"FIRE IN WEDDING AND FUNERAL RITES"
Георги Николов Ангелов
Огънят като основен природен елемент присъства, както в живота на българина, така и в традиционнатата му обредност. Той е застъпен в обичаи и обреди стоящи в центъра на жизнения цикъл на българина, като сватбата и погребението. Характера на сватбените и пограбалните обичаи и обреди е преминаването от една социална група в друга: от средата на невстъпилите в брак в тази на семейните и от света на живите към този на мъртвите. Освен този социален характер тези обреди и обичаи носят и етническа специфика и натовареност.
В нашата наука с тази проблематика се занимават автори като Стоян Генчев, Христо Вакарелски, Славка Гребенарова, Йорданка Манкова и др. От чужестраните учени занимаващи се с огъня като еламент от традиционната обредност не само на българите, но и на други славянски народи ми се иска да спомена имената на Л.Нидерле, С.Троянович, С.Зечевич, М.Филипович, А.Котяревски, Рибаков, Л. Асимова.
Сватбата регулира и санкционира отношенията между двамата съпрузи, между двете семейно-родствени групи, между младите и селския колектив. Едновременно с това сватбата обредно създава предпоставки за брачно щастие, многодетност и имотност на младите, за добруване на целия селски колектив. Българската сватба има триделна структура: предсватбени, сватбени и следсватбени обреди и обичаи, в които съществена роля играе и огъня.(Ст.Генчев,”Сватбата”,Сф.,1987)
Според Славка Гребенарова освен всичко друго огънят трябва да подпомогне младоженците в движението им напред по пътя на тяхното социализиране, а опалването им се възприема като очистителна и предпазна магия срещу злите сили.
Тук е мястото да отбележа, че в сватбените и погребалните обреди са възможни и локални особености и различия от общобългарските характеристики на сватбата и погребението.
Огънят присъства още в предсватбените обичаи на българите. Най-често опалвани са младоженците, в някои райони на българската етнична територия е познато опалването и на кума, девера и т.н. При влизането в дома на момата за да покажат, че са необикновенни гости сватовниците разравят огъня в огнището. Като го разравя сватовникът изрича думите: “Както гори огъня, тъй да гори момата за момъка!” или “Хайде да хвана машата, та да ми се хване думата”.(Ст.Генчев,”Сватбата”,Сф.,1987) Според Стоян Генчев тези действия са с магическо значение.
В същинските сватбени обичаи младоженеца се опалва преди тръгване за дома на булката и преди тръгване на младоженците от къщата на момата за венчавката. Характерното при опалването тук е, че те се опалват след обличането и приготвянето им за встъпване в новото социално положение.
Преди да тръгне за дома на момата зетя преминава през веригата на огнището или около него в кръг се пали слама. В кръг се опалват и младоженците при напускането дома на момичето. Тези действия са придружени с песни. След въвеждането на булката в къщата на младоженеца се извършват различни обреди свързани с огъня: стъкване на огъня с поглеждане през комина и пипване на веригата, завеждане при огнището, което е център на дома и основно място за женската работа. Така младата булка усвоява мястото, където ще протича основната й дейност.
В статията си “Опалването на кръсника във врачанската традиционна сватба” Йорданка Манкова описва и разглежда опалването на кръсника в деня на същинската сватба, характерно за врачанския регион. След като внимателно анализира всеки момент от това обредно действие - мястото на опалване /на сватбената трапеза, между нея и дома на младоженците и пред входната врата/, положението на самото обредно лице /обърнат на
изток/, посоката на посипване на горивния материал /от ляво на дясно/, тя стига до тезата, че кръсника е проводник на очистителните сили на огъня. Според Стоян Генчев кръсника има генетични връзки със света на починалите прадеди-покровители, така освен посредник между младоженците и огъня той приобщава младото семейство в рода. За Йорданка Манкова заставането на кръсника в огнен кръг /соларен символ/, обърнат на изток и пазене на мълчание говори за езически представи не само за ролята на кръсника в традиционната сватба, но и за езическите схващания за очистителните сили на огъня.
Присъствието на огъня в погребалните обичаи също е широко застъпено. Обикновенно се приема, че погребението започва с изнасянето на покоиника от къщата, но очистителните и предпазни обредни действия започват още докато покойника е в къщата. Запалването на свещ в краката на мъртвия е с цел да му се помогне, ако той агонизира, тази свещ го пази и от превъплащение /вампирясване/. И според Ст.Генчев, и според Хр.Вакарелски, и според Сл.Гребенарова паленото на свещичка при мъртвия е християнска мярка и има за цел да облекчи умиращия, да освети пътя на душата му, която върви по черен път.
Обредното опалване на мъртвец или гроб у българите се среща в два основни варианта: опалване на трупа в дома на мъртвеца и опалване на гроба на третия ден от смъртта, като разбира се има и локални разновиднасти. Опалването на гроба е разпространено в северната и западната част от българската етнична територия, а това на трупа на юг и изток.
Към предпазните мерки спада предварителното опалването на гроба /в Добруджа и Кюстендилско/. Жена родственица посочва мястото за гроба, почиства го, прекадява го, пали свещ на мястото, където ще е главата на покойника и в четирите ъгъла на гроба. За Славка Гребенарова свеща не е равностоина на чистия огън, по-скоро тя олицетворява светлината на отвъдния свят.
При опалването на труп пепелта може да се използва по различни начини: да се постави под главата на мъртвеца, до кръста, да се пъхне в ушите, устата и носа на мъртвеца или да се полее с вино и да се направи черна точка на челото му.
След заравяне на мъртвеца става измиване на ръцете и прекарване на огън през тях. Българите преселници в Русия измиват ръцете си над разпалени въглени.(Хр.Вакарелски,”Български погребални обичаи”, стр.109). При напускане на гробището се минава през два огъня, хвърля се жар през рамото с думите: “назад смъртта да иде, да се фърли назад”. Това са едни от най-елементарните очистителни магии, прилагани от народа.
На връщане от гробищата също се извършват очистителни действия, в които основно място заемат огъня, водата и зеленината.
Българите познават обичаи свързани и с домашния огън. Ако причината за смъртта е някоя заразна болест, дрехите на покоиника се горят. В Брезнишко от издъхването до опелото огънят трябва да се подържа в огнището. Някъде домашния огън трябва да гори 40 дни след пограбението. В Югозападна Македония главните от огъня на който е варено житото се изхвърля на пътя. В Северозападна България от хлябивете за погребението залепват по малко на огнището. Според Христо Вакарелски обичаят домашния огън да гори 40 дни от смъртта вероятно се дължи на схващането за отгонителната сила на огъня, а изхвърлянето на главните на мисълта за угода на душата.
Огънят присъства и в следпогребалния обреден комплекс. На някои места близкородствена жена посещава гроба всеки ден през първите седем дни или до деветините, като пали свещ. При помена на третия ден /третини/ се извършва опалване на гроба. Опалва се рано сутрин и рядко след залез слънце. Гробът се заобикаля с горивен материал така, че да се образува непрекъсната линия около него, като гробния кръст е вътре в този обръч. В Западна и Южна България огънят понякога се замества от свещ. Материалът се подпалва от една, две или няколко страни, но това подпалване трябва да е едновременно. Опалването се извършва винаги от жени родственици. Този ритуал се съпътства и от други действия като садене на чесън, забиване на вретена и т.н. Всички действия съпровождащи опалването се извършват от нечетен брой жени, които задължително говеят. За Стоян Генчев тези действия по същество са затваряне на мъртвия в огнен магически кръг. С извършването на тези действия се смята, че злите сили са прогонени, също така те са насочени и срещу вампирясване. В народните представи опалването на мъртвеца обикнавено се схваща като мярка срещу неговото превъплатяване, по-рядко като средство за осигуряване на светлина и топлина на мъртвеца, който трябва да извърви пътя си към “другия свят”, за да се включи в жизнения цикъл.(Сл.Гребенарова,ст.”Обредно опалване при сватба и погребение”...)
На задушница се кади с тамян, а на Димитровденската /Голяма задушница/ завършва годишния цикъл от общи помени на този ден също така се палят огньове.
За произхода, ролята и характера на огъня в погребалната обредност съществуват няколко мнения. Л.Нидерле смята, че паленето на огън на гроб е остатък от първобитното изгаряне на мъртвите, като се вярва, че чрез очистителната сила на огъня мъртвеца се предпазва от вампирясване. За С.Троянович опалването на ковчег е свързано с апотропейната мощ на огъня, да зщити мъртвеца от лоши сили, докато опалването на гроб е срещу превъплатяването на мъртвеца. Стоян Генчев и Миленко Филипович приемат, че този обред има връзка с трупоизгарянето. Подобно е и мнението на С.Зечевич - огънят в култа към мъртвите е свързан с трупоизгарянето, но преди всичко е против вампирясване. Б.Рибаков смята, че погребалния огън има връзка с огъня от езическите жертвоприношения. Той отбелязва, че появата на трупоизгарянето съвпада по време с развитието на земеделието и аграрните култове, в които главно място заема небето. Връзката на мъртвите с небето, където отива димът от погребалния огън е могла да съществува само при условие на разделяне на представата за тяло, като труп и душа, която /душата/ излиза от тялото към небето.
По-различно е мнението на Славка Гребенарова, която смята, че в основата на тази обредност стои култа към Слънцето. Според нея най-важна роля в обреда играе кръга /един от общо човешките соларни символи/, а на второ мястое огъня. Тези два елемента винаги са на лице, а най-древната символна натовареност трябва да се търси в кръга. Доводите, които тя излага срещу тезата, че огъня е остатък от трупоизгарянето са: опалването се извършва не по време на самото погребение, опалването не преминава в други обичаи.(Сл.Гребенарова,ст.”Обредно опалване при сватба и погребение”...)
В по-горе посочената статия Славка Гребенарова маркира и сходствата между сватбената и погребалната обредност. По отношение на обредното време: мъртвеца се опалва преди да бъде изнесен от старото си жилище или на другата сутрин, младите се опалват в момента на отделянето им от бащината къща, както и мъртвеца опалването им става след приготвянето им за тръгване. Така огнения магически кръг и в погребалната, и в сватбената обредност се явявя граница на преминаването и отбелязва съществен етап от прехода на човек. Огънят изпълнява и функцията на преграда, бариера разграничаваща земния и отвъдния свят. Между двете опалвания има типологични и функционални съответствия – горивния материал, реда на подпалването му, обредните вещи, задължителното извършване на обреда от жени, белязване на младоженците и мъртвеца и т.н. Опалването при смърт пази следи от възгледа, че земята е утроба, където се поставя мъртвеца за да се прероди за нов живот. Огненият кръг в сватбата се възприема като женско начало. Начинът на поставяне на обредните вретена също подсказват за семантиката на този обичай. Те посочват пътя на където ще се развива мъртвеца, а именно към небето.
Ако трябва да се обобщи изложеното по-горе задължително трябва да се отбележи, че всички автори признават езическите корени на култа към огъня в сватбената и погребалната обредност. А според Рибаков този култ възниква и се утвърждава с развитието на земеделието и придружаващите го култове. Част от самите ритуали са запазили и до наши дни първобитния си магически характер: хвърлянето на жар през рамото при напускането на гробището придружено със съответните думи. Според народните представи огънят притежава охранителни, очистителни и предпазни способности, той предпазва от превъплащение и вампирясване. В сватбената и погребалната обредност той е натоварен и със социални функций: огнения кръг е границата при преминаването от една в друга социална среда. Говорейки за огъня трябва да се обърне и внимание на влиянието на Християнската религия. Според авторите новия момент в култа към огъня в християнска среда е “опитомяването” му в пламъка на свещите. Тук огъня вече символизира и светлината на отвъдния свят, той осветява пътя на душата. Освен чисто апотропейната сила на огъня в последните години, той се разглежда и като соларен символ, мнение изказано и защитено, както вече споменах от Славка Гребенарова и Йорданка Манкова.
БИБЛИОГРАФИЯ:
1.Генчев, Стоян: “Сватбата”, Сф., 1987,БАН;
2.Българска етнография, том ІІІ, Сф., 1985,БАН;
3.Вакарелски, Христо: “Български погребални обичаи”, Сф., 1990, БАН;
4.Гребенарова, Славка: “Обредното опалване при сватба и погребение” в сб.” Етнографски проблеми на народната духовна култура”, том ІІІ, Сф., 1994, БАН;
5.Манкова, Йорданка: “Опалването на кръсника във врачанскаъа традиционна сватба”, в сп.”Българска етнология”, кн.4, Сф., 1992, БАН
Георги Николов Ангелов
Огънят като основен природен елемент присъства, както в живота на българина, така и в традиционнатата му обредност. Той е застъпен в обичаи и обреди стоящи в центъра на жизнения цикъл на българина, като сватбата и погребението. Характера на сватбените и пограбалните обичаи и обреди е преминаването от една социална група в друга: от средата на невстъпилите в брак в тази на семейните и от света на живите към този на мъртвите. Освен този социален характер тези обреди и обичаи носят и етническа специфика и натовареност.
В нашата наука с тази проблематика се занимават автори като Стоян Генчев, Христо Вакарелски, Славка Гребенарова, Йорданка Манкова и др. От чужестраните учени занимаващи се с огъня като еламент от традиционната обредност не само на българите, но и на други славянски народи ми се иска да спомена имената на Л.Нидерле, С.Троянович, С.Зечевич, М.Филипович, А.Котяревски, Рибаков, Л. Асимова.
Сватбата регулира и санкционира отношенията между двамата съпрузи, между двете семейно-родствени групи, между младите и селския колектив. Едновременно с това сватбата обредно създава предпоставки за брачно щастие, многодетност и имотност на младите, за добруване на целия селски колектив. Българската сватба има триделна структура: предсватбени, сватбени и следсватбени обреди и обичаи, в които съществена роля играе и огъня.(Ст.Генчев,”Сватбата”,Сф.,1987)
Според Славка Гребенарова освен всичко друго огънят трябва да подпомогне младоженците в движението им напред по пътя на тяхното социализиране, а опалването им се възприема като очистителна и предпазна магия срещу злите сили.
Тук е мястото да отбележа, че в сватбените и погребалните обреди са възможни и локални особености и различия от общобългарските характеристики на сватбата и погребението.
Огънят присъства още в предсватбените обичаи на българите. Най-често опалвани са младоженците, в някои райони на българската етнична територия е познато опалването и на кума, девера и т.н. При влизането в дома на момата за да покажат, че са необикновенни гости сватовниците разравят огъня в огнището. Като го разравя сватовникът изрича думите: “Както гори огъня, тъй да гори момата за момъка!” или “Хайде да хвана машата, та да ми се хване думата”.(Ст.Генчев,”Сватбата”,Сф.,1987) Според Стоян Генчев тези действия са с магическо значение.
В същинските сватбени обичаи младоженеца се опалва преди тръгване за дома на булката и преди тръгване на младоженците от къщата на момата за венчавката. Характерното при опалването тук е, че те се опалват след обличането и приготвянето им за встъпване в новото социално положение.
Преди да тръгне за дома на момата зетя преминава през веригата на огнището или около него в кръг се пали слама. В кръг се опалват и младоженците при напускането дома на момичето. Тези действия са придружени с песни. След въвеждането на булката в къщата на младоженеца се извършват различни обреди свързани с огъня: стъкване на огъня с поглеждане през комина и пипване на веригата, завеждане при огнището, което е център на дома и основно място за женската работа. Така младата булка усвоява мястото, където ще протича основната й дейност.
В статията си “Опалването на кръсника във врачанската традиционна сватба” Йорданка Манкова описва и разглежда опалването на кръсника в деня на същинската сватба, характерно за врачанския регион. След като внимателно анализира всеки момент от това обредно действие - мястото на опалване /на сватбената трапеза, между нея и дома на младоженците и пред входната врата/, положението на самото обредно лице /обърнат на
изток/, посоката на посипване на горивния материал /от ляво на дясно/, тя стига до тезата, че кръсника е проводник на очистителните сили на огъня. Според Стоян Генчев кръсника има генетични връзки със света на починалите прадеди-покровители, така освен посредник между младоженците и огъня той приобщава младото семейство в рода. За Йорданка Манкова заставането на кръсника в огнен кръг /соларен символ/, обърнат на изток и пазене на мълчание говори за езически представи не само за ролята на кръсника в традиционната сватба, но и за езическите схващания за очистителните сили на огъня.
Присъствието на огъня в погребалните обичаи също е широко застъпено. Обикновенно се приема, че погребението започва с изнасянето на покоиника от къщата, но очистителните и предпазни обредни действия започват още докато покойника е в къщата. Запалването на свещ в краката на мъртвия е с цел да му се помогне, ако той агонизира, тази свещ го пази и от превъплащение /вампирясване/. И според Ст.Генчев, и според Хр.Вакарелски, и според Сл.Гребенарова паленото на свещичка при мъртвия е християнска мярка и има за цел да облекчи умиращия, да освети пътя на душата му, която върви по черен път.
Обредното опалване на мъртвец или гроб у българите се среща в два основни варианта: опалване на трупа в дома на мъртвеца и опалване на гроба на третия ден от смъртта, като разбира се има и локални разновиднасти. Опалването на гроба е разпространено в северната и западната част от българската етнична територия, а това на трупа на юг и изток.
Към предпазните мерки спада предварителното опалването на гроба /в Добруджа и Кюстендилско/. Жена родственица посочва мястото за гроба, почиства го, прекадява го, пали свещ на мястото, където ще е главата на покойника и в четирите ъгъла на гроба. За Славка Гребенарова свеща не е равностоина на чистия огън, по-скоро тя олицетворява светлината на отвъдния свят.
При опалването на труп пепелта може да се използва по различни начини: да се постави под главата на мъртвеца, до кръста, да се пъхне в ушите, устата и носа на мъртвеца или да се полее с вино и да се направи черна точка на челото му.
След заравяне на мъртвеца става измиване на ръцете и прекарване на огън през тях. Българите преселници в Русия измиват ръцете си над разпалени въглени.(Хр.Вакарелски,”Български погребални обичаи”, стр.109). При напускане на гробището се минава през два огъня, хвърля се жар през рамото с думите: “назад смъртта да иде, да се фърли назад”. Това са едни от най-елементарните очистителни магии, прилагани от народа.
На връщане от гробищата също се извършват очистителни действия, в които основно място заемат огъня, водата и зеленината.
Българите познават обичаи свързани и с домашния огън. Ако причината за смъртта е някоя заразна болест, дрехите на покоиника се горят. В Брезнишко от издъхването до опелото огънят трябва да се подържа в огнището. Някъде домашния огън трябва да гори 40 дни след пограбението. В Югозападна Македония главните от огъня на който е варено житото се изхвърля на пътя. В Северозападна България от хлябивете за погребението залепват по малко на огнището. Според Христо Вакарелски обичаят домашния огън да гори 40 дни от смъртта вероятно се дължи на схващането за отгонителната сила на огъня, а изхвърлянето на главните на мисълта за угода на душата.
Огънят присъства и в следпогребалния обреден комплекс. На някои места близкородствена жена посещава гроба всеки ден през първите седем дни или до деветините, като пали свещ. При помена на третия ден /третини/ се извършва опалване на гроба. Опалва се рано сутрин и рядко след залез слънце. Гробът се заобикаля с горивен материал така, че да се образува непрекъсната линия около него, като гробния кръст е вътре в този обръч. В Западна и Южна България огънят понякога се замества от свещ. Материалът се подпалва от една, две или няколко страни, но това подпалване трябва да е едновременно. Опалването се извършва винаги от жени родственици. Този ритуал се съпътства и от други действия като садене на чесън, забиване на вретена и т.н. Всички действия съпровождащи опалването се извършват от нечетен брой жени, които задължително говеят. За Стоян Генчев тези действия по същество са затваряне на мъртвия в огнен магически кръг. С извършването на тези действия се смята, че злите сили са прогонени, също така те са насочени и срещу вампирясване. В народните представи опалването на мъртвеца обикнавено се схваща като мярка срещу неговото превъплатяване, по-рядко като средство за осигуряване на светлина и топлина на мъртвеца, който трябва да извърви пътя си към “другия свят”, за да се включи в жизнения цикъл.(Сл.Гребенарова,ст.”Обредно опалване при сватба и погребение”...)
На задушница се кади с тамян, а на Димитровденската /Голяма задушница/ завършва годишния цикъл от общи помени на този ден също така се палят огньове.
За произхода, ролята и характера на огъня в погребалната обредност съществуват няколко мнения. Л.Нидерле смята, че паленето на огън на гроб е остатък от първобитното изгаряне на мъртвите, като се вярва, че чрез очистителната сила на огъня мъртвеца се предпазва от вампирясване. За С.Троянович опалването на ковчег е свързано с апотропейната мощ на огъня, да зщити мъртвеца от лоши сили, докато опалването на гроб е срещу превъплатяването на мъртвеца. Стоян Генчев и Миленко Филипович приемат, че този обред има връзка с трупоизгарянето. Подобно е и мнението на С.Зечевич - огънят в култа към мъртвите е свързан с трупоизгарянето, но преди всичко е против вампирясване. Б.Рибаков смята, че погребалния огън има връзка с огъня от езическите жертвоприношения. Той отбелязва, че появата на трупоизгарянето съвпада по време с развитието на земеделието и аграрните култове, в които главно място заема небето. Връзката на мъртвите с небето, където отива димът от погребалния огън е могла да съществува само при условие на разделяне на представата за тяло, като труп и душа, която /душата/ излиза от тялото към небето.
По-различно е мнението на Славка Гребенарова, която смята, че в основата на тази обредност стои култа към Слънцето. Според нея най-важна роля в обреда играе кръга /един от общо човешките соларни символи/, а на второ мястое огъня. Тези два елемента винаги са на лице, а най-древната символна натовареност трябва да се търси в кръга. Доводите, които тя излага срещу тезата, че огъня е остатък от трупоизгарянето са: опалването се извършва не по време на самото погребение, опалването не преминава в други обичаи.(Сл.Гребенарова,ст.”Обредно опалване при сватба и погребение”...)
В по-горе посочената статия Славка Гребенарова маркира и сходствата между сватбената и погребалната обредност. По отношение на обредното време: мъртвеца се опалва преди да бъде изнесен от старото си жилище или на другата сутрин, младите се опалват в момента на отделянето им от бащината къща, както и мъртвеца опалването им става след приготвянето им за тръгване. Така огнения магически кръг и в погребалната, и в сватбената обредност се явявя граница на преминаването и отбелязва съществен етап от прехода на човек. Огънят изпълнява и функцията на преграда, бариера разграничаваща земния и отвъдния свят. Между двете опалвания има типологични и функционални съответствия – горивния материал, реда на подпалването му, обредните вещи, задължителното извършване на обреда от жени, белязване на младоженците и мъртвеца и т.н. Опалването при смърт пази следи от възгледа, че земята е утроба, където се поставя мъртвеца за да се прероди за нов живот. Огненият кръг в сватбата се възприема като женско начало. Начинът на поставяне на обредните вретена също подсказват за семантиката на този обичай. Те посочват пътя на където ще се развива мъртвеца, а именно към небето.
Ако трябва да се обобщи изложеното по-горе задължително трябва да се отбележи, че всички автори признават езическите корени на култа към огъня в сватбената и погребалната обредност. А според Рибаков този култ възниква и се утвърждава с развитието на земеделието и придружаващите го култове. Част от самите ритуали са запазили и до наши дни първобитния си магически характер: хвърлянето на жар през рамото при напускането на гробището придружено със съответните думи. Според народните представи огънят притежава охранителни, очистителни и предпазни способности, той предпазва от превъплащение и вампирясване. В сватбената и погребалната обредност той е натоварен и със социални функций: огнения кръг е границата при преминаването от една в друга социална среда. Говорейки за огъня трябва да се обърне и внимание на влиянието на Християнската религия. Според авторите новия момент в култа към огъня в християнска среда е “опитомяването” му в пламъка на свещите. Тук огъня вече символизира и светлината на отвъдния свят, той осветява пътя на душата. Освен чисто апотропейната сила на огъня в последните години, той се разглежда и като соларен символ, мнение изказано и защитено, както вече споменах от Славка Гребенарова и Йорданка Манкова.
БИБЛИОГРАФИЯ:
1.Генчев, Стоян: “Сватбата”, Сф., 1987,БАН;
2.Българска етнография, том ІІІ, Сф., 1985,БАН;
3.Вакарелски, Христо: “Български погребални обичаи”, Сф., 1990, БАН;
4.Гребенарова, Славка: “Обредното опалване при сватба и погребение” в сб.” Етнографски проблеми на народната духовна култура”, том ІІІ, Сф., 1994, БАН;
5.Манкова, Йорданка: “Опалването на кръсника във врачанскаъа традиционна сватба”, в сп.”Българска етнология”, кн.4, Сф., 1992, БАН
Няма коментари:
Публикуване на коментар