се потвърждава и от писмените сведения на Йоан Кинам, Кекавмен, Никита Хониат и др., които фиксират за пръв път власи именно в този район. Топонимията също може да бъде използвана като доказателство за балканската прародина на власите. От Античността до към ХІІІ в. под наименованието Влашко са известни различни региони, като всички са на юг от Дунав. Във византийските източници от Х – ХІІІ в. под власи се разбира етнос обитаващ Епир, Тесалия, Халкида, в края на ХІІ в. Тесалия е наричана Велика Влахия. Влах, влашко се срещат и в топонимията по Адриатика, Черна Гора, Далмация – Мавровлах, в Сърбия – Стари Влах и Влашка земя, в мъгленско и костурско също се среща този топоним.
Относно преселванията на власи на север от Дунав също битуват няколко мнения. Енгел и Шулцер смятат, че това е станало още по времето на кан Крум. Роберт Рослер твърди, че основното преселване на север станало по времето на Асеневци. Според Василка Тъпкова-Заимова преселение на власите е било възможно след унищожаването на Първото българско царство, т.е. ХІ – ХІІ в. Последното твърдение се потвърждава и от “Gesta Hungarorum”, засвидетелствали власи по Средния Дунав и в Трансилвания през ХІ – ХІІ в. В съставения в края на ХVІІІ в. на румънски език летописен свод на Влашкото воеводство се съобщава: “ Преди всичко трябва да се почне с румъните, които са се отделили от римляните и побегнали на север. Поради това те, като преминали р.Дунав, поселили се в Турну Северин, а други в унгарската земя...”. Този извор също се опира на устната традиция, както и Йоан Кинам, който твърди, че власите идват от Италия. Летописния свод на Влашкото воеводство дава основание на П.Коледаров да смята, че власите от Велика Влахия са се преместили в Карпатските планини като погранична население от византийските императори с цел да се месят в междуособиците в Унгария по това време. Освен това и природните условия отговарят на основният поминък на власите през този период – скотовъдството. Относно преселването на север, според мен едно е ясно, че това едва ли би станало по време на славянското преселение на Балканите (V - VІІ в.), а през ХІ – ХІІ в. са на лице подходящи политически предпоставки, защото след гибелта на Първото българско царство, земите между Карпато-Дунавския басейн и вътрешността на полуострова попадат в пределите на Византия, а на север от Дунав империята не е в състояние да упражнява контрол.
Тази теория е подкрепена от историческите извори. До ХІІІ в. за власи се говори единствено на юг от Дунав, с изклю-чение на по-горе посочения унгарски документ. Андре дьо Ни по лингвистичен път локализира прародината на власите между р.Морава и Тесалия. А липсата на археологически дан-ни за влашки култури на юг от Дунав не може да бъде доста-тъчно солиден аргумент за отхвърлянето на тази теория. Както се видя от разгледаните до сега археологически култури, нарочени от румънската историопис за дело на източно-романско население, по тях не може да се проследи етногенезиса на власите. Единственото слабо звено в тази теория е времето на преселване на север към Карпатите.
Именно това обстоятелство, липсата на писмени сведения за източно романско население на север от Дунав до ХІІІ в., поминъка на това население, а и самото им име кара акад. Шахматов да формулира третата теория – келтската. Той е подкрепен от Топаров и В.П. Кобычев. В основни линии тази теория следва следната идея: власите са потомци на келтското население обитавало Карпато-Дунавския регион още преди тук да се появят римляните, в тези земи те се смесили с траки и илири, по-късно били романизирани, по време на Великото преселение на народите върху тях влияние оказали и “варварските” народи и най-вече славяните.
С келтската теория се обяснява средновековното наиме-нование на съвременните романи – влахи. Според акад. Шах-матов, Топаров, Кобычев, а от българските историци проф. Хр. Матанов влах (βλαχος, olah, valach, волох, wloh) произлиза от келтското племе волки и обозначава пастирско население. Немците наричали всички келти wallach, welsch, по-късно те наричат така и романското население. Днес поляците наричат Италия – Wlohy, а в полския език с wloh се обозначава романизираното население в Карпато-Дунавския регион и жителите на Апенинския полуостров. В края на 40-те год. на ХХ в.
Сведенията за присъствието на келтски племена в Юго-източна Европа датират още от ІІІв. пр. н.е. и се срещат при историците Нимфис от Хераклея и Деметрий от Калатите, но най-ценните са тези на Поливий и Тит Ливий, Страбон пък говори за племето скордиски на изток от река Морава и по река Дунав (около 278 г. пр. н.е.). Топаров също изследва тези райони, и се убеждава, че те също са били обитавани от келтски племена. Авторът установява и структурна близост между келтския и латинския език, което пък способствало вторият да погълне първият език. Страбон пряко свидетелства, че келтите лесно усвоявали гръцката и римската култура и съответно език.
Първото келтско нашествие на Балканите се е осъщест-вило вероятно през 360 г. пр. н.е. или 359 - 358 г. пр. н.е. и е насочено към териториите на илирииското племе ардиеи, обитавало днешна Западна Босна и Хърватско. За тези събития свидетелства Теопомп. През 80-те години на ІІІ в.пр. н.е. се осъществило ново голямо келтско нашествие към Балканите. Една част от келтските племена предвождана от Керетрий тръгнала срещу трибалите, но вероятно претърпели неуспех.
С келтската теория може да се обясни подвижния и пастирския характер на влашкото население. По времето на Херодот в Истра се намирало келтското племе волков, на североизток от тях живеели бойи (дн.Бохемия), по средното течение на р.Тиса – котини, в Панония и междуречията на Дунав и Тиса – япиги. Волки-тектосаги са засвидетелствани едновременно в Италия, около днешна Тулуза, в Гърция, в Прикарпатието и дори в Мала Азия. Това свидетелства за тяхната мобилност и скотовъдно стопанство.
Според писмените източници в началото на V в. пр. н.е. келтите населявали днешна Франция и за кратък срок овладели Пиринеите, Галия, Британските о-ви, Северните Апенини, дори през 390 г. пр. н.е. нападнали Рим. След като Рим укрепнал една част от келтските племена приели римската власт, а друга част се разпръснала, като някои племена стигнали до Мала Азия. Разпръсквайки се на такива обширни територии, включително и в Югоизточна Европа, те се смесват с различни племена и не съумяват да създадат трайно политическо обединение, което според Кобычев обяснява слабия интерес на историците към келтите в Югоизточна Европа. Акад. Шахматов отнася келтското население в началото на І-то хил. в Източна и Южна Германия, Полша, Южна Прибалтика, Карпатите и дори до р.Волга. Това се потвърждава и от топонимията. Пак според него името на р.Висла идва от келтското veis, vis – теч; в Румъния от келтски произход са наименованията: Галич, Галац; от влах пък произлизат Голота, Голотнеск, Galla-tuwa.
Археологическите данни също потвърждават пребивава-нето на келтско население в Карпато-Дунавския реги-он.(Фиг.12 и 13) Според Я.Филип при разселването си келтите дори са пренесли в завършен вид латинската култура. Но за Кобычев това не съвпада с истината, тъй като образуването на латинската култура не съвпада с началото на движението на келтите - V в. пр. н.е., а латинската култура се формира през ІІІ в. пр. н.е. По своето съдържание латенската култура е близка до римската или латинската култура, но упадъка на първата се отнася към началото на н.е., когато келтите губят своето могъщество. Отслабени от Боребиста келтите запазват начина си на живот в Северното Причерноморие и Карпатите, където Плутарх ги нарича келто-скити, като с този термин обозначава пастирското им стопанство и бит, каквито се явяват и власите в Средновековието.
Главната теза на келтската теория има за цел да привле-че вниманието върху ролята на келтите в етногенезиса на из-точно романското население в Карпато-Дунавския регион. Според Кобычев около келтското ядро са се обединили другите романизирани елементи на Балканите. В епохата на Великото преселение на народите “варварските” племена също оставили следа в този процес, огромна роля изиграват славяните, особено във физическия облик, езика и културата.
От до тук казаното става ясно, че до момента ясна представа за произхода на власите все още няма. И трите концепции си противоречат. Автохтонната стъпва върху съвременния език на днешните румънци, но не трябва да се забравя, че до ХІХ в. официалният писмен език на държавните институции във Влашко е бил славяно-българският. Тази теория не среща подкрепа нито от писмените, нито от лингвистичните, а и нито от археологическите сведения, въпреки че румънските историци си “присвояват” редица археологически култури.
Балканската теория може да се обоснове от писмените данни, а според Андре дьо Ни и според лингвистичните, но относно преселението на власите и произхода на името им, тази теория е неубедителна.
Келтската теория осветява произхода на името им, сто-панството и мобилността им, но пък за периода на Среднове-ковието не стъпва върху сериозен исторически материал.
Във връзка с въпроса, който разглеждам в дипломната си работа бих извадил няколко извода. През Средновековието под названието влах се разбира професионално занимание – пастир, а не етническа принадлежност, поне до ХІІ – ХІІІ в., това се потвърждава от писмените извори – Кекавмен, Йоан Кинам, Никита Хониат, т.нар. влашко право в законниците на Стефан Душан и в целия Карпато-Дунавски регион. До към ХІІ – ХІІІ в. за власи се говори единствено на юг от Дунав, но не и в днешно Влашко, дори и “Gesta Hungarorum” ги фиксира по Средния Дунав и в Карпатите. Именно в Карпатите е най-вероятно да се е обособил окончателно влашкият етнос, от различни романизирани елементи (даки, траки, келти и т.н.) като върху този процес неимоверно голямо влияние са оказали славяните – физически облик, език, материална и духовна култура. След демографския растеж на балканското население през ХІІ в., нарасналият по численост влашки етнос се е спуснал към равнините, където след отслабването на Златната орда, Второто българско царство и Унгария се появяват и благо-приятни условия и за политическата му изява.

1 коментар:

  1. Най-силна и според мен, най-аргументирана е миграционната теория. Смятам, че най-убедително е да се търси връзка с албанското plak – възрастен мъж, респ. старейшина, глава на семейство, в латиноезичните извори етнонимът влах се предава като blac. Близко е и фригийското balaios, илирийското plo – силен, хетски palhi – голям, широк, в пракелтски *balko, староирлански balc, средноирландски balch, съвр. ирландски uallach, кимвърски balch, корнуелски balgh, бретонски balc'h – горд, смел, силен, доволен, свободен човек. (Matasović, 2009: 53) Участието на келти във формирането на влашкото население също е налице и се вижда особено от самоназванието!

    ОтговорИзтриване