"Place, role and contribution of Christianity in European civilization"
Георги Николов Ангелов
Въпросът за мястото и ролята на Християнската църква и религия в съвременното общество е от особено значение за ерозиращата българска нация, която в момента е в процес на преход и на смяна на ценностите. Разбира се този проблем не е български, а има европейско и световно измерение, доколкото Християнството се изповядва по всички части на планетата ни. Разглежданата проблематика е с доста дълга история, тъй като заедно с буржоазните революции в Европа, техническата и индустриалната революция, новото прогресивно буржоазно общество влиза в конфликт с някои доктрини и постолати на Християнската религия.
В този реферат, без да претендирам за изчерпателност, моята цел е да проследя приносите на Християнската религия и Църква в развитието на човешкото общество и необходимото което трябва да запазим от Християнския мир в съвремения глобален свят. Не съм съгласен и с тезите, които определят Християнската религия като непреспективна и спираща развитието на съвременното общество. При тези поставени цели е необходимо да уточня, че ще разгледам европейското общество, защото то е най-обвързано с Християнската религия.
В много вековното си развитие Християнската религия е преминала през три етапа на развитие: 1/ Древен – І-ІІІ в., свързан с гоненията срещу християните; 2/Средновековен – от Медиоланския едикт от 313 г. до рефорните на Лутер (1517г.) на Запад, през този период Християнството е господстващо сред обществото; 3/Ново време – теологията е отречена като източник на правото, на преден план излиза идеята за т.нар. „обществен договор”. В днешно време Християнството се дели на три основни клона: Католицизъм, изповядван от над 1млр. души, Православие – изповядвано от около 300 млн. Души и Протестанти. Освен тези най-големи християнски общности съществуват и общностите на Арийската източна църква, Арменската църква, копти, яковци.
Съвсем естествено през векоете и главно след буржоазните революции от ХVІІ, ХVІІІ и ХІХ в. Християнската религия „печели” и много противници и критици. Като най-характерен призив на противниците на Християнската църква е лозунга „Бог е мъртъв”. Най-изявените противници на християнския мир в ново време са привържениците на крайните леви убеждения за обществения ред, някои либерални течения, анархисти, атеисти и сатанисти. Сред философите внимание заслужава Ф.Ницше, който издига идеята за свръх човека. Комунистическия интернационал в опита си да изгради идеалното общество също постави под съмнение християнските ценности и морал. По този начин Коминтерна целеше да заличи етническите, религиозните и културните различия между народите и да ги обедини в името на една обща цел – строежа на комунистическото общество. След краха на тази система в началото на 90-те години на ХХ в. се разбра, че този опит е неуспешен, дори доведе до по-голямото разделение на братски народи като сърби и хървати и изкуственото разделяне на българи и македонци.
Атеизма е едно много древно явление, по-древно дори от християнството. За това свидетелства св. цар и пророк Давид в своя 13-ти псалом: “Рече безумец в сърце си: “няма Бог” /Пс.13:1/. Явно още в ония времена атеизмът е битувал наред с древната юдейска религия и всички езически култове. Неверието на атеистите разпознавано най-вече по делата, които са били в пълно противоречие с етиката на Християнството. Но е възможно безбожието да придобие и организирана форма, да изкристализира във философски доктрини. Според идеолозите му то стъпва на здрава логика.
Сатанизма може да се разбира като отрицание на всичко божествено. На това идеино течение не смятам да се спирам защото от една страна то не е толкова разпространено, а от друга не мога да го възприема като сериозно, а и влиянието му в обществото е незначително.
Християнството играе основна роля в човешкото общество още от зараждането си. То възниква в Палестина около 30 г. от н.е. като подразделение на юдаизма върху който се поставят основите и на мюсюлманството. Християнството споделя с юдаизма много от свещените си текстове - най-вече еврейската Библия, позната на християните като Старият завет. Тъй както юдаизма и исляма, Християнството се класифицира като религия, произхождаща от Авраам поради централното място на патриарха в трите религиозни традиции. С името "християнин" (ст.гр. Χριστιανός) първо са наречени последователите на християнството в град Антиохия, както е записано в Новия завет в книгата Деяния на апостолите, глава 11, стих 26 (съкр. Деян. 11:26). Първото записано споменаване на термина "християнство" (ст.гр. - Χριστιανισμός) е от Игнатии Антиохийски. Първоначално християнството се разпространява бързо както в Палестина, така и в Северна Африка, Мала Азия, Близкия Изток и европейските земи на Римската империя. За масовото разпространение на христовата вяра в Римската империя допринася идеологията и по-точно смирението, което то проповядва. Християнството се оказва много удобна идеологическа доктрина на светската власт, то защитава божествения произход на властта на светския владетел и проповядва смирение сред миряните. За това и е прието като официална религия първо в Армения, а по-късно в Римската империя, и средновековните европейски монархии.
Християнството създава предпоставки за приемственост между Римската империя и Средновековния свят. Характерните черти на религията да обхваща широки социални слоеве предопределят възможността й да обединява населението на европейския континент и да създаде условия за единно образование и формиране на усещане за общност. През този период на политическа разпокъсаност, църковната организация като наддържавна, надетническа и надкласова структура осигурява единството на жителите на Европа. Тя става основа за консолидирането на европейското общество през XI– XIIIв. и осъзнаването му като общност въз основа на разграничаването от нехристиянските народи. По времето на феодалната разпокъсаност на Европа усещането за общност у европейците се формира главно благодарение на християнството. Църквата обхваща широки социални слоеве от обществото. Основна предпоставка за това е доктрината й, която заимства елементи от много религии, придавайки им свое значение (вярвания от страните от Близкия Изток и Средиземноморието, влияние от стоицизма и традициите на неоплатонизма, елементи от юдейската религия и др.) и успява успешно да се приспособи както към нуждите на властта, така и към тези на бедното и потиснато население. Това е и обяснението за масовото и разпространение още от времето на Римската империя, а успешното и приспособяване към особеностите на строежа на Средновековното общество- висшият църковен клир има редица общи черти и привилегии със светската аристокрация, а селските и градски свещеници- съответно със селското и градско население, обезпечават устойчивостта и като един от стожерите на средновековния живот в Европа. Принос за това има и фактът, че Римската църква е единствената голяма обществена институция, оцеляла през прехода от Стария свят към Средновековието, което обосновава и по-късните претенции на папата за доминация на духовната власт над светската. Господството на религията в ежедневието на средновековния човек определя и мощта и на силно унифициращ фактор. Времето на XI- XIII в. е и периодът на най-силна консолидация на западноевропейското общество, за което допринася и естественият стремеж към противопоставяне на външния враг - нехристияните, заплашващи границите на Европа (викинги от Север, татари от Изток и араби от Юг). В своята карта на Европа Валшпергер представя християните като малка общност, заобиколена отвсякъде от неверници, които населяват по-голямата част от света, а навигационните карти с практическа цел - т.нар. портолани, очертават границите на християнския свят, което е доказателство за ясното разграничение на жителите на Европа от тези на останалите континенти въз основа на религията и за значението на това разделение в ежедневието на европейците от Средните векове. Израз на това противопоставяне, както и на силната консолидация на западноевропейското общество са Кръстоносните походи.
Църквата спомага за развитието на западноевропейското общество и в икономически аспект като осигурява необходимите големи заеми, с които нито евреите лихвари, нито християнските търговци разполагат по това време и се адаптира към еволюцията на обществото като същевременно го задоволява с необходимите му духовни лозунги. През този период много автори използват понятията Европа и Respublica christiana като взаимозаменяеми, което доказва огромната роля на християнството и църквата в европейските общества. Християнството повлиява и на архитектурните стилове и изкуството - готическият стил се разпространява в цяла Западна Европа, а строежът на катедралите допринася за консолидирането на общността и усещането за приемственост между поколенията чрез общото дело за дълъг период от време. Като архитектурни паметници от Източна Европа можем да посочим църквите в Константинопол (Св. София), в Плиска (Голямата базилика) и Преслав (Кръглата църква).
Християнството има основна роля и във философията на хуманизма, който, въпреки че отрича принципите на схоластиката, се основава на християнството и идеята за човека като божие творение, чиято житейска цел е постигането на съвършенство, с което да се доближи до Бога. Паневропейският характер на хуманизма показва наличието на общи условия за възникването му, подготвени от християнството като консолидиращ фактор, който предоставя и възможност за еволюция на европейското общество. Значението на християнството за хуманизма доказва видният европейски хуманист Еразъм Ротердамски, който в своите “Кратък наръчник на християнския войн” и “Жалби на мира” порицава разединението между християните и подчертава, че Европа е християнски континент, а географското име, което разделя народите, не е от значение и не е способно да разцепи единството на вярата. Първият опит за съставяне на обща история на цивилизацията- произведението на Волтер “Essai sur les moeurs de l’espirit des nations”, може да се приеме за светската форма на представата за Християнския свят. Преоценката на християнското Средновековие придава историческа обосновка на идеята за Европа, която получава дефинирана и развита историческа перспектива. Християнството се превръща във връзката между ценностите на Античния свят и Средновековна Европа, когато всички други връзки изглеждат прекъснати. От постиженията на Античността черпят идеи идеолозите на Християнската църква Августин Блажени и Тома Аквински. То пренася традициите на античния рационализъм и го превръща в неотменна част от светогледа на европейците и прави възможно възникването на специфични единствено за тази част на света феномени, които са основни характеристики на европейските общества. В негово лице Монтескьо открива една от предпоставките за формирането на хуманизма. Християнството има решаваща роля и за преодоляването и постепенното претопяване на различията между народите, предимно в Западна Европа, като формира ежедневен стереотип на поведение и менталност не само у елитите, но и сред широките маси. Така например, според идеолога на Християнската църква Аврелий Августин (ІІІ-ІVв.) съществуват естествени, божествени и човешки закони. Най-висши разбира се били божествените, те изразявали божията мъдрост и воля. Естествените закони били идеалната норма на човешките взаимоотношения, но те произтичали от божествените. Човешките, като най-низши трябвало да се съобразяват с естествените и божествените. За Тома Аквински (1225-1274) общите държавно установени правила трябва да произтичат от божията воля, която е достигнала до нас чрез Стария и Новия завет.
Християнизирането на варварските племена, настанили се в земите на някогашната Римска империя полага основите на приобщаването им към общи ценности и става основна отправна точка за консолидирането им и превръщането им в единна общност със съвместно бъдеще. Християнството създава общата европейска история, полага корените и определя развитието на европейската цивилизация и бележи по характерен начин развитието на Европа и до днес.
В днешно време Християнството и в частност обслужващата го институцията е поставена пред редица проблеми: безразличното отношение на миряните към религията, моралната деградация, противопоставянето на анархията и разрухата, отварянето на Църквата към вярващите и т.н. Известният руски теолог Сергей Аверинцев се опитва да посочи опасностите, пред които е изправена християнската църква, както и шансовете, откриващи се пред нея днес и през следващите десетилетия: “Ето една своего рода епитафия на цялата история на християнството. То е подобно на тънка, но изключително здрава метална верига, която ни помага да преминем над пропастта. Много често науката се използва за да разколебае вярата. Духът на времето също често е бил враждебен на християнството. В най-добрия случай са се опитвали да фалшифицират християнското учение, да го превърнат в удобно за управляващите ново езичество. От друга страна, ако Църквата можеше да загине заради проявите на недостойните свои пастири, тя отдавна би загинала, защото такива никога не са липсвали. Но точно, когато всичко изглежда загубено, когато Сатаната се готви да тържествува, става нещо, което никой от господарите на света не би могъл да предвиди или да предотврати и християнската вяра отново възкръсва в душите на хората”. Някои съвременни православни духовници и богослови в тази връзка днес изтъкват, че Православната църква в страните от Източна Европа, намираща се пред лицето на съвременните политически и държавно-правни реалности, е изправена пред едно много сериозно и фундаментално предизвикателство. То се изразява в необходимостта Православната църква да преформулира своето традиционно разбиране за отношенията със старата монархическа държава по посока на. съвременната демократична правова държава. В по-ново време мястото на традиционното „Земно царство” в учението на Църквата, с което се обозначава държавния политически ред и произтичащата от него сфера на политическа и правна регламентация на човешкия живот чрез позитивните закони на държавното право и средствата на държавната власт, се заема от понятието на т.нар. „земен режим”. Това Лутерово теологическо учение допълва и доразвива Августиновия възглед за „Земния град” и му придава модерен облик.
Бъдещето на Християнството е пряко свързано и с бъдещето на Европейския континент в политически, икономически, социален и културен аспект. Тези преспективи са фиксирани и в Лисабонската стратегия от 2004 г.
Християнството е религията, която поставя доброто спрямо ближния над доброто за самия себе си. От своя страна Православието издига колективността пред индивидуалността. Като се вземе под внимание глобалната демографска картина, това е може би най-верният път за реализацията на Лисабонската стратегия. В нея е записано, че главното социално предизвикателство е да се преориентира обществото от стратегия за преодоляване на последиците от социалното изключване, към стратегия, осигуряваща социална приобщеност. Поради това европейският социален модел трябва да бъде пригоден към разрешаването на пълния потенциал на обществото на познанието, към интегриран подход, който обвързва икономическите, социалните, религиозните и политическите цели. Според една твърде разпространена културо-философска гледна точка християнството е сред основните съставки на европейската същност и европейската история. Не случайно през средните векове Европа е наричана Corpus christianum. В християнството човекът става член на една нова общност. На неговото отношение към Бога се освобождава от принадлежността към племе или народ. По този начин на човешка индивидуалност, на свободата и на личната отговорност се придава огромно значение. Църквата и държавата се схващали като две еквивалентни и равнопоставени институции, като и двете са определяни като „дар от Бога”, но с различен обхват на действие върху един и същ субект - хората. Държавата дава закрилата си на Църквата, а Църквата дава подкрепата си на държавата. Такъв модел днес трудно би бил реализируем в оригиналния му замисъл, но моделът на симфонията днес придобива важна методологическа стойност при изграждането на съвременен работещ модел в новите политически условия. Моделът на симфонията бива формулиран като резултат на почти 2000 годишно търсене на оптимален модел на взаимоотношенията между държавата и църквата. Православната традиция е развила свой стандартен модел на взаимоотношения църква-държава, наречена „симфония” в законовия свод на император Юстиниан Велики. Европейската идея за хуманността и „Благата вест” от Евангелието имат сходни позитивистични схващания за фундаменталното добро и това ценно обединяващо звено не бива да остане пренебрегнато.
В противовес на тезата за безпреспективността на Християнството и от изложеното до тук, според мен тази религия може и трябва да се превърне в общия обединителен център на народите от Европа, тъй като разширява сферата на бъдещата общоевропейска консолидация. Що се касае за бъдещето на българската нация бих завършил с думите на един Търновския митрополит - Климент „Има Православие – има български народ, няма Православие – няма български народ”.
БИБЛИОГРАФИЯ:
1. Божилов. Ив. „Културата на Средновековна България”. С. 1996.
2. Поснов. М. “История на християнската църква”.І и ІІ том. С. 1938.
В ИНТЕРНЕТ:
1. http://starshine77.wordpress.com/2008/02/07/
2. http://www.legaltheory.org/indeh.php?rid=21&id=21
3. http://www.razum.org/Ivan_kostov.htm
4. http://members.tripod.com/~konservativen_forum/articles/christ.html
5. http://c-dikovski.blogspot.com/2007/07/blog-post_8646.html
6. http://www.center-religiousfreedom.com/bg/art.php?id=45
7. http://www.ceeol.com/aspx/getdocument.aspx?logid=5&id=1D72253D-E8E3-45EA-B7E7-BAAF4880F84D
8. http://fakelexpress.com/2004/2004-3-kantor.htm
9. http://www.sustz.com/docs/Papers/S15/E1.doc
Георги Николов Ангелов
Въпросът за мястото и ролята на Християнската църква и религия в съвременното общество е от особено значение за ерозиращата българска нация, която в момента е в процес на преход и на смяна на ценностите. Разбира се този проблем не е български, а има европейско и световно измерение, доколкото Християнството се изповядва по всички части на планетата ни. Разглежданата проблематика е с доста дълга история, тъй като заедно с буржоазните революции в Европа, техническата и индустриалната революция, новото прогресивно буржоазно общество влиза в конфликт с някои доктрини и постолати на Християнската религия.
В този реферат, без да претендирам за изчерпателност, моята цел е да проследя приносите на Християнската религия и Църква в развитието на човешкото общество и необходимото което трябва да запазим от Християнския мир в съвремения глобален свят. Не съм съгласен и с тезите, които определят Християнската религия като непреспективна и спираща развитието на съвременното общество. При тези поставени цели е необходимо да уточня, че ще разгледам европейското общество, защото то е най-обвързано с Християнската религия.
В много вековното си развитие Християнската религия е преминала през три етапа на развитие: 1/ Древен – І-ІІІ в., свързан с гоненията срещу християните; 2/Средновековен – от Медиоланския едикт от 313 г. до рефорните на Лутер (1517г.) на Запад, през този период Християнството е господстващо сред обществото; 3/Ново време – теологията е отречена като източник на правото, на преден план излиза идеята за т.нар. „обществен договор”. В днешно време Християнството се дели на три основни клона: Католицизъм, изповядван от над 1млр. души, Православие – изповядвано от около 300 млн. Души и Протестанти. Освен тези най-големи християнски общности съществуват и общностите на Арийската източна църква, Арменската църква, копти, яковци.
Съвсем естествено през векоете и главно след буржоазните революции от ХVІІ, ХVІІІ и ХІХ в. Християнската религия „печели” и много противници и критици. Като най-характерен призив на противниците на Християнската църква е лозунга „Бог е мъртъв”. Най-изявените противници на християнския мир в ново време са привържениците на крайните леви убеждения за обществения ред, някои либерални течения, анархисти, атеисти и сатанисти. Сред философите внимание заслужава Ф.Ницше, който издига идеята за свръх човека. Комунистическия интернационал в опита си да изгради идеалното общество също постави под съмнение християнските ценности и морал. По този начин Коминтерна целеше да заличи етническите, религиозните и културните различия между народите и да ги обедини в името на една обща цел – строежа на комунистическото общество. След краха на тази система в началото на 90-те години на ХХ в. се разбра, че този опит е неуспешен, дори доведе до по-голямото разделение на братски народи като сърби и хървати и изкуственото разделяне на българи и македонци.
Атеизма е едно много древно явление, по-древно дори от християнството. За това свидетелства св. цар и пророк Давид в своя 13-ти псалом: “Рече безумец в сърце си: “няма Бог” /Пс.13:1/. Явно още в ония времена атеизмът е битувал наред с древната юдейска религия и всички езически култове. Неверието на атеистите разпознавано най-вече по делата, които са били в пълно противоречие с етиката на Християнството. Но е възможно безбожието да придобие и организирана форма, да изкристализира във философски доктрини. Според идеолозите му то стъпва на здрава логика.
Сатанизма може да се разбира като отрицание на всичко божествено. На това идеино течение не смятам да се спирам защото от една страна то не е толкова разпространено, а от друга не мога да го възприема като сериозно, а и влиянието му в обществото е незначително.
Християнството играе основна роля в човешкото общество още от зараждането си. То възниква в Палестина около 30 г. от н.е. като подразделение на юдаизма върху който се поставят основите и на мюсюлманството. Християнството споделя с юдаизма много от свещените си текстове - най-вече еврейската Библия, позната на християните като Старият завет. Тъй както юдаизма и исляма, Християнството се класифицира като религия, произхождаща от Авраам поради централното място на патриарха в трите религиозни традиции. С името "християнин" (ст.гр. Χριστιανός) първо са наречени последователите на християнството в град Антиохия, както е записано в Новия завет в книгата Деяния на апостолите, глава 11, стих 26 (съкр. Деян. 11:26). Първото записано споменаване на термина "християнство" (ст.гр. - Χριστιανισμός) е от Игнатии Антиохийски. Първоначално християнството се разпространява бързо както в Палестина, така и в Северна Африка, Мала Азия, Близкия Изток и европейските земи на Римската империя. За масовото разпространение на христовата вяра в Римската империя допринася идеологията и по-точно смирението, което то проповядва. Християнството се оказва много удобна идеологическа доктрина на светската власт, то защитава божествения произход на властта на светския владетел и проповядва смирение сред миряните. За това и е прието като официална религия първо в Армения, а по-късно в Римската империя, и средновековните европейски монархии.
Християнството създава предпоставки за приемственост между Римската империя и Средновековния свят. Характерните черти на религията да обхваща широки социални слоеве предопределят възможността й да обединява населението на европейския континент и да създаде условия за единно образование и формиране на усещане за общност. През този период на политическа разпокъсаност, църковната организация като наддържавна, надетническа и надкласова структура осигурява единството на жителите на Европа. Тя става основа за консолидирането на европейското общество през XI– XIIIв. и осъзнаването му като общност въз основа на разграничаването от нехристиянските народи. По времето на феодалната разпокъсаност на Европа усещането за общност у европейците се формира главно благодарение на християнството. Църквата обхваща широки социални слоеве от обществото. Основна предпоставка за това е доктрината й, която заимства елементи от много религии, придавайки им свое значение (вярвания от страните от Близкия Изток и Средиземноморието, влияние от стоицизма и традициите на неоплатонизма, елементи от юдейската религия и др.) и успява успешно да се приспособи както към нуждите на властта, така и към тези на бедното и потиснато население. Това е и обяснението за масовото и разпространение още от времето на Римската империя, а успешното и приспособяване към особеностите на строежа на Средновековното общество- висшият църковен клир има редица общи черти и привилегии със светската аристокрация, а селските и градски свещеници- съответно със селското и градско население, обезпечават устойчивостта и като един от стожерите на средновековния живот в Европа. Принос за това има и фактът, че Римската църква е единствената голяма обществена институция, оцеляла през прехода от Стария свят към Средновековието, което обосновава и по-късните претенции на папата за доминация на духовната власт над светската. Господството на религията в ежедневието на средновековния човек определя и мощта и на силно унифициращ фактор. Времето на XI- XIII в. е и периодът на най-силна консолидация на западноевропейското общество, за което допринася и естественият стремеж към противопоставяне на външния враг - нехристияните, заплашващи границите на Европа (викинги от Север, татари от Изток и араби от Юг). В своята карта на Европа Валшпергер представя християните като малка общност, заобиколена отвсякъде от неверници, които населяват по-голямата част от света, а навигационните карти с практическа цел - т.нар. портолани, очертават границите на християнския свят, което е доказателство за ясното разграничение на жителите на Европа от тези на останалите континенти въз основа на религията и за значението на това разделение в ежедневието на европейците от Средните векове. Израз на това противопоставяне, както и на силната консолидация на западноевропейското общество са Кръстоносните походи.
Църквата спомага за развитието на западноевропейското общество и в икономически аспект като осигурява необходимите големи заеми, с които нито евреите лихвари, нито християнските търговци разполагат по това време и се адаптира към еволюцията на обществото като същевременно го задоволява с необходимите му духовни лозунги. През този период много автори използват понятията Европа и Respublica christiana като взаимозаменяеми, което доказва огромната роля на християнството и църквата в европейските общества. Християнството повлиява и на архитектурните стилове и изкуството - готическият стил се разпространява в цяла Западна Европа, а строежът на катедралите допринася за консолидирането на общността и усещането за приемственост между поколенията чрез общото дело за дълъг период от време. Като архитектурни паметници от Източна Европа можем да посочим църквите в Константинопол (Св. София), в Плиска (Голямата базилика) и Преслав (Кръглата църква).
Християнството има основна роля и във философията на хуманизма, който, въпреки че отрича принципите на схоластиката, се основава на християнството и идеята за човека като божие творение, чиято житейска цел е постигането на съвършенство, с което да се доближи до Бога. Паневропейският характер на хуманизма показва наличието на общи условия за възникването му, подготвени от християнството като консолидиращ фактор, който предоставя и възможност за еволюция на европейското общество. Значението на християнството за хуманизма доказва видният европейски хуманист Еразъм Ротердамски, който в своите “Кратък наръчник на християнския войн” и “Жалби на мира” порицава разединението между християните и подчертава, че Европа е християнски континент, а географското име, което разделя народите, не е от значение и не е способно да разцепи единството на вярата. Първият опит за съставяне на обща история на цивилизацията- произведението на Волтер “Essai sur les moeurs de l’espirit des nations”, може да се приеме за светската форма на представата за Християнския свят. Преоценката на християнското Средновековие придава историческа обосновка на идеята за Европа, която получава дефинирана и развита историческа перспектива. Християнството се превръща във връзката между ценностите на Античния свят и Средновековна Европа, когато всички други връзки изглеждат прекъснати. От постиженията на Античността черпят идеи идеолозите на Християнската църква Августин Блажени и Тома Аквински. То пренася традициите на античния рационализъм и го превръща в неотменна част от светогледа на европейците и прави възможно възникването на специфични единствено за тази част на света феномени, които са основни характеристики на европейските общества. В негово лице Монтескьо открива една от предпоставките за формирането на хуманизма. Християнството има решаваща роля и за преодоляването и постепенното претопяване на различията между народите, предимно в Западна Европа, като формира ежедневен стереотип на поведение и менталност не само у елитите, но и сред широките маси. Така например, според идеолога на Християнската църква Аврелий Августин (ІІІ-ІVв.) съществуват естествени, божествени и човешки закони. Най-висши разбира се били божествените, те изразявали божията мъдрост и воля. Естествените закони били идеалната норма на човешките взаимоотношения, но те произтичали от божествените. Човешките, като най-низши трябвало да се съобразяват с естествените и божествените. За Тома Аквински (1225-1274) общите държавно установени правила трябва да произтичат от божията воля, която е достигнала до нас чрез Стария и Новия завет.
Християнизирането на варварските племена, настанили се в земите на някогашната Римска империя полага основите на приобщаването им към общи ценности и става основна отправна точка за консолидирането им и превръщането им в единна общност със съвместно бъдеще. Християнството създава общата европейска история, полага корените и определя развитието на европейската цивилизация и бележи по характерен начин развитието на Европа и до днес.
В днешно време Християнството и в частност обслужващата го институцията е поставена пред редица проблеми: безразличното отношение на миряните към религията, моралната деградация, противопоставянето на анархията и разрухата, отварянето на Църквата към вярващите и т.н. Известният руски теолог Сергей Аверинцев се опитва да посочи опасностите, пред които е изправена християнската църква, както и шансовете, откриващи се пред нея днес и през следващите десетилетия: “Ето една своего рода епитафия на цялата история на християнството. То е подобно на тънка, но изключително здрава метална верига, която ни помага да преминем над пропастта. Много често науката се използва за да разколебае вярата. Духът на времето също често е бил враждебен на християнството. В най-добрия случай са се опитвали да фалшифицират християнското учение, да го превърнат в удобно за управляващите ново езичество. От друга страна, ако Църквата можеше да загине заради проявите на недостойните свои пастири, тя отдавна би загинала, защото такива никога не са липсвали. Но точно, когато всичко изглежда загубено, когато Сатаната се готви да тържествува, става нещо, което никой от господарите на света не би могъл да предвиди или да предотврати и християнската вяра отново възкръсва в душите на хората”. Някои съвременни православни духовници и богослови в тази връзка днес изтъкват, че Православната църква в страните от Източна Европа, намираща се пред лицето на съвременните политически и държавно-правни реалности, е изправена пред едно много сериозно и фундаментално предизвикателство. То се изразява в необходимостта Православната църква да преформулира своето традиционно разбиране за отношенията със старата монархическа държава по посока на. съвременната демократична правова държава. В по-ново време мястото на традиционното „Земно царство” в учението на Църквата, с което се обозначава държавния политически ред и произтичащата от него сфера на политическа и правна регламентация на човешкия живот чрез позитивните закони на държавното право и средствата на държавната власт, се заема от понятието на т.нар. „земен режим”. Това Лутерово теологическо учение допълва и доразвива Августиновия възглед за „Земния град” и му придава модерен облик.
Бъдещето на Християнството е пряко свързано и с бъдещето на Европейския континент в политически, икономически, социален и културен аспект. Тези преспективи са фиксирани и в Лисабонската стратегия от 2004 г.
Християнството е религията, която поставя доброто спрямо ближния над доброто за самия себе си. От своя страна Православието издига колективността пред индивидуалността. Като се вземе под внимание глобалната демографска картина, това е може би най-верният път за реализацията на Лисабонската стратегия. В нея е записано, че главното социално предизвикателство е да се преориентира обществото от стратегия за преодоляване на последиците от социалното изключване, към стратегия, осигуряваща социална приобщеност. Поради това европейският социален модел трябва да бъде пригоден към разрешаването на пълния потенциал на обществото на познанието, към интегриран подход, който обвързва икономическите, социалните, религиозните и политическите цели. Според една твърде разпространена културо-философска гледна точка християнството е сред основните съставки на европейската същност и европейската история. Не случайно през средните векове Европа е наричана Corpus christianum. В християнството човекът става член на една нова общност. На неговото отношение към Бога се освобождава от принадлежността към племе или народ. По този начин на човешка индивидуалност, на свободата и на личната отговорност се придава огромно значение. Църквата и държавата се схващали като две еквивалентни и равнопоставени институции, като и двете са определяни като „дар от Бога”, но с различен обхват на действие върху един и същ субект - хората. Държавата дава закрилата си на Църквата, а Църквата дава подкрепата си на държавата. Такъв модел днес трудно би бил реализируем в оригиналния му замисъл, но моделът на симфонията днес придобива важна методологическа стойност при изграждането на съвременен работещ модел в новите политически условия. Моделът на симфонията бива формулиран като резултат на почти 2000 годишно търсене на оптимален модел на взаимоотношенията между държавата и църквата. Православната традиция е развила свой стандартен модел на взаимоотношения църква-държава, наречена „симфония” в законовия свод на император Юстиниан Велики. Европейската идея за хуманността и „Благата вест” от Евангелието имат сходни позитивистични схващания за фундаменталното добро и това ценно обединяващо звено не бива да остане пренебрегнато.
В противовес на тезата за безпреспективността на Християнството и от изложеното до тук, според мен тази религия може и трябва да се превърне в общия обединителен център на народите от Европа, тъй като разширява сферата на бъдещата общоевропейска консолидация. Що се касае за бъдещето на българската нация бих завършил с думите на един Търновския митрополит - Климент „Има Православие – има български народ, няма Православие – няма български народ”.
БИБЛИОГРАФИЯ:
1. Божилов. Ив. „Културата на Средновековна България”. С. 1996.
2. Поснов. М. “История на християнската църква”.І и ІІ том. С. 1938.
В ИНТЕРНЕТ:
1. http://starshine77.wordpress.com/2008/02/07/
2. http://www.legaltheory.org/indeh.php?rid=21&id=21
3. http://www.razum.org/Ivan_kostov.htm
4. http://members.tripod.com/~konservativen_forum/articles/christ.html
5. http://c-dikovski.blogspot.com/2007/07/blog-post_8646.html
6. http://www.center-religiousfreedom.com/bg/art.php?id=45
7. http://www.ceeol.com/aspx/getdocument.aspx?logid=5&id=1D72253D-E8E3-45EA-B7E7-BAAF4880F84D
8. http://fakelexpress.com/2004/2004-3-kantor.htm
9. http://www.sustz.com/docs/Papers/S15/E1.doc
Няма коментари:
Публикуване на коментар